.

Къде са границите на масонската дискретност?

Дискретността на масонството в съвременното медиократично общество

 

Брат Д. Д., ложа „Светлина ‘92“, ориент София

 

Преди всичко, бих желал да започна с това, че по всяка вероятност моето мнение по темата няма да съвпадне с това на повечето участници в семинара. През последните години тези въпроси попаднаха в центъра на дискусия, предимно в контекста на някои промени в Закона за съдебната власт – промени, които създадоха напрежение и доведоха до неразбираеми реакции – доста пресилени и необосновани, поне за мен.

Да, обществото, в лицето на своя законодател, пожела да узнае всички обвързаности на държавните служители в съдебната система. Не искам да изпадам в детайли относно онова, което се очакваше да бъде свършено от Великия майстор във връзка с тази ситуация, но искам дебело да подчертая, че липсата на очаквана, предимно от страна на юристите, реакция, беше причина за неодобрителни коментари между Братята1.

Тази тема е чувствителна и поради крайно неприемливото състояние на нашето правораздаване. И аз смятам, че в някаква степен за това допринася мълчаливото масонско одобрение и – нерядко – възползването от порочни практики, пращащи ни на последно място в Европейския съюз при оценяване на съдебната ни система.

Така стигаме до един много сложен за отговор и важен, като същност, въпрос (който, за мен, в момента е по-скоро реторичен), а именно:

Помага ли ни дискретността за спазването на закона, или по скоро – точно обратното – ние се възползваме от нея и не го спазваме?!

В хода на разсъжденията по този въпрос нека се пренесем за пример в работата на която и да е ложа и да обърнем внимание на това, което многократно изтъкваме в този процес, а именно:

 

„ЗАКОНЪТ НИ ДАВА СВОБОДА.“2

Това се декларира от Майстора на ложата, когато ритуалът не е Шотландски. В Шотландския ритуал тази фраза не присъства и за това си има причина. Трябва да приемем, че сме научили и следва да спазваме онова, което декларираме многократно. В такъв случай: какво или кой ни кара да го забравяме и пренебрегваме?

Дали не са тези, които се чувстват с накърнени (или по-скоро – застрашени) права от чл.195а на Закона за съдебната власт? Или пък пренебрегването идва заради интересите на някои братя и неразбрания принцип на дискретност?!

И това, но и още нещо!

Моето, подчертавам, моето лично мнение е, че не принадлежността е голямата тайна. А като погледнем и в требниците, виждаме, че тайната работа е именно в ритуала. И всъщност, каква е тайната, когато облечени в черно мъже, влизат през врата без надпис?

Нека променим нашата практика и поставим знаци върху входа на храма, нека да носим знаци на колите си и на ежедневните си (профанни) дрехи – така, както правят това нашите Братя в свободния свят. Какво ще променим по този начин? Може би, тогава ще се стараем повече и навън да бъдем такива личности, каквито се опитваме да се изграждаме в ложите: да спазваме закона, да бъдем честни, добри, благотворителни, справедливи, с уравновесени реакции – все качества, които са чест за всеки масон, а всъщност и за всеки достоен човек. Може би, когато принадлежността е открита, това ще ни помага да бъдем еднакви навсякъде. Тогава ще избягаме от анонимността в това общество, което е посочено в заглавието като „медиократично“ и с която вярно дадена характеристика искам да се съглася напълно. За тези, които са се загубили в превода: „медиокър“ означава „посредствен“ (дума, създадена като нещо средно между френски и английски). Медиократично общество е онова общество, което е обладано от посредственост във всяка област – включително култура и образование, наука и политика.

Медиокрацията е знак за посредственост, а именно това се излива и ни залива от всички посоки и нива. Това е явление, заслужаващо вниманието на участниците в много повече събития, а не само в една конференция. Но началото е сложено и това е истински важ­ното. Медиокрацията е свързана и с егалитаризма, но се развива в доста различна посока. Тя може да се определи като някаква болест на съвремието, но заедно с това и като едно предизвикателство пред онези, които осъзнават, че трябва и искат да променят света, че искат да работят за неговото по-добро бъдеще. А аз съм убеден, че и ние сме част от тези, които можем и трябва да работим за премахването на тази посредственост.

В духа на масонството ще подчертая и факта, че все същата посредственост влияе изключително негативно върху образованието на младите хора – нашите деца. Това образование, което те днес получават, не ги прави истински просветени. В резултат те имитират активност – без желание, без проява на мисъл и дръзновение в работата си. Този „нов“ вид „хора с дипломи“ се нагласят спрямо моментните „правила на играта“ и така се отваря вратата към конформизма. По този начин, истинската наука и образование губят своя смисъл и стават част от корупцията в обществото.

Да погледнем от критичен ъгъл държавното управление и в частност – броя на чиновниците в него. Те всички са „експерти“ – хора с образование, но преобладаващата част са далеч от Хегеловия тип мислене. Днешните „експерти“ са длъжни да декларират своята вяра в силата на върховната власт. Оттук идва и задължителната автоцензура, а резултатът е: липсата на свобода и истинска експертност при вземането на решения, като цяло, и в частност – липса на свободни, независими медии. А следствието от това е, че съвсем целенасочено се избягват публичните дебати, с цел прокарване на лични или олигархични интереси във властовите коридори. За това спомагат и специално оставените (или поставените) „вратички“ в законите.

Ефектът „Дънинг-Крюгер“3 започва да се наблюдава на много нива в обществения живот, особено във „високата“ политика. Практически той обяснява защо недостатъчно образованите и невежите, заемайки отговорни постове, се смятат за свръхкомпетентни и, действайки с високо самомнение, нанасят понякога непоправими щети на обществото.

Разбира се, тази тема е практически неизчерпаема и аз не искам да се разпростирам в нея (отчасти, за да не демонстрирам, при все и в кръга на шегата, въпросния ефект на Дънинг-Крюгер), но най-вече, защото за мен е важно да изясня следното:

Медиократичното общество противостои на масонското разбиране за живота, труда, културата и човешките взаимоотношения.

Бидейки и част от профанното общество, ние автоматично се превръщаме в участници и понякога безмълвно подкрепяме неговата посредственост – медиократичност. Дискретността, далеч не рядко, пряко допринася за приемането на нещата такива каквито са, отминавайки недъзите с коментара:

„Такава е играта – какво да направим.“

Ако спрем дотук и поставим въпрос: какво ни възпира да се осветлим пред обществото и да покажем, че ние – с нашата доктрина – търсим точно различното? Какво би променило поставянето на знаци пред входовете на нашите храмове? Какво би променило носенето на подобни знаци върху колите? Отговорът е – в първия случай:

„Не много“,

а във втория:

„Страшно много!“

Демонстрирайки себе си като масони в обществото, ние ще бъдем постоянно ангажирани с това, за което говорим и работим: да сме справедливи, мъдри, да спазваме закона, да уважаваме всички и да служим за пример в едно страдащо и болно общество. Ние ще бъдем принудени да се наблюдаваме постоянно, знаейки също така, че сме постоянно забелязвани и оценявани. Тогава дискретността и масонската тайна ще се върнат в храма, където винаги е било тяхното място.

Разбира се, че това е опасно, и аз съм сигурен, че ще постъпят съмнения: дали подобно поведение няма да е голямо и непреодолимо предизвикателство пред братята, които биха изложили себе си и Масонството, да речем, нарушавайки с колата си „Правилника за движение по пътищата“? Давам този пример, защото поставянето на знак на собствената лека кола е нещо нормално в държави, в които масонството е заело много отдавна своето достойно и първенстващо място. Давам го съзнателно, защото и аз съм изпадал в подобно предизвикателство пред закона. Моята „дискретност“, анонимността ми, ми позволи да поставя случая в графата:

и аз като всички“.

Но знакът поставен на колата ми със сигурност ще помогне със своето присъствие на самоконтрола ми!

Да, той щеше да ме освети, но щеше да ме принуди да спазвам закона.

Или… да махна знака, ставайки дискретен, и да призная, че – затваряйки очи под светлината – негласно приемам:

Така е в България. И аз не съм се променил, бидейки все още един от всички в медиократичното общество.“ ◆

 

 

Бележки:

1. По повод споделеното вж.: „Живеем ли в страх?“ от Н∴У∴ Велик Майстор, бр∴ Искрен Йотов, „Зидарски преглед“, книга ХІV, ноември 2016, както и пълния превод на спечеленото от Великия ориент на Италия дело срещу Република Италия, разгледано в Европейския съд по правата на човека – превод, публикуван в „Зидарски преглед“, книга ІV-V, 2010 г.

2. Вж. публикацията „Само законът може да ни даде свобода“, „Зидарски преглед“, книга ХVІІІ, юни 2018.

3. През 1999 г. американските психолози Дейвид Дънинг и Джъстин Крюгер публикуват своята статия „Неподготвени и невежествени: как трудностите при разпознаването на нечия собствена некомпетентност водят до помпозни самооценки“. Авторите започват уводните думи на своя труд с някои основополагащи отзиви и позовавания.

Уилиам Ян Милър, „Унижението / И други есета за честта, социалния дискомфорт и насилието“, Ню Йорк, „Корнел юнивърсити прес“, 1993, с. 4:

„Хората са склонни да поддържат прекалено благоприятни възгледи за способностите си в много социални и интелектуални области на активност. Авторите предполагат, че отчасти това надценяване възниква, защото онези, които са неквалифицирани в тези области, страдат от едно двойно бреме: не само че достигат до грешни изводи и демонстрират злополучни предпочитания, но тяхната некомпетентност им отнема метакогнитивната способност да ги осъзнаят. В рамките на 4 проучвания авторите са установили, че участниците, оказващи се в долната четвърт при изпитания на чувството им за хумор, както и на граматическите и логическите им познания, надценявали грубо тестовите си резултати и способности. Въпреки че тези резултати ги поставяли в зоната на 12-ия процент, самите те се оценявали в зоната на 62-ия процент. Няколко анализи били свързани с това погрешно калибриране при липсите на метакогнитивни умения или със способността да се различава точността от грешката. Парадоксално, в това отношение по-високите способности на участниците, и по такъв начин – по-високата тяхна метакогнитивна компетентност, показвали, че те се чувстват подпомогнати да разпознават ограниченията на своите способности.

Една от съществените характеристики на визираната некомпетентност се свежда до факта, че засегнатото от подобен синдром лице е неспособно да знае, че то е некомпетентно. За да има такова познание, вече би било необходимо да се отстрани сериозна част от въпросния нездравословен дефицит.“

Майкъл Фуоко, „Проба и грешка: те имаха мисъл за обир в сърцата си, но малко ум в главите си“, „Питсбърг поуст газет“, 1996, 21 март:

„През 1995 г. МакАртър Уилър нахълтал в две банки в Питс­бърг и ги ограбил посред бял ден, без видими опити за прикриване. Същата нощ, по-малко от час, след като видеолентите били иззети от камерите за наблюдение и били излъчени по новините в 23 часа, той бил арестуван. Когато по-късно полицията му показала записите, г-н Уилър погледнал втренчено и изпълнен с недоверие измърморил: ‘Но аз се бях натрил със сок.’ Очевидно, г-н Уилър бил останал с впечатлението, че натриването на лицето с лимонов сок го прави невидим за видеокамерите.“

Нататък авторите изреждат определени аспекти, вниманието върху които изпълва тяхната студия, като не пропускат да призоват и авторитета на Чарлз Дарвин, цитирайки следната негова мисъл:

„Невежеството поражда по-често увереност, отколкото знанието.“

към начало