Триптих за идентичността. Познай себе си!

 

Проф. Валери Стефанов

 

Представените тук есета се занимават с трите големи теми на масонската идентичност – самопознанието (работата върху „себе си“), мъдростта (интегралното знание) и майсторството (митовете за Храма).

Темите безспорно са свързани, но тяхното отчленяване ги прави по-достъпни, изследователски зрими.

 

1. Познай себе си!

 

Когато ни питат „Кой си ти?“, имаме различни възможности за отговор.

Когато се запитаме „Кой съм аз?“, нещата не изглеждат толкова прости.

 

Генезис на повелята

Питанията за произхода и авторството са важни, защото в случая не става дума за обикновен израз, а за авторитетно наставление. То предполага замисляне, действие и евентуален резултат.

Прословутата повеля идва от далечината на гръцката архаика. Свързва се с храма на Аполон в Делфи и с пророчествата на Пития. Една от версиите е, че самият бог или неговата пророчица (Фемоноя, дъщерята на Делфт) е автор на посланието.

В Платоновия диалог „Протагор“ Сократ смята, че наставлението е дело „на крайно образовани хора“, сред които са и седемте мъдреци – „Талес от Милет, Питак от Митилене, Биас от Приене, нашият съотечественик Солон, Клеобул от Линдос, Мизон от Хенея и на седмо място се споменава Хилон от Лакедемон“. Част от късноантичните автори са склонни да приписват израза само на Хилон от Лакедемон.

В бележките си към фрагментарно запазеното съчинение на Порфирий „За „Познай себе си“ Владимир Маринов сочи още две версии за произхода – да е дело на неизвестен автор и да идва от негръцки източници, включително по линия на еврейската Библия.

Полемики са водени и за мястото в храма където е поставен надписът – на фронтона, на пропилеите (оформения с колони главен вход), на отделна колона, на плочка в храма, редом с други подобни мъдростни изречения завети.

Самият надпис се е намирал в третия хронологично известен храм на светилището в Делфи – Порфирий и Страбон говорят за първи, очевидно митически, храм, който е от пера, и за втори храм, направен от мед. Третият е именно този с надписите.

Жанровият профил

Старата книжовност познава дългата традиция на т.нар. мъдростна, премъдростна литература. Това са жанрове, в които са събрани божествени наставления и спекулативно знание, концентриран мисловен опит. Повечето са анонимни, но обичайна практика е те да се прикрепват към авторитетни авторски инстанции – като цар Соломон например.

В „Протагор“ Сократ говори за способността на лакедемонците (спартанците) да подхвърлят като изкусни добри стрелци „някой забележителен израз, кратък и сбит, така че неговият събеседник не изглежда пред него нещо повече от дете“. Именно такива „кратки и достойни за запомняне изречения“ са съб­рани в храма в Делфи. „Защото такъв е бил характерът на старата наука – известна лаконическа краткост“ – заключава Сократ.

Освен с краткост тези послания са „дос­тойни за запомняне“, тоест те са извадени от кръговрата на всекидневното общуване и са получили висок, ценностноориентиращ, мемоарен статут. Те са интелектуален проблясък, който позиционира човека и самата общност по необичаен и възвишен начин в картината на света. Хората стават участ­ници в диалог с божествената инстанция, със самата надлична или престижно персонифицирана Мъдрост.

Изразът се вписва повече или по-малко в обхвата на добре познати жанрове като максимата, сентенцията, афоризма, апофтегмата… Те се отличават с провокативност, остроумие, оценъчност, обобщителност. Основани са на парадокси, антитези, паралелизми и пр.

 

Специфика на посланието

Целта на подобни лаконични послания е да предизвикат обръщане към съдбовни принципи, да служат за нравствена ориентация, умствено просветление, умножаване на действената добродетел и пр. Обичайно е тези послания да играят ролята на екзистенциални императиви, на поведенчески корективи.

В Платоновия диалог „Федър“ Сократ казва на Федър, че няма време да се занимава с обичайните простолюдни залисии, защото основната му задача е себепознанието – „съобразявам се с надписа в Делфи и все не мога да позная себе си“. Подчинен на този императив, Сократ търси себе си между животинското и божественото – „…интересува ме дали не съм някакво животно, по-заплетено и разпалено от Тифон или по-кротко и по-просто същество, чиято природа е причастна към скромното божествено начало“. В тази образност има ирония, но и не само.

Според Порфирий става дума за свещена „заръка“, обърната към молителите на бога – „Изглежда тя възвестява, че завладяният от незнание за себе си не почита подобаващо бог, нито молитвата му стига до него“.

В случая преходът от незнание към знание е осмислен като изключително важен, доколкото е свързан с ефективността на общуването с висшата сила. Веднъж осъществен, този преход ще доведе до позитивен комуникативен резултат – най-сетне бог ще чуе молитвата.

Посланието от Делфи е апелативно – според Порфирий то цели да се познае, запази и развие благоразумието. Ако човекът е „малък космос“, то знанието за него ще позволи да се провиди и обхване целостта, ще ни открие възможността да философстваме. Срещата ни с „правата философия“ ще се осъществи само тогава, когато от познанието за себе си възходим към съзерцание на цялото.

Порфирий вижда космически залог в това настояване да знаем себе си. Докато незнанието е изключващо от комуникацията с вис­шата сила, то знанието на „себе си“ ни вписва

в космическото единство, ориентира ни в него. Това е стихийната диалектика на частта и цялото, която проправя пътя към „истинското щастие“. Самото щастие се намира дори отвъд философстването, то е в мъдростта – „придобиването на съвършеното щастие става именно по пътя на мъдростта“.

В диалога „Филеб“ Сократ, по молба на Протарх, определя природата на смешното като „вид порочност, получила названието си по определена способност на ума. Впрочем за всяка порочност е характерно обратното на онова, което се споменава в надписа от Делфи“.

Още веднъж е потвърдено – порочно е онова състояние, в което човек изобщо не познава себе си. Хората се самозаблуждават по три линии – твърди Сократ – на богатството, на красотата и на добродетелта. Това са „три състояния на самоизмама“, а самозаблудата е зло. Поради тази заблуда хората са склонни да се надценяват. Едните стават смешни, защото не могат да се защитят от подигравките, другите стават страшни, защото са способни на мъст.

„Познай себе си“ настоява върху възможността да се измъкнем от самозаблудата – това е важен момент от интерпретацията на делфийското изречение.

Не на последно място, в Античността нас­тавлението „Познай себе си“ (gnoti seauton) е съположено с други подобни нему – „Нищо прекомерно“ (meden agan), превеждано и като „Умереност във всичко“; „Поръчителството води до нещастие“ и пр. Това означава, че изразът има свой смислово креативен контекст – лаконизми, които доразвиват и конкретизират неговото послание и го вписват в една моралистична и познавателна цялост – в самата Мъдрост като синтез на медитативно знание, общуване, поведение.

В тази перспектива изразът може да се чете и като обещание – подкрепа по открилия се път към съдбовно значимото.

 

Идентификационни тревоги

Идентичността е набор от белези, възможност да се мислят нещата в термини на устойчивост, промяна и разпознаване. Тя обосновава и покрива различни аспекти от човешкото присъствие в света.

По ред причини „Познай себе си“ може да се определи като изключително сложна задача.

Когато ни питат „Кой си ти?“, имаме различни възможности за отговор. В съответствие с контекста (подобно на гръцките мъд­реци, споменати по-горе) ще посочим името, родното място, професията… – разнородни минали и актуални подробности от живота ни. Вярваме, че те са достатъчно надеждни свидетелства за нашата идентичност, че ни посочват по убедителен и точен начин. Питащият ще знае кой точно съм аз, ако не го мамя, разбира се.

Когато се запитаме „Кой съм аз?“, нещата не изглеждат толкова прости. Тогава името, родното място и останалите биографични подробности няма да бъдат използвани, защото очевидно въпросът е за нещо друго. Това питане се интересува от други „данни“, от съвсем различни идентификатори.

Дали съм това, което всички виждат, или съм неясно мотивирана притворност?

Дали съм носител на непрогледност, въвлечен в мътнота, в която самият аз трудно се ориентирам?

Дали това, с което досега съм живял, е моя­та истинска самоличност, или е някаква натрапена ми „същност“ – маска, носена по силата на нечия странна воля или лична заблуда?

 

Мъглявината, наречена себе си

Има въпроси, чиито отговори задълбочават неяснотите.

Какво точно е „себе си“, доколко наистина съществува, къде се намира, под каква форма се изявява?

Как да открием „себе си“, с какви познавателни техники да подходим към него?

Коя част от мен ще поеме интелектуалния ангажимент да познае моето „себе си“, какъв отстъп му е нужен, каква рефлексивна дистанция следва да си осигури?

Какви последици очакваме да ни споходят при познаването на „себе си“? Нали това поз­нание не е безцелно, а има благовидната форма на обещание. Или ще бъде по-скоро „страх и трепет“ от видяното!

Да направим няколко хипотези.

Възможно е подканата да ни насочва към дълбочините или плитчините на психическия живот и неговите драми. Някъде „под“ нашето съзнание лежи необятен океан от несъз­навани психически енергии и те са непознатото, към чието разконспириране ни приканват. Но колко хора са склонни и способни да станат психоаналитици като Фройд, Юнг, Лакан или писатели като св. Августин, Жан-Жак Русо и Марсел Пруст, за да изследват самите себе си! И докъде ще ни доведе това воайорско надничане из предполагаемите сенчести кътчета на психиката, из лабиринтите на личните ни истории. Дали към мъдростта ще идем, или по-скоро в лудостта ще се приютим!

Втората хипотеза е насочена не към тайните на психиката, а към социалната организация. Доколкото индивидът е част от социалната и менталната матрица, той е „оптечатък“ от техните кодировки, познавателни установки, ценностни доминации. Човекът е вместилище на социални роли и мисловни стереотипи, натъпкан е с медийни сюжети и поведенчески образци, заразен е с всевъзможни страхове. Той има самоличност, която му е подарък от социума и в този смисъл никога не е напълно „себе си“, а е по-скоро обиталище на „Другите в мен“. Другите, схванати като бащи на интериоризираната норма, на внед­рения порядък, на надличния Закон.

Третата хипотеза е свързана с историята. Можем да създадем образи на уникален и на универсален човек, но в същото време сме наясно, че човеците са исторични, форматирани по различен начин в различните епохи. Актуалните културно-исторически срезове имат специфичен формиращ импулс и той трябва да бъде отчитан, изследван. Аз-ът е исторически конфигуриран, но не е без шансове за еманципиране.

Като пример за потъване в споделени конфигурации – Ема Уидис изследва нормативите на колективната субективност, произведена през съветската епоха чрез езика на киното. Кое точно е „себе си“ в океана на препоръчителната колективна менталност, в тресавището, оформено от конформизиращата индоктринация…?

Но го има и другото – в „Сиренето и червеите“ Карло Гинзбург изследва „девиантното“ знание на един фриулски мелничар на фона на споделената ментална карта на ХVI век, формирана от католическата църква и Инк­визицията. Това е странното, отличаващо се, еманципирано и съответно санкционирано „себе си“.

На четвърто място, самата биографична идентичност също е силно подвъпросна. В рамките на своя живот човекът се променя не само телесно, той може да сменя житейските си програми, да колаборира с различни конюнктури – един истински Протей. Казано образно, в проучвателния прозорец, отворен към „себе си“, могат да се появят две-три, дори повече биографични лица. Кое от тях ще прилегне най-добре на „себе си“ и до какви изводи ще доведе множествеността на лицата?

За да се справи с апориите на идентичността, Пол Рикьор назовава четири слоя, които дават представа за една херменевтична феноменология на личността – „език, разказ, действие и етически живот“. Така се очертават фигурите на говорещия човек, действащия човек, разказващия човек и отговорния човек („Подходи към личността“).

Доколкото животът на всеки човек е не само запазване, но и влизане в различие, в разпиляване и щета, трябва да има нещо, което да го държи, да го оцелостява. Такъв фактор е разказът, нарацията. С понятието наративна идентичност Рикьор дефинира „единството на една личност в последователността на човешкия живот“. Човекът е преплетен в различни истории, понася всевъзможни трансформации и идентификационни обрати, но въпреки това може да се разпознае и укаже. Тази идентичност форматира целостта на живота ни – връзва в единна интрига траенето и промяната, началото, зрелостта, края.

Идеята за разказа като надеждно идентификационно убежище ни освобождава от доминантните представи за фиксация, субстанция, есенциалност.

Зад различните човешки общности не стои някаква мистична „фиксирана субстанция“, което не им пречи да бъдат верни на основополагащите събития от своя живот. Това твърдение на Пол Рикьор може да бъде отнесено и към представата за лична идентичност. Не фиксирана субстанция търсим, когато тръгваме да познаем „себе си“. Това е споделено мнение в модерната антропология. „Уникалността на аз-а е невъзможна“ – още по-радикално настоява Доналд Филип Верин във „Философия и завръщане към себепознанието“.

Обобщаваме само малка част от наблюденията и твърденията, които ни убеждават, че градим представата за „себе си“ като труден, мъглив, неразговорлив предмет на изследване.

 

Субектът на познанието

Въпросът за субекта на познанието е не по-малко предизвикателен.

Тук питането е – коя е онази инстанция „в мен“, която ще наблюдава смътно дефинираното „себе си“ и ще прави коректни обоб­щения за него? И не само това, как ще внесе пожелани корекции, за да изведе „себе си“ по пътя на пожеланата мъдрост?

По принцип „Познай…“ се схваща като императив за някакъв волеви когнитивен акт. „Познай себе си“ обаче е призив, в който субектът и обектът на познанието съвпадат. За да се случи това познание, следва да се осъществи някакво мислимо разцепване на Аз-а на поз­наващ субект и изследван обект. Но това е трудноосъществимо позициониране в рамките на такава сложна динамична система, каквато е човешката субективност.

В цитираната книга Доналд Филип Верин разсъждава върху проблематичното ни (само)познавателно битие. От една страна, човешкият разум е визиран като одисеевски, тоест като инструмент за решаване на възникнали проблеми. От друга страна, разумът е сократически – инструмент на себепознание, чрез което се домогваме до божествено знание.

Голямата драма е прекалената ни зависимост от картезианския дар – рефлексивния Аз, доказателството, закотвено в заклинанието „Мисля, следователно съществувам“. „Обективиращият импулс“ на самонадеяния разум се опитва да превърне дори „себе си“ в обект. Чрез подобна операция предаваме великото наследство на митовете и фикциите и вместо да търсим смислен живот, затъваме в преследване на наука и теория.

Прочитът на Верин не крие разочарованията си и трупа аргумент след аргумент в тази посока – „Рефлексията кара мисълта да се върти в кръг, превръща я в око, което вижда себе си чрез собствената си светлина. Мисълта става трансцендентална оптика. Древната дефиниция за мъдрост е заменена с тази съвършена оптика“.

Ефектът от всичко това е една „продължаваща дезинтеграция“ на картезианския човек.

От гледна точка на строгата верификация ние наистина имаме не само един изключително „нечист“ обект за изследване, но и един проблематичен наблюдател, който със съмнителен успех опитва да се „извлече“ от магмата на субектното битие и да застане в рефлексивна позиция спрямо някакво мислимо оформено и странно персонифицирано „себе си“.

 

Алтернативните пътища на самопознанието

Алтернативните посоки се търсят встрани от терапевтичното рационалистично конструиране на послушни познавателни обекти. Встрани от рефлексивната самонадеяност, която иска или не пресушава океана на човешката многозначност.

Далеч по-продуктивно е да мис­лим „себе си“ не като наличност, нито като обект, конституиран от картезианско усърдие, а като диалогична компонента в нашето съзнание. То е ментална конструкция, която ни дава усети за наличност и кохерентност, за стабилност и аз-ови дълбочини. За да поддържаме контакт със „себе си“, му приписваме способността да говори някакви езици, които евентуално можем да изучим.

Да познаем себе си ще рече не толкова да проясним нещо за нас или да разровим намиращо се „вътре“ в нас, а да преразгледаме досегашното себе си. Да разработваме собствената си неяснота, енигматичността си на недовършени същества.

Човекът е сложното и противоречиво събитие на собствения си живот.

Той е ставащо битие, а не замръзнал обект, някакво калцирано „сeбе си“. Редом с рефлексията подстъпите към него могат да бъдат обезпечавани от ретроспекцията и нарацията.

Разкажи ме, за да се позная!

От по-различна гледна точка „Познай себе си“ може би ни подканя за вглеждане не само в наличното, а във възможното. Човекът трябва да провери себе си като непознат и неразгърнат потенциал. Познаващият човек е дълбоката вяра в онова митично „още нещо“, в любопитството, наречено живот.

Като алтернатива срещу рационалистичната парадигма редица изследователи изтъкват нашия хилядолетен опит с митовете, фикциите, разказите, многозначностите… Те трансформират опита и ни извеждат към едно възможно смислово богато битие.

Познанието на себе си може да се реализира като изпитание – чрез предизвикателни форми на живот и реч. Ние сме същества, родени в езика – място, където самата действителност е вече концептуално разчленена и когнитивно укрепена. Но езикът не е само нашият господар, той е уникален шанс да бъдем в различието.

Кажи го по различен начин и то вече ще е друго на самото себе си!?

Езикът ни прави визионери, тоест същества, способни да „отключват“ обектите, да ги освобождават от клетките на тяхната инертност и да ги включват в динамични множества, във фикционални ансамбли.

Ще приведем няколко цитата, които потвърждават устойчивостта на подобно алтернативно мислене.

„Накрая, елементът другост е свързан с ролята на фикцията в изграждането на собствената ни идентичност. Ние се себепризнаваме чрез фиктивните истории на историческите, легендарните герои или на тези от романите; в това отношение фикцията е широко експериментално поле за безконечна идентификационна работа върху самите нас.“ (Пол Рикьор);

„Поезия, романи, философски течения разстройват потоците на мисълта и така трансформират езика, че той може да изрази нови значения.“ (Доналд Филип Верин);

„Литературата се занимава с това, което е пропуснато, игнорирано, избутано от картината на света, за да се стабилизира нашият свят чрез различните институции. […] Литературата поставя въпроса за цената, която трябва да се заплати за прагматически ориентираното чувство за безопасност в света. […] Предметът на литературата е изтиканото от съзнанието, подсъзнателното, немислимото, може би даже несъразмерното на човека, но това не значи, че непредставимото е длъжно да се изобразява като утопия.“ (Волфганг Изер).

Литературата, изкуството, играта… са полета за идентификационни експерименти, отказ да живеем само с наличното и препоръчителното.

Те са възможни отговори на вечно тревожното – „Кой всъщност съм аз?“.

 

„Познай себе си“ и зидарското братство

„Познай себе си“ е модус на обвързване, облог със себе си. Паскал се е обзаложил за съществуването на Бог и се е надявал, че ще спечели.

„Познай себе си“ е своеобразна защитна техника в условията на един тревожещ свят, на екзистенциален недоимък.

„Светът е преизпълнен с притчи: – казва Д. Ф. Верин – историите, които родителите разказват на децата си, историите, които семействата разказват на себе си, житейските истории на отделните индивиди, историите на отделните нации, историите на боговете и на изявите на божественото в света. В основата на спекулативното, на митичното, на чудесното стои феноменът на инверсията.“

Инверсията е когнитивен шанс – премятане на словореди, на образи, но и на светове. Инверсията е провокация към усредненото и уреденото, апостроф към статуквото.

Масонското братство също разказва своите истории, също си служи с инверсии, символи, притчи…

Масонското самопознание става чрез комплексно въздействащата пластика и символика на ритуала.

Още в ритуала при встъпването в чирашка степен търсещият бива призован да познае себе си. Това е ключът към неговото бъдещо масонско битие.

Ритуалът проследява и „преподава“ в компресиран вид и на символичен език драматичната цялост на живота – анабазис (тръгването нагоре), зрелостта, катабазис (слизането надолу), смъртта.

Презумпцията на ритуалното посвещение е, че ставайки масон, човекът навлиза в повратна точка на своята биография. Той получава светлината и е подчинен на апела за промяна и познание. Оттук нататък посветеният следва да „открие“ и развие своята идентичност именно чрез зидарското си призвание. Така призивът „Познай себе си“ става отправната точка за едно възможно начало, за очаквано идентификационно приключение.

Ритуалът има трансформативна стойност – той е призван всеки път да подтиква тази промяна. Ритуалът изгражда версии видения за ключовите аспекти на битието – смисъла, честта, свободата, смъртта и пр., и така поддържа и направлява познанието промяна.

Не на последно място – зидарското братство е вписване на индивида в общностна идентичност. „Познай себе си“ е подкана за синхронизиране на личността с братската общност, с изповядваните от нея ценности и цели. Работата върху себе си е вписана в общ­ностно битие в режими на взаимност, откровеност, подкрепа.

Бях такъв, но вече съм друг на себе си.

Видях собствения си живот, разказан по нов начин.

Прозрях своя живот като духовно мотивиран градеж.

Променям се, потискам всекидневните импулси на нарцисизма, справям се успешно с еготравматизма.

Влязох в пътуването-познание към нови аспекти от живота ми.

Откривам отново и отново себе си като любопитно и отговорно човешко същество.

 

Следва: Мъдростта.