Масонско слово за всички 2010

 

Брат Илия Кожухаров,  Стар Велик оратор на ОВЛБ

Главен редактор на сп. „Зидарски преглед“

Общо събрание на ОВЛБ, 2010 г.

 

Обични сестри и братя,

Вероятно някъде дълбоко вътре в себе си всеки един от нас се чувства слаб и неустойчив. Вероятно затова често се отдаваме на размисъл за силното, за здравото – за онова, което излъчва сигурност и непоклатимост. И си казваме – примерно:

„Най-здравото нещо на този свят е камъкът. Него го слагат в основата на градежите. Там той издържа непосилна тежест върху себе си. Столетия наред. Дори – хилядолетия. А от някои подредени един върху друг камъни се плаши дори самото Време!”

И, вероятно, защото една от слабостите ни е да се съмняваме – продължаваме (примерно):

„Но… по-силно от камъка се оказва желязото. Като удря върху него, желязото може да го извайва. Да премахва излишното.”

Нататък обаче се оказва, че по-силен от желязото е огънят. Щом се разпали и нагрее желязото, цялата му сила изчезва. Омеква. И накрая се стопява. И вече не става за никакъв удар.

Но… тук по-силна от огъня се оказва водата. Излее ли се върху него, той буквално умира. А водата може и още нещо – така да отмие следите му, че никакъв спомен за него да не остане.

Обаче, по-силен от водата се оказва вятърът. Щом духне – пресушава я. И всичко, що е било мокро, изсъхва. И от нея не остава никаква следа.

На това място изневиделица се появява нещо, по-силно и от вятъра. Стената. Ако се изправи пред него – спира го. И той пада омаломощен на земята. А какво е спрял вятър? Вятър ли е изобщо?

Но… кой иззижда стената? Човекът. Значи, той е по-силен от нея – защото както може да я изгради, така може и да я разруши. И да разпилее камъните и по вси посоки. А стена с разпилени камъни, стена ли е?

И ето на, оказва се, че човекът е най-силен! Удивително! Уж е твърде слаб и неустойчив. А вече е в доспехите на едва ли не властелин на Всемира.

Парадокс?

Да! Със сигурност – парадокс!

Но пък какъв приятен парадокс! Колко сладостни нашепвания навява! И с какъв мил душевен гъдел ни обвива! Ние – Властелини на Всемира!

Дали да се отдадем на подобни блянове? Или да размислим? Да съобразим хладнокръвно, че строителят на стени, човекът, може да строи и стени на невежеството. Които да спират всеки порив на знанието.

Трябва да се помисли? Поне за минута, две. Или три.

И така, човекът…

Дали той наистина обладава най-голямата сила във Всемира? По детински умилително наивните предходни изречения изпридат един такъв извод. И въпреки че са детински ни подканят да пристъпим. Къде? Към гордостта. Гордостта от факта, че сме владелци на най-голямата сила.

Но… нима тогава гордостта не се оказва по-силна от човека? Толкова голяма, че да го покори. И направо да го унищожи. С невиннната съблазън да го превърне неусетно (и драговолно) в горделивец. Да го постави на някакъв връх – реален или въображаем. И всичко друго да бъде под него! А там – и всички други. (Разбираемо – хора.)

Тогава… тандемът гордост-горделивост ли е най-силното нещо на света – след като може да победи дори и своя приносител? Изглежда – да.

Оказва се обаче – не.

Гордостта и горделивостта бързо се сдобиват с дете. Най-често – извънбрачно. И то се казва Омраза. А то – какъв трагичен шанс – не се ражда само. Идва със Самотата. Тези две отрочета прегръщат всеки, който в горделивостта си е възседнал облаците. Обгръщат го плътно. И направо го умъртвяват. Често – без мъртвият да разбере, че е мъртъв. (Какво ексцентрично щастие!)

Е… изглежда, отговорът е намерен: най-силните неща на този свят са Омразата и Самотата.

Или отново ще открием нещо по-силно? Дали за втори път да не размислим? Малко… минута, две. Или три.

И така, Омразата и Самотата…

Отнейде обаче ни застига съвет:

„Мразете, ако е нужно. Но мразете така, че някой ден да можете да обикнете!”

Отново трябва да мислим. Изглежда далновидно. А дали любовта не би се оказала по-силна от омразата?

Тук Апостол Павел е категоричен. Казва „Да”:

„Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека.

Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо съм.

И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, – щом любов нямам, нищо ме не ползва.

Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее,

не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли,

на неправда се не радва, а се радва на истина;

всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.

Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат…”

Някой ще се възмути:

„Защо трябва знанието да изчезва? Нима то може да е толкова противно някому, че да се налага сценарийно да бъде унищожавано?”

Апостол Павел ще нарисува още няколко апокалиптични картини. И ще завърши:

„А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.”

Любовта – „по-голяма от вярата и надеждата”? Наистина ли тя е най-силното нещо на този свят? Същата тази Любов, която – по всеобщо мнение – ни прави слаби? Която огъва колената ни и помрачава разсъдъка ни? Тя, която е едва ли не синоним на самата лудост?

Ако Любовта действително е най-силното нещо на света, защо през хилядолетията не е победила Омразата? Или Любовта е само за избрани? За някои принцове на духа? За благородници, които са успели да гравират нейния образ в сърцата си? Които не се страхуват да изглеждат слаби и глупави в очите на духовните плебеи?

Да поразмислим ли отново? Минута, две. Или три.

Или да спрем? И просто да си повелим: любовта ТРЯБВА ДА БЪДЕ най-силното нещо в този свят! Поне за нас!

Все пак, да си дадем минута, две… или три.

 

„ΓΝΩΘΙ ΣΕΑΥΤΟΝ” („ПОЗНАЙ СЕБЕ СИ”).

Знае се, че то е стояло изписано над портика на Аполоновия храм в Делфи. А магнетичният му смисъл е карал мнозина да приписват авторството му на всеки достолепен гръцки мъдрец, начевайки – естествено – с Питагор. Според Ювенал, сентенцията дори била спусната от небесата. Но той вероятно не е съобразил, че онова, което един поет може да изрече с лекота, не е непременно истина.

Нещото, което удивлява днес, е спокойствието, с което мнозина изслушват античната заръка. Една красива древна мисъл, предписана на някакви отдавна отишли си от света ни хора. Но не и поръчение, което трябва да се изпълнява. Лично. Днес.

Освен това, директивата изглежда неизпълнима. Казва:

 „Познай”,

а не:

„Опитай се да познаеш”.

И наистина, кой би могъл да даде гаранция, че може да познае себе си? Кой – освен неприлично самонадеяният човек?

Когато някой изучава нещо, той е отделен от онова, което изучава. А ако човешкият разум трябва да изучава самия себе си? И той ще трябва да се раздели на две: едната част ще изучава другата част. Но така все нещо ще остане неизучено. И тъй като неизученото е част от разума, то и разумът ще остане неизучен. Поне частично. И девизът „Познай себе си” ще остане неизпълнен. А, може би, и неизпълним.

Тогава – да го зачеркнем! Да го изхвърлим от книгите си! И от мислите си! Като нещо безпредметно.

Видимо, нуждаем се от някакъв абсолют. От някаква константна ценност. От нещо така устойчиво в своята неизменност, че да ни служи като постоянна опора. За всичко. И навсякъде.

Но… дали подобно щение е нещо реалистично? Кое в нашия свят може да бъде неподвластно на капризите на времето, на една или друга завладяла ни мисловна мода? Има ли такива постулати, които при всички епохални приливи и отливи да са играли ролята на неизменни ориентири?

Лесно е да кажем: „Не”. И веднага да се позовем на Хераклитовата максима:

„Всичко тече, всичко се променя”.

И въпреки всичко… Дали да не размислим, преди да изговорим своето повторно: „Не”? Минута, две. Или три.

Колкото и малък да е ръстът ни – особено, ако решим да се съизмерваме с интелектуалните титани на човечеството – при известно усилие от наша страна можем да успеем да стъпим на раменете на мнозина от тях. А от висотата, до която те ще ни повдигнат, бихме могли да забележим, че търсеният ориентир съществува. При това, той винаги е помагал на хората да направят някоя поредна своя крачка по пътя си към Съвършенството. Всъщност, нашия Път, нашия задължителен Път!

Кой е този ориентир? Какво е името му? Как бихме могли да го разпознаем?

Дори и безименен, Ориентирът се е проявявал тогава, когато някой е събирал воля да преодолее един или друг парадокс. „Услужливи” мислители са предлагали да считаме парадоксите като задължителен реквизит на всичко, което ни заобикаля. Като реквизит и на нашата интимна същност.

Парадоксите са много. Парадоксите са навсякъде. Парадоксите са вечни. Дотолкова са в нас и ние в тях, че дори не ги забелязваме. А мнозина и страдат, когато някой ги посочи с пръст. И дори се разболяват, ако бъде огласено някое и друго предложение за карантиниране. (На парадокси.)

Цял живот Сократ се е опитвал да воюва с парадоксите по хората! Но преди това приел за свой девиз вездесъщото „Познай себе си”. И настойчиво внушавал, че себепознанието преминава именно през диагностиката на мисловните противоречия.

Накрая бил осъден на смърт! Със сигурност – от хора, които не са искали да имат нищо общо с каквото и да било „себепознание”.

Попътни въпроси:

„Ако днес Сократ почука на нашите порти като търсещ, дали ще съберем смелост да го приемем? Ще се намери ли Майстор на Ложа, който да се осмели да го посъветва ‘да запомни’ добре върховното наше повеление, след като – много преди то да стане наше – е било негово? А ако случайно го приемем за наш Брат, дали много скоро няма да му покажем пътя към изхода?”

За отговор – справка в диалозите на Платон. В репликите на неизменно досадния Сократ, който не се свени да дръпне всяко наше смокиново листо, с което се опитваме да скрием безгрижния си полет над интелектуалните си недомислия.

Сократ се е разделил с живота си не заради патетично декламиране на

„ΓΝΩΘΙ ΣΕΑΥΤΟΝ”.

А заради самото му житейско практикуване. Приел чашата с отровата така спокойно, сякаш цял живот е бил Майстор-Масон. И междувременно продължил да се занимава с изследване на човешката склонност към противоречия:

„Никой не знае що е смърт, нито дали случайно не е най-голямото благо за човека, а се страхуват от нея, като че ли знаят, че е най-голямото зло. Това как да не е незнание, заслужаващо укор – да мислиш, че знаеш това, което не знаеш? Аз, мъже, в това може би се различавам от повечето хора – и ако бих твърдял, че стоя по-горе от някого по някакво знание, то би било в това – че като не знам достатъчно за работите при Хадес, така и мисля, че не знам.”

„Като не знам, така и мисля – че не знам!” Колко естествено!

Векове по-късно, Имануел Кант ще ни уведоми:

„Човешкият разум има в един вид от познанията си особената съдба, че се измъчва с въпроси, които не може да отхвърли, защото са му зададени от природата на самия разум, но на които не може да даде отговор, защото надхвърлят всяка способност на човешкия разум.

(…) И тъй като забелязва, че (…) работата му винаги трябва да остане недовършена, защото въпросите никога не се свършват, той се вижда принуден да прибегне до основни положения, които надминават всяка възможна употреба в опита и при все това изглеждат (…) неподозрителни (…). Но по този начин той изпада в неяснота и противоречие, от които наистина може да заключи, че някъде в основата трябва да лежат скрити грешки, които обаче той не може да открие (…).”

А междувременно Кант ще е оневинил човека, заявявайки изрично:

„В това затруднение той изпада не по своя вина.”

Тук бихме могли да попитаме:

 „А чия е вината, многоуважаеми Кант”

И къде да я търсим?

Впрочем, защо – за да не изпадаме в противоречия поради „основни положения, които не признават никакъв пробен камък на опита” – да не свалим всички подобни твърдения от пиедестала на смисления дебат и (според съветите на Огюст Конт) да ги предоставим на хората на изкуството и на богословите като благодатна храна за техните занимания? Нали ако някакви аксиоматични положения ни вкарват в противоречия, то тогава от тях няма полза? Или се съблазняваме от мисълта да ги запазим, за да можем да твърдим (според откритието на Хегел, препотвърдено и от възторжените му последователи), че мисленето ни е диалектично – сиреч, люлеещо се между противоречия? Нещо силно успокояващо, със своята авансова индулгенция за всички наши минали и бъдещи грешки.

Защото човекът бил предопределен да бъде „кълбо от парадокси”!

Тук Кълбото от парадокси отново трябва да размисли. Минута, две…

Изглежда, че диагностиката и терапията на собствената мисловна парадоксалност следва да бъде първата стъпка към себепознанието. Към успешното себепознание.

Уви… тук се съзира проблем. Със сигурност, просветленият с това откритие ще се превърне в „ловец на парадокси”. Вероятно ще започне да ловува и на чужди територии. И ще бъде намразен. Ще бъде отблъснат. Ще се окаже самотен.

Това звучи познато…

„Омразата и Самотата ще го прегърнат. Ще го обгърнат. Той самият ще започне да се потапя в тях, да се изпълва с тях.”

Не! Имаше и нещо по-силно… Любовта, която

„е дълготърпелива, пълна с благост…”,

която

„не завижда…”,

която

„се не превъзнася, не се гордее,

не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли,

на неправда се не радва, а се радва на истина”,

която

„всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява”.

Обични Сестри и Братя,

Дали бихме могли да бъдем ловци на парадокси и заедно с това дарители на обич? Изглежда парадоксално. И вероятно наистина е парадоксално.

Тогава? Бихме ли могли – само в този случай – да забравим за своето ловджийство? И да кажем: „Да”. Без да мислим минута, две… Или три.

Да кажем: „Да!”