Триптих за идентичността. Градежът и Майстора

 

Проф. Валери Стефанов

 

Представените тук есета се занимават с трите големи теми на масонската идентичност – самопознанието (работата върху „себе си“), мъдростта (интегралното знание) и майсторството (митовете за Храма).

Темите безспорно са свързани, но тяхното отчленяване ги прави по-достъпни, изследователски зрими.

 

 3. Градежът и Майстора

 

Масонството се обединява около идеята за строителство, градеж, духовен Храм. Тази идея предполага ключовата фигура на умелия строител.

Това е Майстора, който е способен да проектира, построи и украси Храма. Да даде нови измерения на човешкия стремеж към хармония и съвършенство.

 

 

Раят, Адам и светлината

Колективната памет на човечеството пази различни версии на мита за едно изначално блаженство. За трагично изгубеното място, където царят обилието, щастието, насладата…

Такива места са свещените градини, горички и планини от шумерските и персийските митове. Такива места са Блажените острови на гърците и римляните. Такова „приятно място” – locus amoenus, е Едем, раят на евреите… В своето изследване „Една история на рая“ Жан Делюмо е описал дългата и красива история на човешките бленувания.

Библейският образ на Едемската градина е дълбоко свързан със светлината. Едем се намира на изток, в самия източник на светлината. Прочетено буквално, това е мястото, което слънцето огрява най-напред. Проглеждането на Адам и Ева е проглеждане в светлината на утрото.

Има интересни средновековни схващания, според които нашите любопитни предци прекарали в рая само няколко часа. Според Венсан дьо Бове още в деня на сътворението, някъде около обяд, те вече били извършили грехопадението. Към деветия час Бог разбрал за случилото се и наказанието не закъсняло. (Жан Делюмо, „Една история на рая“)

Яхве е знаел къде да постави човека.

Но е знаел и откъде да го изгони.

Последвалото прогонване от градината очертава дългия път към страданията и сълзите. Да припомним част от тълкуванията на мита за грехопадението.

Различни изследователи на езотеричното знание развиват тезата, че падението на първия човек Адам е събитие в тройствен аспект – падение по дух, душа и тяло. Първото падение е чрез въображението, второто е в съня – при заспиването, а третото е чрез змията. Неведнъж е подчертавано и друго – когато Адам се съединил с жената/материята, той изгубил духовната си мощ и приел облика на смъртно същество. Менли Палмър Хол е чудесен пример за ефектна систематизация на езотеричното знание.

Свободната воля, макар и намалена от грехопадението, била опазена, съгласно тълкуванията на Трентсткия събор.

Паметта на Адам съхранила красотата на Рая. Дълбоко в сърцето му останал да живее онзи лъч светлина, който озарявал всички неща и ги правел безкрайни. Самият източник на насладата.

Раят бил изгубен, но не и забравен!

Според преданието този лъч, който опазил в паметта си Адам, се предавал от поколение на поколение. С годините той губел своята яркост, поглъщан все повече от „тъмнината” на материята, плътта и греха. Времето за изтриването на паметта и за пълното изчезване на Адамовото видение приближавало. Някой трябвало да спаси спомена. Тъгата по отдалечаващата се светлина измъчвала избрани мъже и те решили да съхранят (да заключат) спомена за нея в символи. Така според езотеричната доктрина се създало обществото на посветените.

Пътят към ценностите по принцип е осеян с препятствия, с изпитания. До светлината знание на Адам се допускали само избраници, които задължително трябвало да минат през цяла серия от процедури по посвещаване.

Соломон бил един от избраниците, който чрез строежа на своя храм искал да опази и предаде на потомците заключената в символи светлина на Адам. Храмът бил изграден не просто като култово място за почитание, а като духовен ориентир – сложен инструмент за съхраняване и предаване на информация.

В една от хипостазите си Храмът е точно това – символично разгърнатата и опазена памет за светлината, която някога била непосредно достъпна на Адам.

 

 

Хирам и Хирам

В центъра на масонската митология стои легендата за цар Хирам като строител на величествения Соломонов храм. Именно тази легенда става и „най-великата алегория на масонството“. Тя е разгърната като един от най-драматичните посветителски разкази на човечеството.

Ще припомним основните моменти от библейското предание.

Ядрото на историята идва от старозаветните книги Царства, в които се говори за Хирам, цар на Тир, живял по времето на Давид и Соломон. Тир е финикийско морско пристанище, древен град, споменаван още в старите египетски източници. Това е домът на великите древни мореплаватели, на изобретатели и майстори на уникални багрила. Градът е в своя разцвет именно по времето на цар Хирам – „златния век на Тир“.

Симптоматично е мястото на цар Хирам в историите на Давид и Соломон. Той се изявява като мъдър строител организатор още по времето на Давид – „Тирският цар Хирам проводи при Давида пратеници и кедрови дървета, дърводелци и каменоделци и те съградиха на Давида дом“. (Втора книга Царства, 5:11)

След като Давид не успява да построи „дом на името на Господа“, със задачата се заема неговият син Соломон. Хирам се радва, че Господ е дал на Давид мъдър син. Той изпраща на Соломон „кедрови и кипарисови дървета“ срещу „храна за моя дом“. Така започва съвместната работа между Хирам и Соломон, историята на една древна логистика, довела до построяването на Храма. На великия строеж работят „седемдесет хиляди преносвачи на товари и осемдесет хиляди каменоделци в планините“.

След двайсет години, когато вече са изградени „домът Господен и царският дом“ (Трета книга Царства, 9:10), тирският цар Хирам в статуса си на доставчик на „кедрови дървета и кипарисови дървета и злато по желанието му“ е надарен от Соломон с „двайсет града в Галилейската земя“, наречени от Хирам „земя Кавул“.

Когато Соломон начева да прави свои кораби в Ецион-Хавер, цар Хирам праща на тия кораби „свои поданици корабници, които знаят морето“, и с тяхна помощ донася от страната Офир (предполагаемото място на тази богата библейска земя е някъде в Южна Арабия) „четиристотин и двайсет таланта злато“. (Трета книга Царства, 9:27-28)

Поредната поява на цар Хирам е при гостуването на Савската царица. Тогава  Хирамовите кораби докарват от Офир злато, „червено дърво и скъпоценни камъни“. Червеното дърво „не бе видяно до тоя ден“ е казано в Трета книга Царства (10:11).

В Трета книга Царства са описани строежът и великолепието на Соломоновия храм. Именно в тази книга се появява образът на един по-различен Хирам. Този Хирам не се споменава като цар, а като „син на една вдовица от Нефталимовото коляно“. Бащата на Хирам е медникар, който умее „да прави всякакви вещи от мед. И той дойде при цар Соломон и правеше му всякакви работи“. (Трета книга Царства, 7:14) Именно този Хирам прави медните стълбове Яхин и Воаз, медното море с дванайсетте вола под него, умивалниците, чашите… „

Дали майсторът медникар Хирам от Тир е идентичен с царя на Тир Хирам, е резонен въпрос. Внимателният прочит на библейските книги показва по-скоро фигурите на два Хирама или най-малко насочва към функционално раздвоен образ на Хирам. Единият Хирам е цар, с когото Соломон успешно другарува и търгува. Той е ключовата „логистична“ фигура в обезпечаването на храма със специални строителни материали. Вторият Хирам е вдовишки син, умел градски занаятчия, който се занимава с украсата на храма, с направата на ритуалната утвар.

Контаминациите и легендаризацията на двата образа изглеждат неизбежни и точно те се случват през вековете. Еврейските предания укрепват образа на Хирам като архитект и строител на Соломоновия храм. От контаминациите се появява и фигурата на Хирам Абиф, както и добре познатите масонски легенди, свързани с неговите дела и драматичната му смърт.

В „Апокрифната история на света“ Джонатан Блек пише: „Главният майстор Хирам наема цяло братство зидари, за да осъществи плановете си. Класифицира ги в три степени: чираци, калфи и майстори. В тази йерархия съзираме една идея за братство, която с течение на времето ще надскочи стените на строго езотеричните общества, за да трасформира цялостно организацията на обществото. А разказът за убийството на Хирам Абиф е показателен за това как нещата понякога могат и да се объркат“.

Все в тази апокрифна традиция Хирам ще има вълнения при срещата със Савската царица и ще вдигне тау кръста като магически знак на творческа сила и организационен принцип.

Според преданието със смъртта на майстор Хирам си отиват тайни, които никога няма да бъдат разбулени. Хирам дава името на една велика посветителска традиция и на представата за върховния занаят, който може да бъде овладян при определени условия и подходящи учители.

От векове всички масонски майстори символично се съотнасят с жертвената смърт на Хирам. Убитият Хирам Абиф оживява във всеки новоприет майстор и действа чрез неговите дела. В символно разгърнатата фигура на Майстора и в ритуалната му смърт е скрит дълбок и непреходен смисъл, част от който ще се опитаме да разгърнем.

 

 

Идеята за работата

Великият архитект на Вселената е задал принципи, които масоните трябва да следват и да реализират чрез дела. Легендата за Хирам носи в основата си идеята за света като открито поле, където човекът е призован да създава, да твори. Светът следва да бъде организиран по силата на някакъв принцип, да бъде конструктивно обезпечен, архитектурно стабилизиран. Ако нещата от живота са под властта на хаотични сили, то те трябва да бъдат овладени, правилно насочени.

За тази цел е необходимо усилие. Без полагане на определени усилия не е възможен градежът. Доколкото прицел на масонския градеж е Храмът на хуманността и духовността, усилието означава грижа за този храм, поет ангажимент за лична инвестиция в него. Да полагаш усилия, означава да преобразуваш пасивността на всичко, което е наготово дадено в света (необработеният камък!) и е достъпно за всички профани. Именно осъзнатото усилие е една от съществените разлики между посветения и профана.

На второ място, освен усилие работата изисква и умение. Пътят на посветения е път на натрупващите се умения, които му позволяват да участва със свой принос в градежа. Това означава – познаване на някакви правила и техники за пос­тигане на набелязаните цели. Уменията се постигат с усърдие (овладяват се), но и с посвещение (разкриват се от някаква по-висша инстанция).

Само когато си направил своите лични духовни инвестиции, когато си работил усърдно на градежа, ще можеш да преминеш в следващата по-висока степен. Изминалото време на усърдие и общата положителна преценка на братята са гаранцията, че наистина си готов да нап­равиш крачката. Да получиш следващите знаци в йерархията на зидарско достойнство.

Когато се труди, масонът изгражда себе си и получава възможност да напредва по стълбата на познанието. Но неговият труд е немислим без общата братска работа, която единствено е способна да вдига стените на Храма. Затова работата има двойствен смисъл – тя гради самата общност на строителите, но същевременно гради и духовните способности, моралните добродетели на отделния човек. Ето тези неща не са схванали калфите. Те са поискали чрез сила да постигнат познание, без да разберат, че със сила и насилие познание не се добива.

Оттук и голямото поучение на легендата – стъпалата не могат да се прескачат. За изкачването им са необходими определени духовни способности и жестът на братски протегнатата ръка.

Всички това очертава и значимостта на камъка в масонската символика. Камъкът бележи пътя на зидаря от чирашката степен, през уменията на калфата, до конструктивните умения на майстора. Камъкът е разгърнат като символ на вложеното човешко усилие, което е единственият легитимен път към майсторството.

 

 

Ролята на тайната

Защо трябва да има тайна?

Защо умението трябва да се охранява чрез пароли, тайни знаци и затворени врати?

Има различни отговори на тези въпроси.

Според хилядолетната традиция пътят на познанието е представян като изкачване на стъпала, на стълби. Древните пирамиди, кули и зикурати са част от символиката на пътуването нагоре към боговете, но и към висините на знанието.

В центъра на масонската представа за света и човека стои едно видение – видението за непрестанно изкачваните стъпала на знанието. Легендарните калфи убийци са нарушили именно нормативите на изискваните лични инвестиции. Те искат да узнаят от Хирам тайната чрез принуда и насилие. Желанието им е да прескочат стъпало, тоест да си спестят времето за духовно съзряване. Но подобни спестявания, убеждава ни преданието, не са релевантни, те са с фатални последици. Не към зрелостта водят те, а към смъртта. Убийците на Хирам са символи на незрелия дух, на сляпата сила, която може единствено да унищожава, но не и да гради.

Разликата между калфите убийци и майстора жертва е в това, че майсторът е получил своето умение като следствие от положено усилие, от инвестирано време. Натрупаните умения са резултат от естествено извървения път на познанието.

Тайната на светлината не е другаде, тя е в самото движение, в личното усилие, което те прави зрял и зрящ човек, а не слепец. Тайната разделя окото на посветения  от слепите сили на желанията. Затова и трите удара, нанесени на Хирам, са по своеобразен начин снети в трите степени на масонството. При всеки удар Хирам отново и отново отказва да предаде светлината на слепците.

Според популярната интерпретация калфите искат да узнаят от Хирам тайната майсторска дума, за да получат по-високо заплащане. Това също е знак за фатална ритуална грешка. Те искат да използват владеенето на тайната за лично благо. Но получаването на тайната дума не е замислено като умножаване на личното благо, а като споделен път към висотата на общия градеж.

Затова масоните казват, че са доволни от своите надници. Това е техният вековен отговор на сляпата жажда на калфите разбойници. С това братята зидари казват, че са разбрали целта на своята работа, че са приели правилата на своята общност, че са осъзнали правата, които им се предоставят според степента на тяхното познание и ранг на посветеност.

Не можеш да прекрачваш стъпалата и правилата без санкция на общността, без благословията на братството. Именно затова масоните са братя – ритуално заклети пазители на светлината.

Братството е ангажимент към тайната на стъпалата, която разпределя позициите и определя правата. Със своето поведение братята поемат ангажимент да почитат и спазват великите тайнства на разкриващото се знание.

Масонството е споделена отговорност към един общ и признат от всички ред. Приетият и охраняван ред е самият  Закон, който ни дава свобода – върховната гаранция за здравината на градежа.

В този порядък трябва да се разбира и символиката на тайната дума. Да съобщи тайната дума на слепите калфи, за Хирам би означавало да даде в ръцете им оръжие, което те не са способни да владеят. Да им предаде късче светлина, което не могат да опазят.

Смъртта на Хирам утвърждава точно това – тайната не може да бъде дадена нито даром, нито да бъде изтръгната с насилие. Думата може да владее само онзи, който се стреми към съвършенство и притежава силата да отстоява своята свобода.

Да бъде свободен зидар.

 

 

Жертвата и възкресението

Много древна и дълбоко вкоренена в опита на човечеството е представата за жертвата, която трябва да бъде положена в основата на някакъв градеж – на къща, на държава, на вяра…

Майстор Хирам е точно такава жертва – символична мощ, положена в основите на масонския храм. Той умира, за да запази самия възвишен принцип, който ръководи градежа и прави здрави неговите основи, устойчиви неговите стени. Този принцип е пътят на всяко лично усъвършенстване, на всяка вярност, на всяко ангажиране към архитектурния идеал.

Към образа на жертвата можем да добавим и фигурата на мъченика. Невежес­твото е само по себе си грубост, жестокост, насилничество. Именно него въплъщават калфите със своето поведение. Докато мъдростта на майстора е в търпението, в непоколебимостта на волята, в готовността да се понесе всичко, за да се отстои принципът.

Със своята мъченическа смърт легендарният Хирам се превръща в духовен ориентир, в нравствена мяра за всички масони, които работят по градежите на света. Фигурата на мъченика укрепва символния универсум на общността, тя задава модели на поведение, призоваващи към следване.

Смъртта на Хирам е и форма на възкресение, символичен полет към светлината. Акациевата клонка отпраща към възкресителския аспект в смъртта на мъченика. Така Хирам се нарежда в редицата на вечно умиращите и възкръсващи богове, които сочат към дълбинната диалектика на света.

Има изгрев, има и залез.

Има раждане, има и смърт.

Фигурата на Майстора ни казва, че цената на живота се откроява особено ярко през призмата на смъртта. Затова смърт­та и последвалото духовно възкресение на Хирам равномерно осветяват света. Тази светлина е поредната гаранция за здравината на градежа, за силата на принципите, върху които е основан той.

В този контекст още веднъж можем да вникнем в символичния смисъл на такива масонски атрибути като белите ръкавици и зидарските престилки. Престилките и ръкавиците са непрестанно подновяващо се тълкуване на въпросите за престъп­лението (на калфите убийци), за смисъла на жертвата (Хирам) и за отговорността (изискването за морална чистота на братята зидари по света).

През призмата на великата саможертва на Първомайстора следва да се оцени и нравственият ангажимент на зидарското братство като цяло. Както престъплението срещу Хирам не може да бъде скрито, така и върховните принципи и ориентири в света не могат да бъдат заровени в земята.

Ясната поука от тази трогателна история за смърт и възкресение е, че светлината не бива да се дава на незрели хора.

Затова на стража пред остатъците от онази светлина, която е виждал и носил в себе си Адам, стои зидарското Братство.

Стои от векове!