Масонско слово за всички 2009 г.

 

Илия Кожухаров,  Стар велик оратор на ОВЛБ

Общо събрание на ОВЛБ, 2009 г.

 

Обични сестри, братя и деца,

Според една легенда, когато старите китайски майстори успеели да изваят и изрисуват някоя особено красива порцеланова ваза, веднага я поставяли в пещта и я оставяли в огъня малко по-дълго, отколкото било необходимо, докато по нея започнели да се появяват леки пукнатини. Това, на пръв поглед, парадоксално поведение имало своя дълбок – и в същото време скрит – смисъл. Той бил следният: тъй като съвършенството винаги предизвиквало завист, една страст на която били подвластни дори и боговете, то – обзети от нея – властелините на Вселената можели да сторят някое и друго зло на бедните ваятели и художници, поради което те трябвало да се предпазват от всеки евентуален височайши гняв, разваляйки тук-там изящните си творения.

Към края на живота си, всъщност през последните десет години, Йохан Себастиан Бах започнал да пише музика все по-рядко и по-рядко. Вероятно, причина за това, било неговото влошаващо се зрение. При това, той претърпял и две несполучливи очни операции, след които вече бил практически сляп.

Паул Хиндемит обаче имал друго, интригуващо, обяснение. Той считал, че след като с годините Бах ставал все по-умел в своето майсторство да съчетава контрапункти и акорди – нещо, което не е могло да остане незабелязано от него самия – той постепенно започнал да изпитва силно притеснение от факта, че така, както ежедневно пристъпвал по този път, скоро щял да се окаже седнал на самия Божи трон. И тъй като Бах бил дълбоко религиозен човек, при което дори само появата на подобна мисъл го поставяла в собствените му очи в ролята на ужасяващ богохулник, то единственото, което му оставало, било да се възпира от вървежа си към съвършенството – сиреч, да се въздържа от писане на музика.

Впрочем, случайно или не, последният опус, който той продиктувал на своя зет Алтникол, лежейки в затъмнената си стая, в която вече витаела сянката на смъртта, била една хорална фантазия, на която той изрично поискал да бъдат поставени като име началните думи на песента „Пред Твоя трон пристъпвам аз сега”.

В едно вече отдавна отминало време римският поет Марциал съчинил следната епиграма:

„Това, което можеха да видят

Родопите – според преданието –

От целия спектакъл на Орфей,

арената пред теб го слага, Цезар.

Пълзят скалите, бяга младата гора

– лесът на Хесперидите –

и най-различни зверове се смесват,

и птици всякакви летят над чародейния поет.

Но… той загина, бедният, разкъсан

от мечка някаква, безчувствено животно.

По тази точка само си противоречи легендата.”

Марциал поставил пръста в друга рана, невежеството – което, срещайки съвършенството, веднага се оказва обладано от нагона си към разрушение.

Вероятно, воден от подобни страхове, Исак Нютон – след като вече бил решил, че именно той е избраникът на Бога, комуто щяло да бъде позволено да узнае законите на „съвършено устроената Вселена” – записвал в тайни книги, скрити от всеки възможен поглед, размислите си по този въпрос, защото със сигурност е знаел какво ще му се случи, ако тази негова греховна идея стане публично известна.

И така… пред нас, масоните, се изправя въпросът: какво да правим с нашите стремления към съвършенство? Лесно е да си кажем, че просто трябва да бъдем смели, независимо че живеем в свят, в който всяка наша стъпка ще отеква с еднакво силен кънтеж и в завистта, и в неразбирането – тези трайни спътници на човека, които за най-голямо съжаление и ние самите носим в себе си. Лесно е да се обърнем към нашите съпруги и деца с молба за разбиране и съпричастност.

Но… вървежът ни по пътя, който сме избрали, ще бъде все така труден.

И, може би, единственото, което ни остава, е да си пожелаем: здраво да се държим един за друг, за да можем, когато се почувстваме изплашени, когато се загубим или обезверим, да доловим деликатната опора в мисълта, че тук или там по света има хора, които са наши Братя – и по страхове, но и по съдба, и по въжделения. Братя, които биха се опитали да ни помогнат.

Бъдете благословени в това си битие, скъпи наши Чеда, наши Сестри, наши Братя!

И нека мъдростта да бъде винаги с нас!