На какво ме научи архивът

И.В.,

ложа „Светлина”

Списание „Зидарски преглед“, книга IV-V, 2010 г.

 

От все още скромния си опит в масонството оставам с впечатление, че твърде малко познавам неговото минало. Толкова малко, че заслужавам укор. Реших, че съм допуснал нехайно отношение към миналото на ордена – минало, чието разнообразие, би ми спестило много разочарования, би ме улеснило в процеса на собственото ми усъвършенстване и би ме избавило от допускане на грешки, които предците са допускали. Въобще – би ме избавило от притеснителното положение, в което мога да изпадна при опита си да отварям врати, които предишните поколения отдавна са отворили. Затова отидох в архива.

Искам специално да направя уговорката, че става дума само и единствено за масонския архив, който се намира в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. Както ще се види по-нататък, тази предварителна уговорка е абсолютно необходима. Фонд 222 съдържа 165 архивни единици, около 4 500 страници – преобладаващата част на български и френски, а сравнително малка част на немски, английски и испански езици.

На пръв поглед, подобен обем изглежда внушителен, но очевидно това не е целият архив. Голяма част от документите ги няма. Като следа за тяхното съществуване са останали само придружителните писма, с които те са били изпращани до своите адресати. Известна част от документите са написани на ръка и са трудно разбираеми. Намират се и оставени втори копия на документи, писани под индиго. Много от писмените свидетелства са без дати и поради това установяването на тяхната идентичност е силно затруднена. Освен това известна част от тях е вече нечетима, а е очевидно, че този брой ще расте, независимо от усилията на библиотечните работници да ги реставрират. „Хубавото” е, че въпросните материали са четени сравнително малко, като по всички личи, че за последен път това е станало през 1981 г.

У читателя се оформя впечатлението, че архивът не е систематизиран. При това, на практика, събраният архив се отнася главно до международната дейност на Великата ложа на България и обхваща периода от 1917 г. до злополучната 1941 г.

Все пак, като абсолютна стойност, обемът на съхранените документи е действително голям. Те съдържат важна информация и предизвикват редица размисли, които ми се ще да споделя.

На първо място, изглежда абсолютно сигурно, че архивът на Великата ложа на България е бил разделен на части и разпръснат в различни посоки.

В част от публикуваните книги за българското масонство е използван – нека го наречем така – „паралелен архив”. Не знам кой обаче може да гарантира за неговата достоверност. Не бива да забравяме, че продължително време фалшифицирането и подправянето, както и укриването, и дори унищожаването, на документи у нас, е било държавна политика.

Във връзка с коментирания архив ще направя едно малко, но според мен – важно, отклонение. В сп. „Септември”, в броя от април 1990 г., някой си Гаврил Савов, служител на репресивния апарат на БКП, започнал работа веднага след 9-и септември 1944 г., разказва куриозни неща за масонството.

Първо, той демонстрира абсолютно невежество по отношение на Свободните зидари, считайки ги за членове на политически и шпионски организации, ръководени от САЩ – т.е. разбиранията му не показват никаква разлика, примерно, спрямо хитлеристките виждания за масонството. Във въпросния текст се обяснява и как се е появила прочутата статия на Георги Димитров във в. „Работническо дело”.

Според Г. Савов, бившият министър на вътрешните работи

„…само е забранил ложите, закрил ги е, не е позволявал тяхната дейност, но не е иззел архивите им. Не е заповядал архивите да се предадат на полицията, затова те не се оказаха в архива на бившата Обществена безопасност, а бяха скрити на тавана на бившето Българско осигурително дружество ‘Балкан’ в София, добре подвързани и опаковани за изпращането им в Америка.”

По-нататък той свидетелства:

„В архива на Великата масонска ложа се оказаха списъци на всички членове, списъци на всички делегати на конгресите им, всички протоколи и разисквания на техни заседания, списъците на депутатите-масони от народните събрания от различните времена, също и два броя от двете тайни брошури, които са отпечатали, честитката, която праща Великата масонска ложа до цар Борис ІІІ, когато му се роди син. В документите от конгреса са отбелязани часът и минутите при пристигането в заседателната зала на всеки делегат и часът и минутите, когато напуща заседателната зала, като накрая се подписва саморъчно делегатът.

От проверката на списъка на членовете на всички политически масонски ложи от 1917 г. насам и тия от тях, които след 9-и септември се оказаха на ръководните места в Отечествения фронт (разбира се, става дума за членове само на Отечествения фронт, които никога не са членували в БКП), следваше, че тези масони в периода 1932-1937 г. са ‘приспивани’, т.е. напуснали са през този период масонското движение по собствено желание.

От деятелите на БЗНС през периода 1907-1939 г. са членували в масонските политически ложи само трима души. Това са Александър Обов и Коста Тодоров, които са станали масони в Белградската ложа в Югославия и оттам са се презаписали в Софийската масонска ложа. Третият деятел на БЗНС е незначителна политическа личност. Той е бил обработен, запознат с ритуалите и задачите на масонството от ректора на Софийската духовна академия.

В архива бе намерен и списъкът на явките с името и точния адрес на лицето-масон, който да свърже пристигналия в чужбина български масон с тамошната ложа. Личаха явките на ложите в Атина, Цариград, Париж, Лондон, Ню Йорк, Брюксел, Рим, но най-много имаше явки на масонските ложи в Германия, в повече от 30 големи градове.

Политическите масонски ложи в България са имали свои членове-масони в Щаба на армията, Военното издателство, Двореца, Духовната академия, Университета, Върховния съд, Народното събрание, всички буржоазии партии (изключая левицата и официалното ръководство на БЗНС – защото Александър Обов и Коста Тодоров стават масони след 9-и юни 1923 г. в Белградската ложа, когато не са вече членове на Постоянното присъствие на БЗНС). Даже началникът на Централния метеорологически институт се оказа, че бил масон. Изобщо Великата световна масонска ложа, чието ръководство винаги е бивало в ръцете на американците, е хазяйничела до 1939 г. във всички централни институти и учреждения на българската държава и свободно е черпила сведения от военно, политическо и стопанско естество.

В ложата ‘Парсифал’, чиято дейност бе легална, открита и която се е занимавала с чисто културна дейност, се оказаха доста много писатели и хора на изкуството, от които голяма част след 9-и септември влязоха в редовете на БКП, но тя не бе използвана за шпионски цели, защото и не е могла – нейните членове нямаха достъп до централните политически, военни и административни места. ‘Парсифал’ бе използвана, за да прикрива политическите масонски ложи със своята дейност. Комасонството – ложата ‘Парсифал’ и ‘Ротари клуб’, в които членуваха само търговци, но по едно лице от търговски бранш, и други ложи от това течение – бяха легално прикритие на масонското политическо движение и служеха за официална легитимация пред българската общественост, която никога не бе запозната официално с характера, задачите и дейността на Великата масонска ложа в България.”

Невежеството на партийния талибан е очевидно, но за нас е важно, че съществува, макар и косвено доказателство, че има архив, който по всяка вероятност се намира в Министерството на вътрешните работи.

Историческият архив дава възможност за уточняване на някои подробности от ежедневието на масонството у нас – например, броя на масоните в България. Става въпрос за броя на отчетените свободни зидари в България.

Великата ложа е член-основател на Международната асоциация на масоните (МАМ) от 1921 г. Според сравнително проста формула, от данните за тази организация, която се издържа от членски внос и дарения, е възможно да се определи точният брой на масоните във всяко от членуващите в нея национални масонски обединения. От размера на нашия членски внос става ясно, че лансираният брой членове – над 400 (а през средата на 30-те години – дори над 500) души изглежда доста малък; освен, ако по някаква причина в МАМ са давани неточни данни за броя на масоните у нас.

От друга страна, безспорен факт е, че развитието на Свободното зидарство между двете войни, за което време се отнася архивът, дава възможност масонските идеи да се запазят и доразвият. Една от заслугите на Свободните зидари през този период от историята е, че те правят сравнително по-лесно възстановяването на масонството в България след бруталните дългогодишни опити то да бъде напълно унищожено. Този архив, макар и разграбен и – поради това – непълен, е основата, върху която може да се гради бъдещето.

От техническа гледна точка, очевидно предстои много работа за събирането на онези негови части, които все още могат да се съберат. Изглежда наложително да се търси помощта на ложи в чужбина, с които българските Свободни зидари са били в интензивни контакти през 20-те и 30-те години на миналия век.

От архива се научава и за различни проблеми, най-важният от които, според мен, е политиката, като тежка – а в ония години – и непреодолима болест на Свободното зидарство.

Манията за участие, и дори „правене” на политика, мания която води до набъбване на този компонент в работата на масоните, в много случаи е наистина абсурдна. За българските масони опасността е още по-голяма, тъй като основателите на ложите в по-голямата си част са запасни офицери.

Както е известно, след Първата световна война армията е разпусната. Запасните офицери се заемат да осъществяват със средствата на масонството (и буквално – чрез него) онова, което те разбират под „национални идеали”. Очевидно йерархичността на ложата ги привлича, но аполитичността им е чужда. По този начин някои интелектуалци с име в нашата история се оказват отблъснати.

Всяка тайна (не открита) организация, по принцип, е анонимна и силно йерархична. Всъщност, това е едно от необходимите условия за нейното съществуване под такава форма. Това е и основата за неизбежните извращения, които се появяват – колкото и похвална, оправдана или високо хуманна да е исконната ù цел. Винаги се намират нейни членове, които – водени от лични амбиции и алчност – използват механизмите на организацията за цели, често изцяло противоположни на първоначалните. В повечето случаи това са хора, които не се интересуват от характера на организацията, а по-скоро от мястото, което те лично заемат в нея.

От друга страна, дискретността е абсолютно необходима за самоусъвършенстването на Свободния зидар. Тя го отделя надеждно от профанския свят и от нездравия стремеж към издигане в една или друга йерархия. Известно е, че човешките нещастия идват непосредствено от незадоволените желания. Често се случва така, че грижата за излишното измества грижата за необходимото. В това отношение дискретността е просто незаменима.

В подобна обстановка, изглежда наложително да се обединят усилията на всички братя, за да се намери нещо средно между анонимността и откритостта. За щастие, в Конституцията ни демократичността е ясно определена, остава всеки да намери истинската граница между споменатите две тенденции в полза на каузата на Ордена.

Всичко започва от самоусъвършенстването. То е в основата на развитието на свободния зидар. Затова изглежда твърде подозрително достигането за някакви 5-6 години до най-високата степен в йерархичната стълбица на масонството, олицетворяваща почти пълното „съвършенство”. В много случаи нещата изглеждат обърнати наопаки. Не усъвършенстването води до издигане в йерархията, а издигането в йерархията трябва да убеди околните, че някой е постигнал съвършенство. Всъщност съвършенството е идеалната цел на масонството, а идеалът затова е идеал, защото никога не може да бъде постигнат. На практика, пътят към него е онова, което привлича мислещите хора в редовете на масонството.

Смятам, че тук е мястото да си спомним думите на Димитър Ведър:

 

„Ако свободнозидарските ложи сами не се демократизират все повече и повече, ще изчезнат, за да отстъпят място на демократични мирянски кръжоци, които ще се организират върху същите принципи и които ще имат добрия дух и енергия да ги приложат”.

 

Болестта политика, за жалост, не е единствено българска. От архива става ясно, че между двете войни част от братята в Италия и Испания непрекъснато търсят политическа подкрепа и закрила от правителствата. Винаги се намират достатъчно „гъвкави” членове на ордена, особено измежду висшите сановници, които търсят и получават политическо покровителство. А то – в общия случай – довежда до известните ни печални последствия.

Преплитането на политиката с масонството не започва от комунизма и фашизма. А продължава и до наши дни. От друга страна, политиката не може лесно да бъде отделена с някаква демаркационна линия от всичко останало в живота на човека.

Тя просто се оказва вписана навсякъде – независимо че все още има хора (при това, образовани), които гледат на Брехт единствено като на комунист, а не като на талантлив драматург, а на Вагнер – като на фашист, но не и като на изключително надарен композитор. Накрая, все същата неразделна част от заобикалящия ни свят, политиката, отдавна е излязла от рамките на необходимото. А и на допустимото!

В края на 20-те години на миналия век (през 1929 г.) спорът между Великите ложи на България и Югославия – спор с чисто политически и международно-правен характер – довежда до изпращането на окръжно писмо от Международната асоциация на масоните, в което изрично е посочено, че „не бива да се поставят за разискване политически въпроси, които разделят братята от различните страни”.

От окръжното излиза, че политически въпроси – все пак – могат да се разискват, но те трябва да не са спорни. Такава позиция довежда до абсурди. Когато читателят разлиства декларации, примерно, на различните ложи на загиващото масонство в Испания, остава с впечатлението, че има десни и леви свободни зидари. Политическите виждания се прикриват по един ужасяващ начин зад приказки за човеколюбие. Великата ложа на Гърция протестира срещу нечовешкото третиране на гръцките военнопленници в Турция, но „не знае” какво става с 25 хиляди български военнопленници в Гърция, независимо от многократните протести на българските масони.

Връх на всичко е практиката, въведена от белгийските масони, които еднозначно изискват от всички ложи, признати от тях – включително и от Великата ложа на България – да се

„десолидаризират със зверствата на страните от Тристранния пакт през Първата световна война”.

Позволяват си дори да представят примерен текст за подобна декларация, сякаш човеконенавистната война е водена само от Тристранния пакт.

В 1936 г. Международната асоциация на масоните разпространява специално секретно писмо, засягащо случаите на злоупотреба с препоръки, дадени от редовни Ложи на съмнителни елементи от вече разпуснати или спрели да съществуват ложи – препоръки,

„които се използват за политически цели”.

С това тази асоциация иска да призове всички свои членове към крайна предпазливост.

Интензивните занимания с политика от страна на масонството не носи добро нито за отделната ложа, нито за Свободното зидарство като цяло. Архивът го доказва. От него става ясно какво е накарало Обединената Велика ложа на Англия в своите Основни принципи за признание на Велика ложа (1929 г.) да запише в точка 7:

„Дискусиите по политически и религиозни въпроси да бъдат строго забранени”– същото изискване препотвърдено през 1949 г.

Налага се и изводът, че развитието на ордена изисква да бъдем, колкото е възможно, по-наясно с онези сили, които са наши противници, нека ги наречем „врагове”.

Струва ми се, че архивите – не само българските – ги посочват точно. Във всяко общество съществува кръг от псевдореволюционери, за които нито една предложена или осъществявана промяна не е достатъчно радикална. Има свръхмарксисти, анархоромантици, фанатици с ултрадесни убеждения, религиозни фанатици, расисти-демагози, кабинетни партизани и отдадени на Бога терористи, чиято съкровена мечта са тоталитарните теократични държави. Това са нашите врагове, които през цялото съществуване на Свободното зидарство (и специално, между двете световни войни) са се стремили да го унищожат с всички средства, които са им били под ръка – включително и политически.

Дори само от пръв поглед – и особено, като се има предвид сегашното развитие на обществото – казаното по-горе изглежда абсурдно. Неприятното е, че то е изглеждало абсурдно и преди 1917 г. за Русия, и преди 1924 г. за Италия, и преди 1933 г. за Германия, и преди 1935 г. за Португалия, и преди 1936 г. за Швейцария, и преди 1937-1939 г. за Чехословакия, Полша и Австрия, а и за България – от 1941 г. та чак до 1989 г.

По своята същност масонството има като предмет на дейност търсенето на истината, изучаването на морала и практиката на човешките взаимоотношения. То работи за нравственото и интелектуалното усъвършенстване на човечеството. Орденът защитава принципите на взаимната толерантност, уважение към другия и към самия себе си, абсолютната свобода на съвестта. Отклоняването от тези принципи води до катастрофални резултати. Архивът го показва.

От пожълтелите листа става ясно още, че Великата ложа на България е поддържала връзки на взаимно признаване с около 70 Велики ложи в целия свят.

Като оставим настрана някои екзотични направления на международната дейност, от рода на връзките с ложите в Панама, Чили, Хондурас, Парагвай, Бразилия, Порто Рико, Аржентина или Филипините, Великата ложа на България е имала преки контакти с почти всички ложи от европейските страни и от Северна Америка.

Особено интензивни са били връзките с ложи от Германия – от Дортмунд, Бавария, Берлин, Прусия, Дрезден („Саксония”), Лайпциг („Аполо”), Франкфурт на Майн, Хамбург; от Испания – с Ложи в Барселона, Мадрид, Севиля; от Швейцария – с ложа „Алпина”; от САЩ – с Ложи в Ню Йорк, Питсбърг, Северна Каролина, Тексас, Филаделфия; от Гърция, Италия, Люксембург, Норвегия, Румъния, Полша, Португалия, Франция, Чехословакия, Югославия, Турция, Украйна и Холандия. (Признанието от Холандия е от 1918 г., като холандската Велика ложа избира за гарант Брат Димитър Ведър.)

От Англия е било поискано признание, но от библиотечните архивни единици не става ясно дали е получен отговор.

Част от документите, засягащи Великата ложа на Австрия, включително списъкът на Великите сановници през 1934 г., бяха изпратени по настояване на НУ Брат, Стария велик майстор Борислав Сарандев, във вид на фотокопие на Великия секретар на австрийската Велика ложа.

От все същия архив става ясно, че в България е чествана 200-годишнината на Джордж Вашингтон с участието на представител на американското масонство – пълномощния министър Хенри Шумейкър. (Налице е пълният текст на неговото обръщение към българските масони по време на ритуал на първа степен.)

Става ясно още и това, че от 1939 г. официалният адрес на Великата ложа на България е бил: София, ул. „Раковски” №100. И още, че архивът на ложа „Заря” е бил предаден на Едуард Картие де ла Тант в Ню Шател, но той е бил помолен от френските братя, за които е бил предназначен, да го съхранява до края на Първата световна война.

Има и други интересни моменти, свързани с нашето и с международното масонство, които са наистина много, за да бъдат описвани един по един.

Така или иначе, прегледът на въпросния архив ме наведе на някои обобщения, които ми се ще да споделя.

На първо място, струва ми се, че обявяването на Великата ложа на България между двете войни за нелегитимна изглежда прибързано. Разсъжденията, които съм срещал, очевидно са резултат от прилагането на съвременни стандарти за „легитимност” към годините между двете войни. Това ми напомня за прилагане на закони със задна дата, което – както е известно – в общия случай не води до приемливи последствия. Без познаването на тогавашните условия, при които е била създадена, съществувала, работила и забранена Великата ложа на България, категоричното ù обявяване за „нелегитимна” изглежда най-малкото пресилено.

Тук възниква още един голям въпрос: за взаимоотношения между, нека ги наречем, „великите сили” на международното масонство – Англия, Франция, САЩ и Германия. Въпросът е твърде голям, за да се интерпретира пълноценно в този градеж, но още отсега може да се каже, че еманципирането на Българското масонство минава през внимателното проучване на историята и настоящето и на швейцарското, и на австрийското, и на белгийското масонство.

За да започне този процес, крайно време е да се начене събирането на едно място на архива на Великата ложа на България – както от наши източници, така и от това, което е останало в чужбина.

Също така, мисля, че занапред е уместно да се подчертава – разбира се, където това е възможно – че при Българското масонство е налице определен континуитет, независимо че е очевидно некоректно да се говори за някаква пряка връзка.

От 1941 г. до 1992 г. са изминали повече от 50 години. Те са много, за да може да се говори (по всички масонски правила) за дословно възстановяване на масонството у нас. Това не може, а и не бива, да се прави. По-скоро може да се говори за известно продължаване на традиции.