.

За романтичното начало на българското масонство

 

Брат Венцеслав Николов, ложа „Светлина 92“,

август, 6022

 

 

Беше малко след началото на прехода, някъде през 92-ра година. На тържествен прием в тогавашния Японски хотел срещнах много познати, дошли от любопитство към събитието. Дискретно беше казано, че е организирано от току-що създадената масонска организация. Видяхме се, поприказвахме по общите тогава теми и се разотидохме. Вече знаех нещичко за масонството, даже при едно гостуване в Швейцария се оказа, че концертът ми е в масонския дом в град Бийл. С любопитство разглеждах помещенията, но не посмях да заговоря домакините на тази тема. През годините старателно бях избягвал да членувам в каквито и да било организации, затова разговорът ми с Янко Бонев след известно време ме завари неподготвен. И отново минаха месеци в размишления. Докато веднъж се сетих за един странен сън, който бях забравил: Намирах се в източна страна, вероятно Япония и присъствах на ритуал. В залата бяха само мъже, празнично облечени, във фрак, аз също. Интересното беше, че въпреки чуждия език разбирах всичко. Някъде в мен звучеше текстът на родния ми език. И се усещах не като гост, а като част от – сега бих  казал братската верига. Запомнил бях топлотата, която остана в мен след този, може би пророчески сън.

 

Мили братя,

Отбелязваме днес Началото. Като всяко начало и нашето беше леко хаотично, изпълнено с достатъчно профански страсти, останали и от току-що отишлото си време. И въпреки това… въпреки разделянията, въпреки неспиращите стремежи за власт, въпреки даже вероятно добрите подбуди на нашите немски братя, масонството заживя у нас. Ние се събирахме, работехме, откривахме –  всеки за себе – нуждата да бъдем заедно. Към нас се присъединяваха все нови и нови братя – от Русе, Добрич, Пловдив. Бургас… Работехме трите ложи заедно, храмът ни беше в Бояна, пътуването дотам вече беше приключение: кой кого ще вземе в колата, с усещането за тайнственост – твърде отскоро бяхме свободни, а и дали наистина бяхме?

Свещта на Майстора и Светлината, килима и регалиите, новите търсещи, битовите въпроси, страстите на времето – това бяха темите. Постепенно ритуалът се избистряше, след време се напечатаха и книжките. Наизуст или да четем? Появяваха се все нови и нови редакции, различни идеи се изказваха. Новоприетите братя, обикновено заслужили мъже с добро име, забелязваха недостатъците в работата ни и проявяваха желание да ни „оправят“. После, с годините, ако бяха редовни, разбираха смисъла на йерархията на степените чирак, калфа и майстор. А другите просто напускаха. Спомням си за много несъстояли се масони, за някои ми е жал, за други – не. Все пак нашата организация е елитарна, в духовния смисъл на думата: „Не всеки зван е призван“!

Твърде развитото Его на много наистина заслужили пред обществото мъже им пречи да проникнат в значението на напомнянето на майстора: “ Опознай себе си!“. Смисълът на работата в ложата е да забравиш за положението си в профанския свят и да се включиш с цялата си душа във веригата. За момент да се отстраниш от ролята, която си приел да играеш извън храма. Не е лесно. Но ако успееш да се освободиш от нейния баласт, усещането е неописуемо – за момент, за един кратък миг да  си истински! Вероятно в една или друга степен всеки брат е усещал това.  Да, ние играем нашите ритуали, но се стремим това да става талантливо, да влагаме душата си в думите, които произнасяме. Съзираме зад текста нещо много по-голямо и истинно от всеки нас. И със сигурност това ни променя, прави ни по-добри.

 

Скъпи братя,

Мисля, че не само аз приемам масонството от неговата романтична страна. Във всеки от нас има нещо от детето, което някога сме били. И то внимателно наблюдава всяка наша постъпка. Дали тя отговаря на правия ъгъл, бихме казали сега. А детето, което продължаваме да бъдем – то просто усеща, знае кога сме истински, а кога влизаме в някаква, често бездарна роля. И тогава, дълбоко в себе си се срамува. И може би не е лошо понякога да се връщаме в детството, за да можем да играем, да се смеем, а и да плачем, както когато сме били малки. Детето – то вярва в топлотата на общуването, вярва в приказката и в доброто, вярата – тя му е необходима. Така, както и на всеки брат, включил се в братската верига.

 

Честит празник, скъпи братя!

В прослава на Великия архитект на Вселената!

 

 

към начало