.

Следюбилейно

 

В една от първите глави от „Приключенията на Том Сойер“ нашият брат Самюел Клемънс, познат повече под името Марк Твен, описва със следните думи началото на поредната нова седмица, която героят му трябва да изживее:

„В понеделник сутринта Том се събуди и се почувства нещастен. Винаги се чувстваше така в понеделник сутрин, защото с нея започваше нова седмица на мъки и страдания в училище. Обикновено тогава му се искаше изобщо да не е имало неделна почивка – тя правеше завръщането към пленничеството и оковите още по-ненавистно.“

Разбира се, Том Сойер е момче, което още не е навляз­ло в годините, обозначавани като тийнейджърски. И вероятно далеч не само на него му е минавала мисълта, че – ако би имало власт – би забранило всички празници, защото след тях всички делници са повече от мъчителни.

А възрастните? Дали и у повечето от тях този детски следпразничен рефлекс не е оставил трайна следа? Дали поради тази причина брат Самюел не ни е предупредил:

„Макар че книгата ми е предназначена да забавлява най-вече малките момчета и момичета, надявам се, че вече порасналите мъже и жени няма да я пренебрегнат заради това, тъй като намеренията ми бяха отчасти и да напомня на големите по един забавен начин какви са били някога, какви са били чувствата и мислите им, как са разговаряли и с какви шантави начинания се е случвало да се захванат.“

Е, училището или работата далеч не винаги са „шантави начинания“. Но изглежда споменът за мъчителните „делници след празниците“ е непреходен.

А когато празникът е бил серия от целогодишни ознаменувания по целия свят? Когато след това празничният поток се е прелял и на българска земя – в допълнителните чествания на една по-скромна, но родна, годишнина?

Вероятно някой ще вметне:

„Делниците след празниците зависят от училището, зависят от работата.“

И ще бъде прав!

Ако „училището“ е училище по Масонство, ако „работата“ е масонска, то може ли изобщо да има делници и празници в стремежа към съвършенство? Възможно ли е някой да реши да си почине от този благороден порив на Занаята, върху който самият той се крепи в своята същина? Ако някому хрумне такава мисъл, не би ли било по-добре – и за него, и за сподвижниците му – той да се върне обратно в обществото на „предхрамовиците“?

Сега изглежда трудно – буквално недопустимо – някой да направи паралел между повелята за неотлъчното стремление към съвършенство и известната сентенция за „жизнената необходимост“ от „слънце и въздух“, изпитвана от „всяко живо същество“. Такива по-близки или по-далечни уроци, завещани от определени политически дейци, ни спъват в това желание – тъкмо защото тези дейци са определени, а и защото една такава максима – иначе всеобхватна в своята широта – е ПРЕДопределено обвързана с конкретен исторически ландшафт. В същото време нима поривът към съвършенство не е точно такава жизнена необходимост? Нима не би трябвало той да е именно онази житейска нужда – „като слънцето и въздуха“ – за да можем да се считаме истински титуляри на правото да огласяваме подобни възвишени морални призиви?

На много места по света редица хора работят без почивен ден. Ние също би трябвало да можем. От друга страна, далеч не един и двама корифеи в психологията споделят виждания, според които стремежът към съвършенство, тази могъща сила, подтикваща ни постоянно да се „самоактуализираме“, за да се доближим максимално до идеала си, едновременно ни отпраща и в „опасна“ зона.

„Нима могат да се изказват подобни мисли?“

– веднага ще поискаме да възразим.

Алфред Адлер, Карен Хорни, Карл Роджърс – за да бъдат споменати само няколко имена на световно известни учени – ще бъдат не по-малко удивени от нас. Реакцията им би могла да се излее в изречения от рода на дол­ните:

Нима не сте забелязали, че дори само дефинитивно погледнато идеята за съвършенство навява мисъл за нещо недостижимо? Нима не сте забелязали, че онези, които постоянно правят някакви опити да бъдат съвършени, всъщност водят живот, изпълнен с тъга и разочарование, със страдание и интелектуални мъчения?

Е… да разпуснем ли Масонството при такива предупреждения?

 

Списание „Зидарски преглед“, кн. 19, 2018 г.

Брат Илия Кожухаров, главен редактор

 

към начало