Клишето

 

 

Мнозина прекарват немалка част от живота си в опити да се борят с мислите, които ги сполетяват. Далеч не изолирано, едно такова занимание се оказва непосилно бреме. Чувството за връхлитащ ураган от най-причудливи и взаимно изключващи се идеи действа като нервнопаралитичен агент. Усещането за изсипваща се лавина от въпроси и контравъпроси само катализира парализата. Човек изпада в интелектуална безтегловност. А тревогата около избора на аксиоми, които да предопределят оценката за едно или друго поредно ново хрумване, понякога се оказва болезнена до непоносимост.

Несъмнено, тук може лесно да се възрази. Може да се посочи, че традицията, култивираните ценности, прочетеното, предишният опит – собствен и чужд, обикновено помагат в такива случаи. Но когато рано или късно се появят съмненията – и в традицията, и в прочетеното, и в предишния опит, и в култивираните ценности? Когато собствената ни ерудиция се изправи срещу самите нас и ни посочи хиляди примери за поголовни размествания на идейни пластове? Когато уж неизменни принципи и веднъж-завинаги открити и съхранени начала са се оказвали само редове от някакъв дълъг списък с ефимерности? Когато през годините този списък постоянно – и без наша санкция – само се е увеличавал и увеличавал? Когато прокламираната свобода на обществото (и на индивидите в него) ни е поставяла лице срещу лице с хора, в чието поведение можем да открием много малко от познатата ни представа за свобода? Накрая, когато установим, че тук-там човечеството междувременно се е отдалечило в някаква посока – без да ни включи в каквото и да било предварително допитване, без да вземе предвид нашето мнение, защото просто не е имало нужда от него?

Тогава?

Тогава някои могат да приемат предизвикателно хвърлената им ръкавица и да допуснат вътре в себе си един или друг поливалентен свят, да вдигнат охранителните шлюзове и да позволят дифузията на ценности да свърши своето. Други – сериозно уплашени от евентуалната загуба на идентичност и ориентири, на твърда почва под краката си и на трасирани пътища пред взора си – ще се затворят, ще издигнат предпазни крепостни стени или ще изкопаят дълбоки ровове, за да си дарят спокойствие и нещо много важно: убедеността, че те (именно те!) са избрали правилния начин на живот и са успели да го съхранят за бъдните поколения като ни повече, ни по-малко свещена световна ценност.

Където обаче съмнението се е появило веднъж, то много трудно може да бъде изтрито без остатък, без в някои мисловни гънки да заседне един или друг лишен от отговор въпрос. Изглежда, че за съмнението все още не е измислен надежден кюртаж или ефективна ампутация. Вероятно затова хилядолетия наред то е оцелявало, въпреки заклеймяването му като един от най-страховитите грехове. Нали далеч не случайно е писано:

„Ако някой каже на тая планина: дигни се и се хвърли в морето, и не се усъмни в сърцето си (…), че ще стане по думите му, – ще му се сбъдне, каквото и да каже.“

Нали затова на друго място човек чете заръката:

„никак да не се съмнява, защото, който се съмнява, прилича на морска вълна, издигана и размятана от вятъра“.

„Нима?“

– ще възкликне някой, изпълнен със съмнение.

„Истина е!“

– ще свидетелства друг, защото

„който се съмнява, осъден е“.

Нещо повече, дори ако такъв някой просто се храни – според предписаните му правила, но

„яде не от вяра“,

и той осъден ще да е, защото всичко, що е пълно със съмнение, и

„всичко, що не е от вяра, е грях“.

Накрая – ето и заповедта:

„Всичко вършете без ропот и съмнение,

за да бъдете безукорни и чисти…“

Но как да се изпълнява подобно изискване, когато велегласно е препоръчано и нещо друго:

„Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте.“

Как – И ЗАЩО – да подлагаме „всичко“ на изпитание, ако преди това не сме подложили всичко на съмнение? Нима тази покана за повсеместен скепсис не се отнася и до забраната за съмнение?

Какво да правим в такъв случай?

Да приемем ли, че подобни текстове са само някакъв символичен изказ, зад който се крие една или друга многократно по-безобидна реалност? Или обратно – че все същата реалност е твърде апокалиптична? Нали далеч не рядко иносказателният стил се ползва, за да се загатнат мисли, които биха били ужасяващи, ако се споделят директно. Така, когато многократно чуваме или прочитаме:

„Не бъди [никога] от съмняващите се“,

когато недвусмислено ни бъде подсказвано, че правилното поведение следва максимата:

„Нито се съмнявам, нито ще питам“,

когато недоверието се приписва на „празнодумците“ и когато се огласява призивът:

„Хвърлете в Ада всеки (…) съмняващ се…“,

тогава пред очите ни може да се надигне достатъчно сериозна заплаха. (Най-малкото, всички тези заповеди са записани с такава цел.)

Така, рано или късно, идва времето за някакво генерално решение. То обаче изисква предварителни отговори на въпроси като:

Щастливи или нещастни сме със съмненията си?

Добро или зло би било, ако от най-ранно детство се научим да приемаме съмненията като част от живота ни – като гравитацията или магнетизма, Менделеевата таблица или биологичната наследственост?

Озовали се в подобна ситуация, повечето хора търсят решение в приобщаването си към някакво мнозинство, към неговите ценности, идеи, лозунги, стратегии, символи, мантри, заповеди, клишета. От целокупния реквизит, изпълващ всеки такъв списък, изглежда, че клишето е положено върху най-високия пиедестал.

• Клишето дава бърз отговор на всеки въпрос, то пести време и мисловна енергия – както на оратора, така и на неговата публика.
• Клишето изисква само някакво начално усилие, за да бъде запомнено. След това може да бъде използвано със завиден автоматизъм.
• Клишето създава впечатление за ерудираност – дори и там, където тя отсъства напълно.
• Клишето предоставя здрава броня срещу всяка атака.
• Клишето (и особено мрежата от добре подбрани клишета) създава илюзията за вечност на една доктрина.
• Клишето стои в основата на общуването – поне при по-голямата част от хората.
• Клишето не познава граници – географски, етнически, времеви.
• Клишето е като пръстовия отпечатък, като ДНК-кода: по клишетата ще разпознаете някого, по клишетата ще го посрещнете и по клишетата ще го изпратите. Нещо повече, при клишираното поведение не съществува конфликт между посрещането и изпращането.
• Клишето е като родилно петно – може да искате да го премахнете, но няма да ви е лесно, защото целият свят около вас ще ви вкарва в коловозите на клишетата. В най-добрия случай, ако предприемете подобна санитария, ще посегнете към някое следващо клише.
• Клишето е своеобразно есперанто – тълпи от най-различни хора се разбират мигновено с едно-единствено клише. Изговорете само: „За мъртвите…“, и целият свят ще допълни: „…или добро, или нищо“.
• Клишето внушава усещане за безапелационност; всеки въпрос, който някой би отправил по повод на изречено от вас клише, ще бъде посрещнат с учудване, ще бъде квалифициран като неуместен, ако не и като оскърбителен.
• Клишето е двулико: за едного то е нещо досадно, за другиго – възвишено откровение.
• Клишето се ползва със славата на истина от последна инстанция.
• Клишето е атестат за верноподаничество, парола-доказателство за неизменна преданост към учение или личност – и особено към личност, която се приема за живо олицетворение на едно или друго учение.

Колко ли още може да бъде продължен този списък с качествата на клишето?

Светът на новите идеи изглежда твърде несигурен. В него се вместват всички хрумвания, чиито проекции се размиват в някакво мъгляво бъдеще. Светът на клишетата е устойчиво пълноводен. Носи в себе си традициите на хилядолетията.

Човек се събужда с някакво хрумване, върви нанякъде… и изведнъж се оказва осенен от идея. Усеща, че пред взора му се е възправило нещо ново. Минава обаче време и той с разочарование открива че идеята му е била отдавна огласена. Толкова много хора по света афишират мислите си, толкова много хора вече са говорили и писали, че изглежда буквално невъзможно да се измисли нещо ново. Затова се е появило и клишето:

„Всяко ново е добре забравено старо.“

Ако някому хрумне да събере в речник световните клишета, той със сигурност ще помести между кориците му цялата ментална история на човечеството. (А по-наблюдателните веднага ще открият, че всъщност тя е история на клишетата.)

На това място се надига сериозно питане:

Ако е толкова естествено да сме клиширани, защо посочването на едно или друго клише най-често се приема с докачение?

Срещу него се надига друго – не по-малко сериозно – питане:

А ако спрем да изговаряме обичайните си клишета, тишината, която би настъпила, няма ли да ни разболее?

Как сега човек да прекара останалата част от живота си? Как да се опитва да се бори с подобни сполетели го мисли? Откъде да намери сили за занимания с такова непосилно бреме? Би ли могъл да намери противоотрова срещу чувството за връхлитащ го ураган от най-причудливи идеи, обладан от мисълта, че те – най-вероятно – биха се оказали клиширани? Какво да си инжектира срещу подобен нервнопаралитичен агент? Да пренебрегне ли усещането за изсипваща се лавина от въпроси и контравъпроси и с това да не позволи те да катализират вцепенението, към която го отвеждат? Къде да търси интелектуална гравитация, за да избегне интелектуалната безтегловност? Да махне ли лековато с ръка, за да отпъди тревогата около избора на аксиоми, които да предопределят – трайно и достатъчно устойчиво – оценката му за едно или друго поредно ново хрумване? И да се спре ли върху първия мернал се пред очите му постулат, който го спасява от непоносимата мисловна болезненост?

А ако нищо от изреденото не даде резултат?

 

Сп. „Зидарски преглед“, кн. 20, 2018 г.

Брат Илия Кожухаров, главен редактор