Разговор със сина за демокрацията и обществото

 

 

Брат Д.М, ложа „Светлина – София ‘94“, ориент София

 

Преди няколко лета големият ми син, вече завършил шести клас, започна да проявява интерес към проблемите на социума и властта. Любопитството му ме провокира да си припомня и осмисля наново, и от друг ъгъл, някои фундаментални идеи за демокрацията, обществото и тяхната съвместна, вековна драма.

Всичко започна с невинния детски въпрос:

„Татко, тази демокрация, за която говорят по новините, същата ли е като онази в древна Елада?“

Вече опитен родител, първо погледнах какво чете – откъде се появяват такива въпроси. Книгата не бе от онези, които са развлекателни и приключенски, а исторически разказ за древните общества – Месопотамия, Египет, Персия, Елада, Рим… Радост за родителския дух!

Но въпросът си е въпрос.

Отговорих просто и честно:

„Да, сине, поне на теория – с някои подобрения, или поне така ги наричаме.“

Но малкият не се спря:

„Татко, но тя и тогава не се е получила! Докато гърците са дърдорели в Агората: кой да е лидер и какво да правят, римляните са ги превзели. Сега, не е ли пак така?“

Реших да пренасоча темата на разговора преди да ми е задал следващия въпрос – кои са новите римляни, които ще ни превземат.

Тогава ми се удаде възможност да поведа неговите мисли в друга посока, но разговорът вътре в мен продължи: накъде вървим като народ и общество, какво ще предадем на следващото поколение. При това не само като теория, но и като реална практика. Вечни въпроси, вечни търсения в живота и делата ни.

Още докато се вглеждах в топлите кафяви детски очи, мисловно започнах немия монолог със себе си от онова, което винаги е в началото – със словото. При това, от древните класици до съвременните автори – от „Артхашастра“, през Аристотел, до Освалд Шпенглер, а и малко по-близо до днешния ден, от древния свят на Индия и Китай, през Персия и Елада, до ренесансова и съвременна Италия, Германия, Франция и Англия, та до САЩ и Русия.

Думата „демокрация“ е позната и изглежда е поомръзнала на всички, дори на децата. Всъщност, тя е позната от честото ѝ използване във всяка фраза на политик, нещо като задължителен елемент на речта. А като съдържание – именно като „власт на народа и в името на народа“, тя е обект на впечатляващо многообразие от тълкувания. Като привърженик на свободата, се имам за демократ по душа, и няма да натрапвам моите виждания относно нейното съдържание. А и съм убеден: ще се окаже, че с всеки от братската верига имаме сходни виждания по въпроса.

Върнах се към същността, произтекла от детския въпрос. Добри или лоши, лидерите ги формира и посочва народът. А народът – как се формира самият той, как се изгражда? Кой го кърми и сменя пелените му? Кой го е формирал в юношеството, кой го е учил в зрелостта на добро и зло, на любов и омраза? Кога и как умира народът? Защото щом се ражда, сигурно ще се наложи и да умре.

Изкушаващо е да прикрием тези въпроси като затворим мисловния кръг със силно клиширания отговор, че народът се гради по естествен път, следвайки своите исторически водачи, или с други подобни цитати от учебниците – с показването на положителни лидерски прояви пред народа, с образование, социално добруване, избори, предвидимо и прозрачно управление и пр. Достоен, но някак немощен, опит за отговор. Какво остава тогава?! Да се тръгне по другия път. Е, не толкова достоен и полиран, но пък добре утъпкан и, за съжаление, верен: превръщането на народа в тълпа, овладяването на колективния разум и характера му с различни инженерингови схеми.

Така при търсенето в теорията на примери и дефиниции с „демокрация“, неволно потеглих към друга Аристотелова дефиниция – „охлокрация“. Всъщност, терминът е на Полибий и описва изродената форма на демокрацията, когато демагози насочват тълпата срещу един или друг политик, постигайки дестабилизация в управлението като цяло, т.е. „власт на тълпата“. Изглежда тази дефиниция ни е по-позната на всички – като практика през последните години.

Много автори са давали идеи (не само теоретични, но и доста практични) как да се възпитава и овладява тълпата –пардон, народът. В мислите ми, някак от нищото, се появи онзи любезен бенедиктински монах Еузебиус Айзенрайх, който през 1531 г., в труден момент за Светата католическа църква, написал писмо до папа Климент VII, в което – докато правел анализ на писанията на месер Николо Макиавели – дал практични идеи: какво да направят „нашите хора“ със спестяванията, депозирани в банките на Венеция и Флоренция, с търговията в пристанищата, как да се „обогати с чумни бацили“ водата в градските кладенци и т.н., и т.н., като не се пропусне моментът и се посочат виновните за това – тогавашните религиозни опоненти, протестантите. Дали Светият отец в Рим е приел съветите не е ясно, но хрониките са пълни със случки, които са удивително сходни с описаните идеи.

Мисловната ми нишка, толкова здрава, колкото и нишката на Ариадна, продължи да странства в лабиринта и сама пое към малкото оръфано томче с автор душеведа на тълпите, Гюстав льо Бон. Е, през 1895 г. той коментира конкретно комунистическите тълпи, но прави отметката, че

„тълпата от професори има всички особени белези на всяка друга тълпа“.

Т.е., един професор е равен на един професор, но десет професори са равни на тълпа. При това, не на тълпа от професори, а просто – на тълпа. Така стигам и до съвременните експерти по темата, като проф. Джин Шарп с неговия „Наръчник за протести“, в който са формулирани близо 200 „способа за натиск върху правителството“, за ненасилствена съпротива и смяна на управлението. Практикуването им обаче винаги завършва с горещ вариант. Примерите са видими: Босна, Сирия, Зимбабве, Иран. Така, публикуваният за първи път през 1993 г. трактат донесе на своя автор, проф. Шарп, титлата

„идеен баща на арабската пролет“ („Ню Йорк таймс“).

Очерта се и въпросът: задължително ли е и има ли нужда от „гореща“ война, за да бъде завладяна територия, да бъде победен и подчинен другият, различният народ? И винаги ли войната носи еднозначно и само зло?

В най-известния и цитиран трактат по военно изкуство, „Теория на голямата война“, от немския генерал на руска служба Карл фон Клаузевиц, авторът определя войната

„като свеж полъх над застояло блато“

и като

„продължение на политиката с други средства“.

И в много отношения това е така – в икономически, географски, демографски и всякакъв друг план се получава нужният тласък за оцелелите народи. Но и разходът на ресурси не е малък, а и не винаги генерал-щабните прогнози за победа се реализират на практика.

Ето, вече близо век по нашите земи не са провеждани активни бойни действия, не е стъпвал чужд войнишки ботуш. Радваме се на дълъг мир. Едва ли има друг аналогичен период в хилядолетната ни история. НО… До какво ни е довело това?! Израснали ли сме като общество и като хора, станали ли сме личности, повече човеци – по-истински, по-смислени и по-кадърни?! Или сме замразили своето личностно развитие – ние, а оттам и народът, който съставляваме? Потънали ли сме в леността на по-лесното? Всеки от нас има свой отговор на тези въпроси. И колкото можем да сме категорични с положителния отговор по отношение на индивидуалното си развитие, толкова сме готови и с негативния отговор за обществото ни като цяло. Факт е, че обществото ни се е настанило удобно в заблудата, че човек не е това, което е, а онова, което има. Че всяка, подминаваща джоба ни, облага е осъдителна, а проявеното без корист състрадание само увеличава страданието в света.

Това са идеалните типажи-съставки за омесване на лесен за манипулиране народ, който от десетилетия всъщност е обект на не една хибридна (позната още като психологическа, идеологическа) война, без значение на посоката и крайната цел, които се преследват. Безспорно част от тази „хладна“ война е методът с бързо сменящи се управленски полит-инженерингови схеми и модели, т.е. внедряване в обществения живот на някаква система и преди да са се проявили и да са анализирани нейните положителни и негативни страни в практиката, тя да се подменя със следваща. Друга тема е: защо този анализ не е направен в лабораторни условия преди самото ѝ внедряване или при функционирането ѝ в други страни.

Неволно, в мислите ми нахлу и друг успешен метод – непрекъснати законодателни реформи: с минимален ефект от прилагането му и с масов правен нихилизъм от всички адресати на правото.

В резултат на своята професионална дейност, вече повече от четвърт век неволно ме вълнува въпросът: как малка промяна в определен нормативен акт или сегмент от законодателството, може да доведе до драматични промени в обществото? Нещо като в шаха – как да направим мат с най-малко ходове.

Ще онагледя онова, което имам предвид, с един контрастен пример.

През последните десет години в актуалното българско законодателство, най-общо казано, регламентиращо отношенията „кредитор-длъжник“, се направиха редица промени, включително прие се нов Гражданско-процесуален кодекс. Вносителите-нормотворци на пакета актове заявяват, че най-после ще бъдат защитени правата на кредиторите в битката с некоректните длъжници. На пръв поглед, похвално дело – правосъдна реформа в действие. На практика обаче се получава дисбаланс в едни сложни правоотношения, които в дългосрочен план водят до сериозни сътресения в социума. И как да е иначе при тези минимални времеви отстояния между масовата реституция и комасацията на земята (едно на ръка е масовото коопериране години по-рано), между масовата приватизация и масовите фалити (пак едно на ръка е национализацията преди това), между масовото преписване и схоластичен превод на чужди за манталитета ни правни институти и умишленото забавяне при транспонирането на фундаментални за правата на народа европейски стандарти.

Но да се върна към примера. В какво се изразяват тези сътресения? В това, че е даден приоритет в защита правата на кредиторите (предимно големи компании – банки и небанкови финансови институции, доставчици на енергийни суровини и други монополисти), които ще могат при опростени условия да се снабдяват с изпълнителни титули срещу длъжниците си. При условие, че има забавяне или неизпълнение (те често са породени не от субективно нежелание, а от обективна невъзможност да се покриват вноските), взискателите ще преминат към секвестиране на движимото и недвижимо имущество на задължените лица. Движимото имущество – най-често моторни превозни средства, е неатрактивно и не е годно да покрие дълга. Тогава ще се пристъпи към публична продан на недвижимото имущество. По същество голяма част от българското общество (народът!) ще загуби собствеността си, т.е. жилищата си. Оттам до маргинализирането и пролетаризираното на големи групи от народа, т.е. превръщането им в тълпа, крачката е малка и логична. Карл Маркс детайлно е описал процеса:

„В борбата с капитала, пролетариатът няма какво да загуби, освен собствените си окови.“

В конкретния случай такива изводи лесно се правят, имайки предвид вече десетгодишната практика при тази нормативна рамка, съчетана с определени народопсихологически особености на участниците (взискатели, съдии, съдебни изпълнители, длъжници, наследниците на Андрешко). Още по-лесно може да се прогнозира и какво следва в едно обозримо бъдеще – не много дълъг времеви прозорец – до пет години максимум. Всички знаем какво се случва, когато големи маси от хора загубят собствеността си. Не една и две революции са започвали при настъпването на такава фактическа обстановка.

Затова с цялата тревожност се поставя въпросът за необходимостта и целесъобразността от непрекъсната и бърза промяна на законодателството, за качеството и компетентността на лицата, осъществяващи тези промени, и тяхната отговорност пред обществото. (Та нали властта при демокрацията произтича от народа, т.е. това е принципът на народния суверенитет, залегнал в Конституцията от 1991 г.!) Нали, всичко това се прави в името, за сметка и на гърба на народа, от легитимно селектирани и грижливо отглеждани народни избраници. Изключвам вероятността народът умишлено да унищожава сам себе си. В същото време, не мога да отмина факта, че най-големите подеми в съвременната цивилизация са дело на тирани, а не на демократи.

Затихвам емоционално и подхождам библейски: как да строим здрав народ, ако не сме способни да построим собствения си дом и семейство? Мога ли да бъда пример за сина си, би ли се гордял с това, което е правил и прави баща му, би ли искал да прави същото?! Нямам категоричен краен отговор, но това не е и възможно – все още вървя по пътя към Светлината. Обаче, за едно съм категоричен – правя всичко възможно, съобразно своите възможности, знания и натрупан опит, за да бъда такъв, какъвто искам да бъде той – ГРАМОТЕН И МИСЛЕЩ ЧОВЕК с активна гражданска позиция! Здрав и силен, защитен камък в народния темел, а не здрав и силен каменен снаряд, насочен срещу градежа.

По разбираеми причини, детето тогава не чу това на глас. Към настоящия момент той вече не е онова дете – и на ръст, и на мисли, че и на житейски опит. И всеки божи ден се старая да споделям с него по малко от моите истини (тези, които аз съм приел и последвал), които отговарят на онзи въпрос от по-горе. Защото той актуално виси със страшна сила. А аз съм щастлив, че синът ми търси Истината и Светлината, макар и по труден начин, вървейки по трънлив път. Но кой истински път не е такъв?!

В началото пътят към Храма винаги е труден и това го прави истински! ◆