Карл Кристиан Фридрих Краузе. Масонството в неговата връзка с морала и правото.

 

 

Карл Кристиан Фридрих Краузе. Масонството в неговата връзка с морала и правото.

 

 

ВУ бр. Роско Паунд, Заместник велик майстор на ВЛ на Масачузетс

 

 

С  изключение на това, че се основава на старите правила и съответно използва по-стари материали, Престън говори до такава степен от позициите на ХVІІІ век, че човек трябва единствено да разбере мисленето в Анг­лия от това време, за да оцени напълно мислите му. В случая с нашия следващ масонски философ е налице друга история. Той е бил част от основното течение във философската мисъл на своето време. Но това течение, заедно с течението на масонската мисъл, идва без прекъсване от ХVІІ век. Ето защо, за да оценим масонската му философия, не е достатъчно да се замислим за човека и времето. Трябва да се върнем още по-назад.

Началото на ХVІІ век е период на изключителна умствена активност. Пробуждането, дошло с Реформацията, донася епоха на свежа и енергична религиозна мисъл. Оформят се политическите идеи, предвещали онези на ХVІІІ и ХІХ век.

 

Сривът на схоластиката

освобождава философията от Аристотел. Гроций¹ е на път да освободи юриспруденцията от теологията. Конринг² се готви да лансира и предостави за прилагане закона на Юстиниан. В резултат на това възниква нова теория за правото и управлението. Хората се връщат към класическите римски юристи и към техния естествен закон, основан върху разума – приложим към тях като към хора (simply and solely as men), не като към граждани, не като към членове на цивилизовано общество, а просто и единствено като към хора. А философската школа, която се появява и е поддържана през следващите две столетия, създава значителен брой обществени дейци, които изграждат системата на международното право, полагат началото на все по-нарастващото движение към човечност, и във време на война, и в мирно време, и стимулират онзи интерес към правната и политическата философия, плодове на който са идеите на нашето време и хуманизирането и рационализирането на закона през ХІХ век.

Възраждането на Масонството, завършено през следващия век, има своите корени в този период.

„Винаги е имало“,

казва сър Хенри Мейн³,

„тясна връзка между естествения закон и човечеството.“

В такова време, със самия въздух, изпълнен с идеите за

 

братство между хората и рационалните претенции на човечеството,

естествено е трябвало да се очаква да възникне идеята за организация на всички хора, за общото благосъстояние на човечеството. И наистина, това може да се види в началото на века; а не трябва да се съмняваме, че произведенията на Андрее⁴ и добре познатата полемика около розенкройцерството са по-скоро симптом, отколкото причина. Но идеята узрявала бавно. През ХVІІ век тя водела битка под товара на алхимията и мис­тицизма, завещани от остарялата ера на невежество и суеверие. През ХVІІІ век била забавена от всепоглъщащия интерес към политическата философия. Следователно, чак през първото десетилетие на ХІХ век възможностите на тази фаза в новата мисъл били възприети изцяло. Тогава за пръв път идеята за общата организация на човечеството била разгледана с научен метод, насочила се към определен завършек и се превърнала в част от една философска система на човешката дейност. Може би не би могла да бъде избрана по-подходяща тема като въведение към масонската философия, отколкото животът и работата на този учен и забележителен човек и масон – едновременно първият от масонските философи на своето време и най-вече измежду философите на закона, които са служили и на човечеството, и на Занаята.

Карл Кристиан Фридрих Краузе, един от основателите на новата масонска литература и родоначалник на школа за юридическо мислене, е роден в Айзенберг, недалеч от Лайпциг, през 1781 г. Получава образование в Йена, където известно време преподава – до момента, когато през 1805 г. се премества в Дрезден. През същата година става масон и незабавно, с характерната си енергия и ентусиазъм, навлиза в едно

 

критично и философско изследване на институцията,

като чете всяка достъпна масонска работа. В резултат на проучванията си, изнася 12 лекции пред своята ложа в Дрезден, публикувани през 1809 г., под заглавието „Höhere Vergeistung der echtüberlieferten Grundsymbole der Freirmaurerei“, или „Висше одухотворяване на истинските символи на Масонството“. Година по-късно той публикува първия том на своето знаменито произведение „Die drei ältesten Kunsturkunden der Freimaurerbruderschaft“, или „Трите най-стари професионални документа на Масонското братство“. Тази книга, която според думите на д-р Маккий, е

„една от най-изучаваните, издавана някога от масонския печат“,

попада, за съжаление, в най-неблагоприятното време. По онова време ограниченията относно допустимостта за обществено обсъждане на масонските символи са неясни и тогавашната свобода на отделния масон да ги интерпретира за себе си така, както толкова красноречиво прави това Албърт Пайк, не била приемлива за немските масони. В резултат Краузе е сполетян от съдба, сходна с тази на много от великите учени на Занаята. Името му, дори повече от имената на Престън и Далчо, на Крусфикс и Оливър⁵, ни дава сигнал, че

 

откровеното невежество, ревностната фанатичност и благопристойната нетърпимост

могат да бъдат открити дори между онези, които искрено и братски търсят Светлината⁶. Самият слух за книгата на Краузе предизвикал голяма възбуда. Били положени извънредни усилия, за да се предотврати нейното публикуване и, когато те не успели, погрешната ревност на съвременниците му била насочена към изгонването му от Ордена. Той не само че бил отлъчен от своята ложа, но

 

преследването, до което довели масонските му публикации,

го съпътствало през целия живот и му попречило да получи публично признание за позицията, която заемал сред мислителите на своето време. Вече бе споменато, че той е бил твърде далеч отвъд времето си, за да бъде разбран напълно, освен от малък кръг приятели и ученици. И все пак, няма съмнение, че горчивината, породена от масонските спорове върху книгата му, е била основна причина да му се попречи да достигне до професорска позиция⁷. За щастие, той не бил човек, който да се огъне пред преследванията или нещастията. Подобно на поета, Карл Краузе би могъл да каже:

„…Не търся щастлива съдба, аз самият съм щастлива съдба⁸.“

Неразколебан от погрешното разбиране на тезите му, неогорчен от привидния успех на неговите против­ници, той непрекъснато работи като преподавател в Университета в Гьотинген върху разработването и разпространението на система, обхващаща правната и политическата философия, от която се ражда славата му. Рьодер⁹ е записал дълбокото впечатление, което лекциите му оставяли у слушателите, и общото мнение, което го поставяло далеч над уважаваните, но посредствени, хора, които заемали професорските места в институцията, където той бил просто доцент. Когато четем разказите за работата му като лектор и разлистваме задълбочените, искрени и изпълнени с толерантност страници на книгите му, наситени с вяра в завършеността на човека и със стремление за откриване и поощряване на условията за човешкия прогрес, ние трябва да усетим, че това е един подготвен в сърцето си и сътворен от природата човек, от когото

 

никое решение, на която и да било ложа,

не може да ни отдели трайно. Той умира през 1832 г. на сравнително ранна възраст от 51 години.

Краузе не ни е оставил някаква пълна или систематична експозиция на своята обща философска система. Не може да се каже, че той е постигнал много в област­та на философията като цяло, въпреки че някои историци на философията му определят забележително място¹⁰. Неговият принос, с който той ще бъде запомнен, е по-скоро в специалните области от философията на Масонството, на която посвещава ентусиазма на своята младост, и на философията на правото, на която отдава енергията на зрелостта си. В последната област той наистина е все още в сила.

Двама негови способни и ревностни ученици, Аренс¹¹ и Рьодер, са се трудили повече от четвърт век, за да разясняват и разпространяват идеите му. Най-значимата творба на Аренс, публикувана пет години след смъртта на учителя му, е преминала през 24 издания на седем езика. По този начин Краузе става признат за основател на школа от юридически и политически философи, а неговите последователи, не само чрез писания, но и чрез срещи и конгреси, развиват и разпространяват вижданията му. До времето, когато в Германия възникнал

 

милитаристичният дух,

а изместването на точката на растеж в германското право към законодателството създало нова редица от идеи, влиянието на неговото учение е било почти изцяло доминиращо. Извън Германия, особено в страни, в които философията на закона и понастоящем е недостатъчно развита област, то все още има полезно и плодотворно бъдеще, а той е обявен за „лидер на пос­ледната и най-обширна мисъл“ в сферата на правната философия. В контекста на социално-философските и социологическите движения на последното поколение тази характеристика вече не е точна, но е вярно, че до появата на великите имена в социално-философската школа на правната мисъл през последното десетилетие, Краузе е бил най-голямото име в съвременната правна философия. Неговото велико масонско дело е омърсено от безкритичната алчност, характерна за масонските писатели до съвсем скоро, което го е накарало да се отнесе с непоколебимо доверие към традицията и да приеме като истински документи, които имат съмнителна автентичност или дори са очевидни фалшификати. Оттук следва, че и неговите исторически и филологически изследвания, в които той третира подробно така наречената „Leland MS“, лекцията за чирака, както и така наречените „Йоркски конституции“, а също и трактатът му за формата на управление и администриране в масонския Орден, трябва да се четат предпазливо и да се има предвид тази прекалена доверчивост. Но въпреки въпросните недостатъци – а те, за съжаление, увреждат прекалено голяма част от историческата и критична литература на Занаята – неговите масонски писмени работи са безценни.

Във време и сред хора, за които

 

безразличието към философията от XIX век

е изключително силно и заплашва да лиши закона и правителството, юриспруденцията и политиката от всяка основа, която е различна от популистките прищевки, едно учение, което прави нещата по-сигурни и по-обос­новани, което се стреми да даде насока към някакво определено място и да постави определена задача в общата схема на човешкия прогрес, не може да не бъде ободряващо. За масона обаче, системата на правната философия на Краузе има още по-висока стойност. И това не е така, само защото неговите работи върху философията на правото, написани в по-голямата им част след приключване на периода, посветен на масонски изследвания, и след създаването на масонските му текстове, ни дават в много случаи далеч не просто запомнящи се примери за практическите възможности на Масонството; нито пък защото той просто налага толкова усърдно социалното, политическото и правното приложение на принципите от нашите лекции. Неговото голямо постижение, неговата най-важна тема, предизвикала нашата трайна благодарност, е организираната теория на правото и държавата, в която той развива представата за общата организация на човечеството от ХVІІ век в практическа доктрина, стремяща се да обедини държавата с всички останали групи и организации – по-важни или по-маловажни, независимо от техния непосредствен обхват или цел – в хармонична система на човешката активност, като посочва

 

статута и целта на нашето световно Братство в борбата за човешки прогрес.

Позволете ми да ви посоча някои от водещите точки на неговия масонски свят и на правната му философия, както и техните взаимовръзки.

Законът е само

„скелетът на обществения ред, покрит с плътта и кръвта на морала“.

Сред примитивните народи той е само средство за поддържане на мира и – доколкото е възможно – за регулация в архаичното управление на частните конфлик­ти. С течение на времето правото се поема от държавата и се оказва в състояние да намали насилието там, където първоначално то е можело единствено да бъде ограничавано. След като това е било сторено, правото е можело да се насочи към още по-висши цели и да се устреми не само към запазването на реда, но и към осигуряване на справедливост. Тук вече сме достигнали до настоящето. Но отвъд всичко това, казва Краузе, има по-висока и по-благородна цел, която – твърди той – е

„съвършенството на човека и на обществото“.

Сам по себе си, законът по никакъв начин не е подходящ за изпълнението на тази задача. Правилното разбиране е: той е

 

един от многото агенти,

които трябва да работят хармонично за постигането на тази възвишена цел, всеки в собствената си сфера. Държавата организира и управлява само един от тези агенти. Моралът, религията, науката, изкуството, индустрията и търговията – всичко това, според него, работи заедно и трябва също да бъде организирано. Но държавата или политическата система, натоварена със задължението да поддържа развитието на справедливостта, има специалната функция да осигури на другите форми на организирана човешка дейност средствата за усъвършенстване. Тя трябва

„да посредничи между индивидуалната и социалната съдба“.

По този начин тя е само един орган в целия социален организъм. Краузе разглежда човешкото общество като органично цяло, съставено от многобройни разнообразни институции, всяка от които е свързана с една или друга важна фаза от човешкия живот; и всички те имат предназначението, в епоха на зрялост, да оформят едно по-висше единство. Тези институции са относително независими. В по-широк план обаче, и от гледна точка на крайния резултат, те са част от един-единствен механизъм. Всички работят в една посока и към един завършек – постигането на съдбата на човечеството, а именно съвършенството. И това не е някаква празна спекулация. Краузе се стреми да оживи с нов дух тези няколко фази на човешката активност, тези разнообразни институции, развити като органи на социалното тяло. Внушава ни, че не сме в упадък, а сме по-скоро в период на младост. Човечеството, настоява той, започва да придобива съзнание за своята социална цел. Познавайки целта си, съзнавайки висшето съвършенство, което го очаква, той призовава хората, чрез хармоничното развитие на своите институции и чрез съзнателното развитие на действителността, да достигнат до идеала.

Това настояване за

 

съвършенството като социална цел

и за съзнателния стремеж към тази цел е от първостепенно значение, в противовес на идеите, които преобладавали през втората половина на ХІХ век. Под влияние на позитивистите и на социолозите, мислещи с понятия от областта на механиката, за известно време е имало условия за социален, политически и юридически песимизъм. Хората разглеждали обществото като управлявано от несломимото действие на установени социални закони, чието функциониране можем да наблюдаваме така, както можем да наблюдаваме действието на гравитационния закон при движението на небесните тела, но не бихме могли да влияем в единия случай повече, отколкото бихме могли да влияем в другия. От друга страна, социалната философия на Краузе, за да използваме една днешна фраза, ни дава вяра в ефикасността на усилията и по този начин съответства на най-добрите тенденции на обществената и политическата мисъл в настоящето.

Масонската философия на Краузе, както и неговата философия на правото, изискват от нас да разграничим естествения ред, обществения ред и моралния ред. Разграничението може да се развие по следния начин.

Учените ни казват, че природата показва

 

една непрекъсната и безмилостна борба

– борба за съществуване (въпреки, че този начин на представяне на нещата не е измислен по времето на Краузе) – в която борба са неизбежно въвлечени всички индивиди, раси и видове. Дори плевелите край пътя не само воюват помежду си, за да растат, но трябва да се борят за съществуването си срещу опустошенията от насекомите, лакомията на пасящите животни и сечивата на хората. Така, скобата, в която е хванат животът, в чисто природните му условия, е конфликтът. Ако се обърнем към изкуствените условия на една градина, контрастът е екстремен. Екзотични растения, които не биха могли да издържат и миг при чуждоземната почва и необичаен климат, при конкуренцията на устойчиви плевели, процъфтяват в лукс. Засадени внимателно, за да не си пречат, грижливо поддържани, за да се премахне конкуренцията на местната растителност, снабдени с най-добрата почва, напоявани и тогава, когато естественият приток на вода е недостатъчен, отделни растения, освободени от естествената необходимост да се грижат за себе си в борбата за съществуване, превръщат цялата си енергия в по-съвършено развитие и произвеждат форми и сортове, за които грубите, некултивирани оригинали едва ли съдържат и намек. Наистина, в градината борбата за съществуване не се елиминира изцяло. Но нейното бреме е изместено. Вместо всяко растение да се бори с всяко друго за едно несигурно съществуване, градинарят се бори с природата за съществуването на градината си. Той покрива растенията си, за да ги предпази от студове, полива ги, за да смекчи сушата, пръска ги, за да предотврати нараняванията от насекоми, и ги окопава, за да спре конкуренцията на плевелите. Вместо да остави всяко растение да се размножава толкова, колкото му е възможно, той събира и прави подбор на семената, подготвя почвата и сади така, че да осигури най-добри резултати. Целият подход е в разногласие с природата и се поддържа само чрез постоянната борба с природата и с цената на бдителност и усърдие. При най-малкото отпускане насекомите, сушата и плевелите бързо ще спечелят превес и изкуственият ред на градината ще приключи.

По подобен начин обществото и цивилизацията са

 

един изкуствен порядък,

поддържан с цената на бдителност и усърдие в противодействие на природните сили. Както в градината, така и в обществото, основната характеристика е премахване на борбата за съществуване чрез отстраняване или подобряване на условията, които я пораждат. От друга страна, в диво или примитивно общество, както и при естествения растителен хабитат край пътя, характерната черта е интензивната и безкрайна конкуренция на борбата за съществуване. Край пътя плевелите надмогват, а природата се стреми да приспособи формите на живот към условията на съществуване. В градината градинарят се стреми да приспособи условията на съществуване към формите на живот, които възнамерява да развие. По същия начин, сред диви и нецивилизовани раси, хората се приспособяват, доколкото могат, към суровата околна среда. С настъпването и развитието на обществото и цивилизацията хората създават изкуствена среда, съобразена с техните нужди и по-нататъшното продължаване на техния непрекъснат напредък. Като следствие от това, социалният и морален порядък са в известен смисъл изкуствени; те са създадени

 

в противовес на естествения ред

и се поддържат – и могат да бъдат поддържани – само в съперничество с природата и чрез потискане на природните инстинкти и примитивни желания. Казват, че природата е морално индиферентна. Моралът е концепция, която принадлежи на социалното, а не на естественото съществуване¹². Курсът на поведение, който членът на цивилизованото общество съблюдава, би бил смъртоносен за дивака; но и курсът, следван от дивака, би бил фатален в контекста на цивилизованото общество. Дивакът, като всяко диво животно, се бори безмилостно в битката за съществуване. Цивилизованият човек, в стремежа си да ограничи и елиминира тази борба, използва най-добрата си енергия заедно с енергията на своите съмишленици.

Ето защо, социалният ред е изкуствен ред, създаден и поддържан чрез сътрудничеството на много индивиди и поколение след поколение. Точно както градината изисква внимание и усърдие от страна на градинаря, за да се предотврати навлизането и възстановяването на естествения ред, така и социалният ред изисква постоянна борба с природната среда, както и с други общества и индивиди, с които неговите интереси или нужди влизат в конфликт. Следователно, освен ин­стинктите за себеопазване и запазване на вида, се изисква инстинкт или

 

интуиция за запазване и поддържане на обществения ред.

Независимо дали разглеждаме този ред като придобит в един систематичен процес на еволюция или като имплантиран в човека при сътворението, той стои като основа на правото и справедливостта, като морален навик,

„като онази тенденция на волята и начина на поведение, които се въздържат от смущаване на живота и интересите на другите и, доколкото е възможно, възпрепятства подобна намеса от страна на другите“.

Но самото разбиране на отделните хора, че благосъстоянието и дори съществуването на обществото изискват от всеки човек да ограничи действията си до известна степен във връзка с действията на другите, не е достатъчно, за да го задържи в границите, изисквани от правото и справедливостта.

 

По-примитивните и мощни егоистични инстинкти

са склонни да преобладават в действията. Следователно, личната война е била обичайно явление за архаичното общество. Съперническите действия на индивидите не са могли да бъдат приведени в хармония и са оставяни сами да се урегулират. Но мирът, редът и сигурността са от съществено значение за цивилизацията. Всеки човек трябва да бъде разтоварен от необходимостта да опазва своите интереси срещу посегателство и да бъде освободен от необходимостта да преследва някакъв специален резултат с цялата си енергия. С напредването на цивилизацията това се прави чрез заместване на силата на индивида с тази на обществото и по този начин се търси слагането на край в борбата между индивидите. В исторически план законът е дотолкова, че да отговори на това изискване.

Както се вижда обаче, освен от закона, поддържането на обществото и насърчаването на благосъстоянието му зависи и от много други фактори. Дори в оригиналната и по-скромна роля по опазването на мира, законът в никакъв случай не е първи по важност. Зародишите на правните институции трябва да се видят в древните религии, а религията и моралът са държали хората под контрол, когато законът все още е бил в своето ембрионално състояние. Започвайки като едно цяло, религията, моралът и законът бавно се разделили в

 

трите регулаторни и контролни представителства,

чрез които се отстояват правото и справедливостта, а обществото става възможно. В много отношения целта им е обща, в много отношения те обхващат една и съща област, а сред някои народи те все още са изцяло или отчасти преплетени. Но днес, сред просветените народи, те стоят като три големи системи – със собствените си цели, собствените си сфери на действие, собствените си организации и собствените си методи – като всяка от тях потиска атавистичните тенденции към злосторничество и лични войни и всяка от тях носи своя дял в поддържането на изкуствения социален ред, отстоявайки правото и справедливостта. Религията управлява хората, доколкото е регулираща инстанция, служеща си със свръхестествени наказания; моралът – чрез наказанието на личната съвест, подсилено от общественото мнение; законът – чрез наказанието със силата на организираното общество. Затова всяка от тях, за да може системно и ефективно да налага санкциите си за поддържане на обществото, трябва да бъде насочвана или владяна от някаква организация. Съответно, ние виждаме църквата като даваща регулативна и принуждаваща сила на религията, а държавата – като отговаряща за (и поставяща себе си зад) закона. Но какво стои зад третия от тези велики агенти? Каква и къде е организацията, която придава системност и ефективност към регулиращата сила на морала?

Тук, казва ни Краузе, е

 

службата на Масонския орден.

В световен мащаб: като зачита всяко честно вероизповедание, но без да изисква вярност към което и да било конкретно; като учи на подчинение на държавите, но без да се ограничава до която и да било от тях; като проявява внимание към религията, от една страна, и към закона, от друга, и като стои върху солидната средна позиция на универсалните морални нагласи на човечеството, поставяйки зад тях силата на традицията и наставленията и организирайки силната санкция на човешкото неодобрение. По този начин, представя си той, Масонството работи ръка за ръка с църквата и държавата, като устройва условията за социален прог­рес; и всички общества и организации, местни или космополитни, които се стремят да обединят енергиите на хората в която и да е сфера – била тя наука, изкуство, труд или търговия – също имат своето участие, както и всеки и всички, поддържани от трите стълба на обществения ред – религия, закон и морал. Мъдростта, Силата и Красотата работят за човешкото съвършенство.

Но в постигането на човешко съвършенство трябва да отидем

 

отвъд строгите граници на обществения ред.

Моралът, както видяхме, е институция на социалния човек. Въпреки това той има собствени възможности, надхвърлящи основните изисквания на едно общество. Налице е морален ред, по-развит и стоящ по-високо от обществения ред, тъй както общественият ред е над естествения. Естественият ред се поддържа от инстинктите за самосъхранение и запазване на вида. Тези инстинкти, ако са необуздани, не зачитат другите същества и правят борбата за съществуване основно правило. В обществения ред хората са привикнали да коригират действията си по запазване на собствения живот, без да възпрепятстват другите да правят същото. В моралния ред хората са се научили не просто да не пречат на живота на останалите, а да живеят така, че да помагат на другите да постигнат по-пълноценен и съвършен живот. Когато битието на всеки човек е пълно и завършено, не просто без да пречи на друго битие да бъде също толкова пълно и завършено, но като му помага да го постигне, тогава и съвършенството ще бъде реализирано. В такъв случай индивидът,

„с ръка, крак и душа в квадрат, оформен без грешка“¹³ ,

ще се впише в моралния ред, като перфектен кубичен камък. Инстинктът поддържа естествения ред. Законът трябва да стои главно зад обществения ред. Поне в по-голямата си част, Масонството ще намери своето място в

 

поддържането и развитието на моралния ред.

Така че, макар то да ни напомня за естествените ни задължения към нас самите, както и за задълженията, които дължим на нашата страна като олицетворение на обществения ред, то също ни напомня – над и извън тях – за задълженията ни към нашия ближен и към Бога, единствено чрез които усъвършенстването на моралния ред може да бъде постигнато.

Краузе обаче не вярва, че законът и държавата би трябвало да ограничават обхвата и целта си само до поддържането на обществения ред. Те защитават правото и справедливостта, за да поддържат обществото. Но те поддържат обществото, за да освободят енергиите на хората, които да допринасят за моралния ред. Следователно, крайната цел е човешкото съвършенство. Ако чрез което и да било деяние, предназначено да поддържа обществения ред, те спъват моралния ред, тогава влизат в конфликт със своите цели. Законът и моралът са различни, но целта им е една, а разликата е в областите, в които те могат да действат ефективно, както и в средствата за действие, но не и в самите идеи. Законодателят никога не трябва да забравя крайната цел и трябва по-скоро да се стреми да развива, а не да възпрепятства организацията и хармоничното развитие на всички човешки дейности.

„Законът“,

казва той,

„е сумата от външните условия на живота, измерени с разум“.

Доколкото съвършенството може да бъде постигнато чрез ограничаване на външните действия на хората – при което всеки може да живее пълноценен живот, без околните да му пречат – законът е ефективен. Нещо повече, външните условия на живота, измерени чрез разума, са непреки условия за по-пълния и завършен живот на моралния ред. Хората трябва да са свободни да прилагат безпрепятствено най-добрите си енергии, преди те да могат да ги използват за голямата цел: да помогнат на другите за един по-пълноценен живот.

Тук обаче

 

законът изчерпва възможностите си.

Поддържа обществения ред, върху който е положен моралният ред. Развитието и поддържането на моралния ред зависи от вътрешни условия. А те са извън обхвата на закона. Въпреки това, тъй като законът подготвя пътя за моралния ред, моралът улеснява задачата на закона. Колкото по-задълбочено всеки човек, по своя собствена инициатива, измерва живота си с разум, толкова по-цялостно законът престава да бъде просто регулиращ и ограничаващ и постига своята по-голяма роля да организира човешката свобода. Ето една от основните функции на символите в Масонството. Ако се замислим върху тези символи,

 

идеята за живота, измерена чрез разума,

е навсякъде в него. 24-инчовата линия, отвесът, либелата, винкелът и пергелът, както и чертожната дъска очевидно служат за измерване и ограничаване.

В живота на дивака нищо не е мерено. Той може да убие достатъчно за нуждите си, но и по силата на обикновен каприз или необуздана любов към убийството, може да убие отвъд своите нужди, рискувайки бъдеща потребност. Действията му имат малка или никаква връзка помежду си. Той няма да посее през един сезон, за да пожъне през друг, още по-малко ще учи или изгражда едно поколение така, че друго поколение да бъде изхранено или защитено¹⁴. Моментните нужди или желания контролират неговите действия.

От друга страна, действията на цивилизования човек са свързани помежду си и до голяма степен представляват сегменти от хармонична и интелигентна схема на активни прояви. Това е още по-вярно за поведението, което се обозначава като морално. Неговата основна характеристика е сигурността. Днес знаем какво ще бъде утре. Безпринципните могат да спазват или да не спазват обещания, да плащат или да не плащат дългове, могат да показват или да не показват постоянни политически или семейни отношения. Човекът, чието поведение е морално, наричаме заслужаващ доверие. Ние основаваме нашето пълното доверие на неговото твърдо придържане към правилен и организиран живот. Затова говорим за

 

коректност на поведението

под формата на придържане към правата линия; и цялата наша терминология на етиката се основава върху такива форми на речта. Невъздържанието, което е безкрайно и неизмеримо, е неморално, а умереността, която предполага придържане към определена и установена среда, смятаме за морална. Социалният човек, който се отличава от дивака, а още повече моралният човек, който се отличава от онзи, който просто се старае да не нарушава закона, измерва и подрежда живота си, а символите на Занаята служат като постоянни ориентири за слабите или безразличните към онова, което трябва да ги отличава от диваците и безпринципните.

Алегорията с къщата, която не е построена с ръце, в която трябва да се вградим като живи камъни, внушава още по-вдъхновяващи мисли. Тук виждаме символизираната органична концепция за обществото и човешката дейност, за която Краузе настоява толкова силно. Социалният и индивидуалният прогрес, твърди той, са неделими. Нищо не трябва да се потиска, пред нищо не трябва да се издигат препятствия по пътя към човешкото съвършенство. Социалният ред поддържа защитата на индивида или на групата по-добре от естествения ред, който не се цели в нищо по-висше. Моралният ред успява да поддържа обществото по-добре от една система, която няма повече стремежи. Пълноценният живот е пълноценен живот както за отделната единица, така и за цялото, а напредъкът на човечеството представлява

 

хармонизиране на интересите

на всеки един с всеки друг и с всички други.

Природата е разточителна. Раждат се и се оформят безброй семена, за да могат няколко растения да се борят да израстат напълно. Много живот се погубва в борбата за съществуване, щото малцина да могат да оцелеят. Тъй като хората напредват в социалното и моралното си развитие, тази жертва на индивиди постоянно намалява. Най-съвършеното състояние следователно е това, в което благоденствието на всеки гражданин и на всички граждани е станало идентично, където интересите на държавата и субекта са общи, а чувствата на всеки един са в съзвучие с чувствата на всички.

В тази епоха на универсална организация, за която страниците на Краузе изглеждат почти пророчески, има много, което да ни създаде уют в неговото убеждение, че органичното трябва да се окаже хармонично и че организациите, които сега са в конфликт, ще работят в края на краищата съзнателно и безрезервно за общото благо, защото сега те работят неосъзнато и несъвършено.

Ако – както казва един негов знаменит ученик –

„човешкото общество не е нищо друго освен монолитна съвкупност от структурни институции, федерация от отделни организации, чрез които се осъществяват основните цели на човечеството“,

то можем уверено да се надяваме на единство, там където сега има несъгласие. И най-вече можем да се надяваме, в този стремеж към обединение, на това световно Братство, което има за своя мисия

 

да организира морала и да го направи реалност

за всеки човек.

Да обобщим: как Краузе отговаря на трите проблема на масонската философия?

1. Каква е целта, заради която Масонството съществува? Какво иска то да направи? Краузе отговаря, че – заедно с всички останали човешки институции – неговата крайна цел е съвършенството на човечеството. Но непосредствената му цел е да организира универсалните морални чувства на човечеството; да организира намирането на изход за човешкото неодобрение.
2. Каква е връзката на Масонството с другите човешки институции, особено с правителството и религията, държавата и църквата? Краузе отговаря, че те също имат за цел човешкото съвършенство. По-конкретно, всяка от тях се стреми да организира определена част от човешката дейност. Това са способи за постигане на общ резултат. Следователно, казва той, всяка от тези организации трябва да работи хармонично и дори в сътрудничество с останалите за постигането на величествения завършек. В този дух той излага добре известните послания в нашите правила относно отношението на масона към правителството и религията на неговата страна.
3. Какви са основните принципи, чрез които се управлява Масонството, за да постигне целта, към която се е насочило? Краузе отговаря: зидарите трябва да се справят с вътрешните условия на живота, управлявани от разума. Следователно основните му принципи са измерването и ограничаването – измерване чрез разум и ограничаване чрез разум – и той ги преподава като средство за постигане на съвършенство.

Такава – очертана накратко и пестеливо – е връзката на Масонството с философията на закона и управлението, както е замислена от онзи, който остави своя белег върху историята на всеки човек. Помислете, като вземете предвид неговите учения: по какво можем да се различаваме от него, както бихме могли да се различаваме в много други отношения; помислете: дали можем да твърдим, че нашият Орден има други цели или трябва да сме движени от благородния замисъл, който той ни предложи? Ние трябва да бъдем оживени от един по-висш дух и от едни по-упорито преследвани идеали – като едно от най-големите организирани общества, съставящи „масивната съвкупност“, която допринася за човешкото съвършенство.

 

(Следва продължение)

 

 

 

Бележки:

 

1. Хуго Гроций или Хуго де Гроот (1583 – 1645) е холандски юрист, съвместил дейността си в областта на правната теория и ангажиментите си като държавен служител (Гроций бил официален историограф на Холандия, а изпълнявал функциите и на юрисконсулт на короната по морско и военно право) с философски, теологични, поетични и драматургични занимания.

Приеман като авторитет с енциклопедични познания, той оказал сериозно влияние върху Томас Хобс и Барух Спиноза. В качеството си на ерудит в сферата на теологията застъпвал тезата, че само някои основни принципи – а именно, признанието за съществуването на Бога и на Неговия промисъл, са важни за фундамента на обществото, поради което те трябва да бъдат приети от всички, докато изборът на система от възгледи, имащи отношение към сложните и трудноразбираеми богословски доктрини, трябва да бъдат оставени на личния избор. Според него, държавата не била творение на Бога, а акт на човешкото общество, организиращ неговия съвместен живот.

По-късно тези мирогледни позиции донесли на Хуго Гроций доживотна присъда, пълното изтърпяване на която той избегнал чрез бягство в Париж, където бил удостоен от крал Людовик ХІІІ с пенсия и където написал най-сериозните си трудове.

2. Херман Конринг (1606 – 1681) е немски интелектуалец, осъществил забележителен принос в сферата на медицината, политиката и правото.

Ангажиран с преподавателска дейност по натурфилософия и реторика, в това число и на университетско ниво, той е отстоявал античния педагогически принцип на полихисторизма – сиреч, енциклопедизма – като основа за изграждането на хармонично балансирани личности. В такъв контекст не е изненадващ фактът, че в протежение на няколко години той, след като междувременно завършва медицина, е едновременно професор както по натурфилософия и реторика, така и по медицина. В последното си качество той се занимава изключително много с изследователска дейност, но заедно с това е привличан често като домашен лекар на едни или други европейски династии. Третата страна от активността на Херман Конринг се оказва политическата наука. Идеите, които отстоява в тази област, гравитират около отказа от господството на теологията в държавното управление, което е означало, че на съблюдаването и практическото прилагане на собствена деноминация от страна на владетеля не трябва да се гледа като на някакъв централен въпрос. В своя труд „Изследване на най-добрите основания“ („Dissertatio de optima princip(i)o“) от 1652 г., той постулира новата идея, според която за различните държави могат да съществуват различни форми на държавно устройство и управление, съобразени с тяхната специфична история и народопсихология.

Върху надгробната плоча на Херман Конринг стои надпис, който сочи, че в земята са положени тленните останки на „съветник на крале и принцове, на доктор по международно право, на експерт, владеещ целокупната философия – в нейното практическо и теоретично измерение, на изтъкнат учен, на оратор, на поет, на историк, на лекар, на богослов“.

След това е зададен въпрос:

„Мислиш, че тук са погребани мнозина?“

И е изсечен отговор:

„Един е той – Херман Конринг, чудото на века.“

3. Сър Хенри Мейн (1822 – 1888) е британски юрист и историк на правото, пионер в изследването на сравнителното право, и в частност – примитивното право. Най-известният негов труд носи заглавието: „Древното право: неговата връзка с ранната история на обществото и съотнасянето му към съвременните идеи“ (1861). Бил е член на съвета на генерал-губернатора на Индия (1863–69).

4. По всяка вероятност, в случая става дума за Йохан Андрее–младши (1586 – 1654), немски теолог, писател, математик и алхимик, който споделил в своята автобиография, че е автор на трактата „Химическата сватба на Христиан Розенкройц“, представляващ един от трите манифеста на розенкройцерството.

Преживял бурни години, донесли страданията на Тридесетгодишната война, масовия глад и чумната епидемия, пожарите и грабителските набези, в които загубил дом, собствени ръкописи, картини и книги, Йохан Андрее–младши се чувствал непрестанно длъжен да следва своя предначертан дълг – да се занимава с благотворителна дейност: с организиране на приюти и осигуряване на прехрана за бедни хора и техните деца, с подпомагане на образователни акции. В същото време не преставал да се бори с онези обществени явления, които обозначавал като „падение на нравите“, едно от проявленията на които била църковната симония – трайно наложилото се търгашество с църковни длъжности, духовни санове и прочее, носещо своето име от Симон Влъхва, който, според евангелските текстове, се опитал да получи от апостолите срещу подкуп тайната по „извършването на чудеса“.

През 1646 г. Йохан Андрее–младши станал член на т.нар. „Плодоносно общество“ – литературно общество, основано през 1617 г. във Ваймар и преследващо крайно консервативни цели в областта на немския език: отхвърляне на каквито и да било нововъведения в неговото практикуване, недопускане на заемки от френския и италианския език, а също така и противопоставянето на каквито и да било идващи отвън словообразуващи принципи и модели.

Автор на сатирични пиеси, религиозни трактати, повести, елегии и епиграми, Йохан Андрее–младши отстоявал и хуманистични и просветителски идеи. И независимо от факта, че основен акцент в творчеството му падал върху религиозната тематика, изучавал усърдно точни науки. Дори написал труд по приложна математика. А по време на студентските си години в Тюбинген, заедно с неколцина свои познайници и преподаватели участвал в неформално сдружение, което заявявало, най-общо, своето недоволство от немската действителност и, по-конкретно, от схоластическия модел на науката, от сухия формализъм на лютеранската църква, от политиката на отделните немски аристократични дворове, както и – това вече предизвестено! – от тяхното пренебрежително отношение към немската култура (и език, в това число). Въпросното сдружение си поставяло за цел да осъществи своеобразна „Втора реформация“, която – отново! – да извърши преобразувание на обществото върху основата на равенството и справедливостта чрез обединение на всички християнски народи под лозунга „За истинско християнство!“

Сатиричните персонажи на Йохан Андрее–младши са носители на социален протест. Един от неговите текстове внушава това дори само със заглавието си: „Смутителят, или разумът, скитащ се безполезно в досада и раздразнение сред всичко съществуващо“. Нелепите увлечения на тогавашната интелигенция, закостенелите убеждения, водещи към обща изостаналост, всеобщият егоизъм и алчност, схоластичното пустословие и всякакъв род други лъжовни ценности водят един млад човек, изпълнен с критически виждания, но в същото време жадуващ за знание и истина, до горчивия извод:

„Тези, които се опитват да живеят достойно, биват обявявани извън закона.“

Подчинено на такива цели е съчинението на Йохан Андрее–младши „Описание на християнополитанската република“, в което е представена една образцова християнска държава, управлявана от най-достойния Теолог, най-достойния Съдия и най-достойния Учен, които – въпреки строгия контрол върху личния живот – търсят опора върху просвещението, естествено на религиозна основа. Паралелно с тези общи характеристики, отделни избрани лица имат достъп до някакво тайно мистично знание.

Някои изследователи считат, че Йохан Андрее–младши е виждал в тайните общества път за осъществяване на всеобщо преобразуване на обществото. Все поради тази причина той е критикувал остро държавните и църковните чиновници за тяхната недостатъчна ангажираност с благотворителна дейност. Според други обаче, чрез тайните общества той се е стремял към вътрешно преобразяване на отделния човек в неговия стремеж да се уподоби на Бога – с тяло и мисъл.

На Йохан Андрее–младши се приписва авторството на основните текстове, ползвани от ордена на розенкройцерите. Тяхната поява, посветена на легендарния Християн Розенкройц, и съдържанието им, провъзгласяващо „всеобща реформация на човешкото знание и закони“, обновяване на християнството и очистването му от лъжовни тълкувания, духовното преобразяване и възвръщане към загубената хармония в отношенията между Бога и човека, предизвикали резонанс сред образованите хора в Европа, които пожелали да се приобщят към херметическата мъдрост и великото тайно могъщество. Разбира се, принадлежността на самия Йохан Андрее–младши към розенкройцерството е било (и продължава да е) предмет на нестихващи спорове, включително и въз основа на негови собствени отрицания на такава връзка и/или окачествявания на въпросния орден като нещо „не повече от игра за любопитстващи“, които бивали подмамвани, когато „се опитвали да свърнат към лъкатушещата и обрасла пътека, вместо да следват истинния и прост Христов път.“

Естествено, тук има място и хипотезата, че подобно публично поведение на Йохан Андрее–младши е било само маскировъчно прикритие за него самия, както и преднамерена тактика, за да бъдат пресявани многочислените, търсещи членство дилетанти, които само компрометирали идеалите и принципите на ордена.

5. За читателите на „Зидарски преглед“ името на Уилям Престън е вече познато от публикацията в мартенския брой от тази година, посветена на неговата масонска философия. С фигурата на Джорд Оливър те ще се запознаят в някоя от следващите лекции на брат Роско Паунд.

Що се отнася до второто от изредените имена, често транскрибирано на кирилица като „Далчо“, но с вероятно по-правилна версия „Далхо“, по всяка вероятност става въпрос за Фредерик Далхо (1770 – 1836), лекар, роден в Лондон от пруски родители, който заедно с полковник Джон Мичел, търговец, роден в Ирландия, установява на 31-ви май 1801 г. „единствения Върховен съвет за Съединените щати“/Южна юрисдикция. Албърт Пайк посочва изрично това в своя труд „Правилниците и наредбите, установените принципи, законите и Великата Конституция на Стария и приет Шотлански обред, придружен с коментари от автентични документи за употреба от Ордена“, Ню Йорк, 1859 г. (с. 150).

Най-вероятно е споменатото фамилно име Крусфикс да се отнася до д-р Робърт Томас Крусфикс (1797 – 1850), отличил се със службата си на Занаята. Роден в Холборн, Англия, Робърт Крусфикс изучавал първоначално шивашки занаят, за да стане впоследствие студент по медицина, а по-нататък – практикуващ хирург.

Приет в Масонството през 1829 г., той е заемал през по-голямата част от своя масонски живот различни длъжности. Проявявал е изключителна активност в дейността на масонските благотворителни организации в Англия, една от които е била свързана с Приют за възрастни и немощни масони, на който той бил един от учредителите. През 1934 г. учредил списанието „Масонски тримесечен преглед“, на което бил главен редактор в продължение на 6 години.

Непрестанно е полагал усилия за добруването на своите братя, като заедно с това е търсел начини всички нравствени ценности, с които е благословено Масонството, да бъдат пренесени към целокупното човечество.

6. Последното изречение не би следвало да се подмине с евентуалния обичаен коментар от рода на:

„Нищо ново под слънцето.“

Ако едно общество като масонското претендира за изповядване на ценности като „търсене на истината без предпоставяне на каквито и да било предразсъдъци“, като „толерантност“ и „братска любов“, то би трябвало да се ангажира със специални изследвания в областта на тяхната практическата осъществимост съвместно с всички други ценности, с които – това също не би могло да се игнорира априорно – изброените биха могли да се окажат в конфликтна ситуация, особено когато са налице прояви на „откровеното невежество, ревностната фанатичност и благопристойната нетърпимост“, за които говори авторът, бр\ Роско Паунд.

7. Биографи на Краузе сочат, че в Гьотинген е било възбудено наказателно преследване срещу него, в качеството му на предвестник на един бъдещ съюз на цялото човечество. Днес това може да се квалифицира единствено като абсурд.

8. Може да се предположи, че визираният поет е американският класик Уолт Уитман (1819 – 1892), а поемата, от която е взет цитирания стих е „Песен за открития път“. Този път не е пътят на непрекъснатите занимания, упражнения, труд във връзка с някакво конкретно задължение. Това е пътят към свободата, пътят, който обещава да освободи американците от смъртоносната рутина. Уитман упреква своите сънародници за техния материализъм, двуличие, дори за строгата им организираност в едни или други групи, във връзка с което ги призовава да изоставят привичния живот:

„С жизнерадостна крачка и с леко сърце аз поемам в открития път

все тъй здрав, независим – а пред взора ми ясен застава отворен светът.

И широкият друм с цвят на пръст се извива далече, далече пред мен

и отвежда натам, докъдето да стигна отдавна съм твърдо решен.

Занапред не ще питам късмета, защото сам аз ще съм този късмет,

занапред не ще чакам и страдам горчиво, не ще се отдавам на хленч,

на ридания жални, на скърби потайни, прошепнати в тъмния кът,

но, ей тъй, убеден и доволен ще странствам сега по открития път.“

9.  Карл Давид Аугуст Рьодел (1806 – 1879), ученик на Карл Краузе. Заедно с други негови ученици, той е събрал и издал посмъртно много от непубликуваните текстове на своя учител.

10. Онези, които са склонни да видят значимост във философската концепция на Карл Краузе – учил при Шелинг, Хегел и Фихте, а на свой ред обучавал Шопенхауер – сочат неговата принадлежност към т. нар. „философи на идентичността“, доколкото се стараел да съчетае идеите за един Бог, постижим чрез вярата или съвестта, с идеите за света, познат на сетивата и усещанията. Богът, интуитивно достижим със съвестта, не е мислен като някаква личност (положение, което би предположило веднага неминуеми ограничения), а всеобхватна същност („Wesen“, нем. – но не в смисъл на „същество“, а именно на „същност“), която вмества в себе си цялата Вселена. За тази своя мирогледна система той ползвал термина „панентеизъм“ („panentheism“), с който се е опитвал да покаже идеята за някаква комбинация между монотеизъм и пантеизъм. Въз основа на това положение, някои тълкуватели на неговата философия приемат, че – колкото и Върховната същност да е била мислена като изчистена от всякакви противоречия – от една страна, тя трябвало да се намира извън света (доколкото светът, все пак, имал предели), а от друга, пак тя трябвало да бъде в света (за да може да удовлетвори изискването да бъде „всичко съществуващо“).

Така или иначе, „организмът“, в който се въплътявала Върховната същност, е Вселената, която – именно поради тази причина – представлявала не нещо друго, а Божественото начало, материализирано в пространството и съществуващо във времето. Най-съвършената част от Вселената, човешкият индивид, бил онзи неин сегмент, в който съществуват в единство материалното природно начало и разумът. В този смисъл, целокупният живот на Вселената се фокусирал именно в човека. В добавка обаче, той бил одарен с възможността да я променя.

Колкото и човекът да се оказвал мислен като обособен индивид, той в същото време бил част от йерархически надстроени организми като: семейството, рода, народа, расата и – естествено – целокупното човечество. При това, всеки от тези организми, формиращи поредицата стъпала от отделния човек до човечеството, имал свои права, които – nota bene! – следвало да се подчиняват на правата на човечеството, обгръщащи всички други. Така представена, въпросната субординация би следвало да подскаже, че едно все по-плътно отъждествяване на индивида с човечетвото представлява фактическо приближаване към финалното сливане на човека с Бога.

Изповядвайки близки представи с онези, които скоро щели да се окажат част от позитивизма като философско направление, Карл Краузе предопределял в развитието на отделния човек три възрасти: в първата той носи някакви зачатъци на нравственост и религиозни представи, във втората се оформят етапи – на своеобразен политеизъм, с присъщото му робство и тирания, и на не по-малко своеобразен монотеизъм, с присъщите му фанатични „средни векове“ – и накрая, третата възраст, тази на освобождението, на търпимостта и на цивилизоваността (при всичката съпътстваща неяснота около съдържанието на понятието „цивилизация“).

Колкото и мисълта на Карл Краузе да е обвита в мистицизъм, който затруднява проследяването на вложеното съдържание, негови идеи са намерили сравнително широк отзвук в испаноговорящия свят – предполагаемо, поради няколко присъщи им акцента: върху „научния рационализъм“, върху „либералния ангажимент по отношение на личната свобода“, както и върху „противопоставянето срещу привилегиите и деспотичната власт в християнски дух“ (Пол Хейуд).

11. Хайнрих Аренс (1808 – 1874), немски юрист и философ на правото. В своите трудове отстоявал идеята, че общественият съюз, какъвто представлява държавата, следва да бъде разглеждан като организъм, всички части на който се намират помежду си в такава неразривна връзка, щото благосъстоянието или упадъка на която и да било негова част се отразява на всички други, както и на самия него.

12. Прецизността и критичният поглед върху отстояваната теза изискват да се посочи, че социалната компонента далеч не е чужда за онези форми на съвместен живот, които биха попаднали под обозначението „природен“. Всички форми на стадно съществуване са в същото време форми и на „естествено съществуване“. А както е известно, при тях също се прилагат едни или други установени форми на „морал“.

13. В оригиналния текст не е посочен първоизточникът, от който е взет цитатът, но евентуалната верига от позовавания може да отведе назад във времето до Сократ, който в диалога на Платон „Протагор“, водейки разговор с именития античен софист, чува от него следните изречения:

„В едно от своите произведения Симонид казва на Скопан, син на Креон тесалиеца:

‘Всъщност, добър човек наистина да станеш

е трудно – с ръце, крака и ум четвъртит,

безукорно създаден.’“

В българския превод на Георги Михайлов е добавена бележка, която гласи:

„Квадратът е бил за питагорейците символ на съвършенството и божественото. За да бъдем по-близо до духа на оригинала, запазихме думата ‘четвъртит’.“

14. Последното твърдение може да бъде оспорено – най-малкото, в неговата категоричност. Дори и дивите животни извършват дейности по изхранване и защита – на себе си и потомството си – трупайки хранителни запаси и изграждайки убежища.