Триптих за идентичността. Мъдростта.

 

Проф.  Валери Стефанов

 

Представените тук есета се занимават с трите големи теми на масонската идентичност – самопознанието (работата върху „себе си“), мъдростта (интегралното знание) и майсторството (митовете за Храма).

Темите безспорно са свързани, но тяхното отчленяване ги прави по-достъпни, изследователски зрими.

 

2. Мъдростта

 

И насочих сърцето си да издирвам и изпитвам чрез мъдрост всичко, що става под небето.

Цар Соломон

 

Средоточие на масонския храм е Колоната на мъдростта.

Ритуалът непрестанно се обръща към мъдростта.

Зидарското братство се уповава на мъдростта.

Редом със Силата и Красотата Мъдростта е ключовият фактор за качеството на градежа, за стабилността на Храма.

Интуитивно знаем кое е мъдро и кое не. Наясно сме, че срещу силата на мъдростта стои лекотата на глупостта.

И все пак, редно е да запитаме – какво е мъдростта?; кой я притежава?; как действа тя?; как говори?;

в какви места ни среща?; с какво ни помага?…

Божествена и човешка мъдрост

Мнозина са знаещите, начетените, умните…

Малцина са мъдрите.

Мъдростта е нещо повече от опита, от разума, от количеството натрупани знания, от науката слънце…

Мъдростта е интегрално знание.

Мъдростта е поглед към света откъм изгрева и откъм залеза.

Мъдростта е пристрастно отношение към принципите, които управляват циклите на живота и смърт­та.

Мъдростта е проумяване на силата и слабостта човешка.

Тъй като Бог е направил света и е омесил от кал Адам, убедено вярваме, че Небесния Отец знае всичко. На него и само на него принадлежи пълното знание, вис­шата мъдрост. Затова се прекланяме пред небесното. „Начало на мъдростта е страхът Господен” – наставляват ни загрижено „Притчи Соломонови”.

За човека са останали усилията, постоянните домогвания да научи повече, да разбере какво носи в душата си. Неслучайно е казано – „Познай сам себе си!”. Без познанието на собствената сила и слабост не можеш да узнаеш важните неща за битието. Нито да стигнеш далечното.

Трябва задължително да се почне от себе си, защото светът е необятен, а човекът е неговото крехко начало.

Човекът е уязвимо, двойствено, битийно разкъсано същество.

Той е разпънат между смелостта и страха, между вярата и неверието, надеждата и отчаянието, егоиз­ма и алтруизма, любовта и омразата, знанието и невежеството… Различни обстоятелства непрестанно го накланят в една или в друга посока. Всевъзможни подозрителни  спътници го изкушават с ябълки и го мамят с обещания сенки.

Именно кризисните ситуации, местата, налагащи избор, са най-добрият начин да поз­наем себе си. Програмирани сме като машини за избор. Непрестанно избираме, често без дори да го осъзнаваме. Този избор е обоснован от всевъзможни фактори – от изповядваните ценности, от актуалното знание за нещата, от направените анализи и съпоставки…

 

Суетата

Всекидневният свят е място за ориентация, но и място за изгубване. Именно там най-лесно можеш да изгубиш себе си и дълго да се залъгваш с илюзии.

Мъдрецът бяга от всичко това в стремеж към друго знание. Той не действа според логиката и повелята на всекидневието, защото не суетата на делника е неговото място. Книгата Еклесиаст упорито повтаря „Суета на суетите – всичко е суета!”.

Суетата не е само преходност, глупава горделивост и примитивно себелюбие. Суетата е „гонене на вятър”, в смисъла на празноделие и дребноделие. Суетата е категория, описваща хоризонта на хората от „долния” свят – света на страстите, светските амбиции и примитивните желания. Суетата е заравяне в дребното и в дребнавото. Суетата е забравяне на края, смешно пренебрегване на смъртта.

Майсторът масон помни смъртта не за да знае, че е смъртен, а защото пределното и крайното са силният коректив на суетата. Паметта за смъртта ни кара да си преосмислим времето и мястото.

Когато е вдигал първия юдейски храм, Соломон отдавал почит към Бог, но той най-вече е създал място за блокиране на светското и суетното. Място за обръщане към опорите на битието, към колоните на смисъла, към безграничното на мисълта.

 

Мъдростта е друг хоризонт

Самият свят е непредвидим, опасен и изкусителен. Затова мъдрецът, за разлика от глупеца, внимава със света. „Не се хвали с утрешния ден, защото не знаеш какво ще роди тоя ден” – е казано в притчите на мъдрия Соломон. Не се хвали, защото днешната позиция и днешната истина утре ще бъдат други, светлината ще пада под различен ъгъл към тях. Което налага отново и отново всичко да бъде отмервано. Което означава, че интелектуалните инструменти не бива да спират своята работа.

Битовият човек мисли нещата и се опитва да реши проблемите в полосата на собствения си опит. Мъдрецът мисли откъм опита на цялото човечество. Той е способен да дава оценки, но и да прави преоценки.

Маймуните в Южна Индия били залавяни с помощта на черупки от кокосови орехи. Те пъхат ръката си в черупка, пълна с ориз, сграбчват ориза и не го пускат. Ако разтворят шепата, ще се измъкнат от тесния отвор, но не го правят. Така е, защото за маймуната оризът е върховна ценност.

Маймуната не може да преоцени ориза, казва писателят Робърт М. Пърсиг в знаменития си роман „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“. Пристрастената маймуна не може да осъзнае, че „свободата без ориз е по-скъпа от пленничеството с него”.

Този пример идва да ни покаже, че човекът рядко осъзнава своята ценностна закостенялост. Което го прави обичайна жертва на прословутите маймунски капани.

Мъдрецът е човек на битието.

За разлика от маймуната той е способен да преоценява нещата, да ги подрежда по правилен начин. Той не е вместилище на вечни истини, а изследовател на битието в неговата необятност.

Мъдростта е мисъл, усърдие и действие в хоризонта на предизвикателствата. Мъдрецът действа в друго време и в друго пространство. Той съумява да построи нови мисловни позиции и оттам взема и оповестява своите решения. Мъдрецът с основание е призоваван за арбитър, защото има духовната способност да бъде „другаде”. Да сменя радикално контекста на всяка заплетена ситуация и да я решава по силата на своето различие.

 

Мъдростта е ангажимент и въздействие

Безразличният може да е умен, но не е мъдър.

Колкото и да променя времето и мястото, мъдрецът не оставя напразна грижата за ближния. Тя е сърцевина на неговото усилие.

Да цитираме отново премъдрия цар Соломон – „И насочих сърцето си да издирвам и изпитвам чрез мъдрост всичко, що става под небето”.

Мъдростта като изпитване на света чрез сърцето.

Човешкото сърце е слушалка, положена върху диханието на вселената.

Мъдрецът не бърза да говори, защото знае да слуша. Научава се да чува хилядите гласове на света.

Когато заговори обаче, мъдрецът знае как да го направи.

Великите мъже на този свят, духовните учители на човечеството говорят с притчи. Притчата е техният любим и ефективен жанр. Мъдрият Соломон е запомнен като автор на цели книги с притчи. Божият син убеждава с притчи. Източните мъдреци говорят с притчи.

Които имат очи и уши, ги отварят. Които имат сърца, започват да разбират.

Притчата е кратък разказ с максимален обхват на обобщението и с неочаквана сила на поучението. В притчата се залага на парадокса и хиперболата. Там според Пол Рикьор действа законът на чудатостта – въвеждане на необикновеното в обикновеното.

Чрез провокативната сила на притчата слушателят е изведен от първия план на своята мисъл. Той е прехвърлен в друг битиен план, където собствената му човешка цялост и обичайните истини са поставени под въпрос.

 

Мъдростта и тъгата

Светът е онова, което ни радва.

Светът е онова, което ни тревожи.

Всекидневната глупост ни отдалечава от колоните на екзистенциалния смисъл. Връзва ни за веригата на преходното и тленното. Човекът, изоставил грижата за духовното, е в безкрайно дълбоката торба на своето невежество. Той е пълен с всичко, което институциите са успели да инжектират в него като подарени желания и колективно одобрени ценности.

Знанието на мъдрия се стреми отвъд този бряг, отвъд благата на това одобрение.

Знанието на мъдрия е пропито от просветлена тъга. В нея отзвучават циклите на градеж и на разруха. В нея се чуват писъкът на новороденото и последният хрип на умиращия. В нея е събран шумът на безкрайното човешко усилие, на всекидневното световно бъхтене в теснината на времето.

Знанието на мъдрия е тъга, защото световните цикли на градеж и разруха са станали прекалено видими за прозорливата мисъл.

Тъгата – тръпно усещане за отишлото си.

Тъгата – плач по изгубената цялост.

Тъгата – нашият живот със сенките.

Тъгата – върховното изпитание да живеем с възвишеното.

 

Следва: Градежът и Майстора