Тайна, страх, публичност
Проф. Валери Стефанов, Велик оратор на ОВЛБ
Масонството има митични основи и вековна документирана история. Следваният мисловен и реторичен модел е следният – ние сме свързани с всички места и традиции, където има велики строители и велики градежи.
Общо място е твърдението, че масонството е обрасло с подозрения, недоразумения, изопачавания, заклинания…
Масонството се е родило в недрата на гилдиите, но и в кръчмите, в трапезното общуване. То е неотменна част от развитието на градската култура, но през вековете оцелява като своеобразен контрапункт спрямо институциите на модерната публичност. Това е едно странно, езотерично разклонение на необходимостта от сдружаване, споделяне, дебатиране.
►►►
Отговорът на въпроса Кой говори? до голяма степен ни помага да се ориентираме в същината и насоката на самото говорене.
Когато става дума за масонството, могат да са очертаят три обобщени фигури, които държат интерпретациите и публичната реч по отношение на неговия статут. Първата фигура е на самите масони. Ако реши да се оповести в публичността, масонът най-често поема ангажимента да обясни същината на масонската философия, да защити основанията на своя избор, да направи апология на общността и пр. Втората фигура е тази на опонента/опонентите – те обичайно коментират масонството, с цел да аргументират своето сложно, най-често негативно, отношение към него и да създадат определени нагласи спрямо същината и ролята му. Третата фигура е тази на изследователя – обективния наблюдател и коментатор, който основава своите заключения върху факти, аргументи и анализ на специфики.
Именно от речите на тези три фигури, на различно мотивираните „оратори“, се е конструирал образът на зидарското братство и съответно се е трансформирал през вековете. Става дума за сблъсък на представи, за вековна реторика, за натрупващи се снопове от аргументи, за тежки предразсъдъци.
Погледът към тях може да ни даде известна представа и за специфичното отношение към българското масонство, за днешното му битие.
Братството
По силата на традицията масонството е отказ от публичността, от всеобщия достъп до знанието, от повсеместното либерално разнасяне и развращаване на словото. Масонството е затворена общност, с регламентиран достъп, с формализирано общуване, с езотерична употреба на знанието… То учредява една символична идентичност, която надскача традиционните и публично споделими модели на колективно самоопределение. То не е професионално обединение, не е религия, не е аристократичен клуб, не е идеологическо сдружаване… Масонството е нещо друго, нещо трето.
Масонството има митични основи и вековна документирана история. Следваният мисловен и реторичен модел е следният – ние сме свързани с всички места и традиции, където има велики строители и велики градежи. Ние сме неизбежно там, където има конструктивни усилия и посветителско знание. Именно по силата на подобно митическо себеразпознаване масонски предшественици стават Соломон и Хирам. Като глобален конструктивен идентификатор бива разпознат и онзи велик Храм в Йерусалим.

Сп. „Зидарски преглед“, кн. 35, септември 2022 г.
С прехода от оперативно сдружаване към символично самоопределение масоните стават архитекти на един специфичен модел на колективна идентичност. В същината си масонството е точно това – политика за колективна себеидентификация. Всяка идентичност отговаря на въпросите – кой съм аз/кои сме ние?; откъде идвам?; кои са предците ми?; какъв е езикът ми?; каква е вярата ми?…
В процеса на своето конструиране масоните непрестанно са призовани да отговарят на тези въпроси. Първата и втората редакция на Конституцията на Андерсън от 1723 и 1738 г. са настоятелен опит да се отговори на цял спектър от актуални въпроси. Повечето подобни самоопределяния засягат основно вътрешния кръг на посветените и се отнасят пренебрежително към външния кръг на непосветените. Така е, защото колективните идентичности се нуждаят освен от граници спрямо външното и от добре работещи механизми за вътрешно сцепление.
През вековете масоните са говорели посветителски езици и са охранявали стените на своя символичен Храм най-вече с мълчание. Мълчанието не е просто тайна и клетва, то е форма на самозащита, а и респект към дистанцията, към избрания поведенчески код. Когато ситуацията е налагала, братството внимателно е прибягвало до политиката на ограничения коментар, който обикновено има за цел да уточни някаква фактология, да изясни позиция и пр.
Опонентите
Масонството е вековен топос на параноична фиксация за най-различни обществени групи и институции.
Негативното или най-малко подозрителното отношение към масоните се основава на много неща, но тук ще отбележим два ключови фактора. Първият е социален, вторият е психологически.
Социалните основания на агресията срещу масонството се коренят в разпознаването му като възможен силен опонент както в сферата на идеите, така и в сферата на действията, на политиките. Масонството по традиция е привличало социални и интелектуални елити. Там, където има елит, неминуемо се ражда респект и кълни подозрението за корист, за жажда, за власт…
Църквата подозира масоните в подриване на нейния авторитет, в отклонение от каноните, обвинява ги в религиозен плурализъм, в създаване на алтернативни проекти за духовна себеидентификация. Тази битка започва още с прочутата папска була от 1738 г., преминава през редица сблъсъци, продължава и досега.
Държавната власт подозира масоните в опасни визионерства, в създаването на тайни съзаклятия, на алтернативни политически проекти. Историческите примери за забраняване, преследване и санкциониране на масоните са многобройни. В царска Русия това са делата на Екатерина Велика и Александър I. В болшевишка Русия са делата на Леон Троцки, Сталин и подобните им. Във фашистка Италия са делата на Бенито Мусолини и черноризките му орди. В нацистка Германия са делата на Хитлер и фанатизираните му отряди. В Испания са делата на Франко и фалангистите.
В книгата си „Масонството в миналото и в настоящето” италианският изследовател Микеле Моромарко припомня редица факти в тази посока. През април 1925 г. в Италия започва лов на масони по силата на специално издадена заповед. Според цитираните данни Гестапо е унищожило в Германия 1265 масони. Във Франция по време на нацистката окупация са убити 945 масони, а 6000 са пратени в лагери.
В страните от Източния блок масонството, както е добре известно, е разгромено. В България масоните също са преследвани през различни исторически периоди. Което още веднъж показва, че най-голям враг на свободните зидари са тоталитарните режими, политическите системи, които имат за своя жизнена среда негацията, омразата и параноята.
В своето историческо битие масонството е изправяло срещу себе си заклети врагове и сериозни идейни опоненти, обикновени клюкари и користни манипулатори клеветници. След клеветниците и враговете нерядко са се подвизавали бивши масони, ренегати публицисти.
Другият основени фактор за изграждане и поддържане на негативно отношение към масонството се корени в психологията на страха. Страхът е индивидуално преживяване, но и колективен феномен. Манипулираните маси най-лесно се заразяват с вируса на страха и това е използвано неведнъж в историята.
Сънят на колективното невежество неминуемо ражда призраци и демони. Така е, защото специфичната идентификационна политика на масонството неминуемо поражда различни форми на фрустрация в кръга на непосветените. Фрустрацията е психологическият ефект от отказания достъп, от самото съществуване на места за изключване. По отношение на знанието масонството е място на тъмнина за непосветените, за външните – те не знаят какво се случва в „тъмното”. По отношение на присъствието масонството е място на отхвърляне – непосветените не могат да проникнат в забраненото, не им е позволено да са част от събитията. Всичко това неминуемо поражда подозрителност, страх, гняв и желание за мъст.
Страхът работи с хипертрофирани допускания, с хиперболи. В едно от инфантилните си измерения страхът е архаично обвързан с тъмнината, с непознатите зли сили, които се крият в нея. Тъмнината отхвърля основното сетиво – окото. Тя е плашеща в двете си ипостази – на нещото, което може би се крие в нея, и на нищото, което самата тя е.
Първата реакция на отхвърлените е да заселят тъмнината с всякакви същества, които да отговорят удовлетворително на психологическия профил на техните страхове. За подобни параноични нагласи изглежда съвсем закономерно хората и събитията в тъмното да бъдат ориентирани към злото, не към доброто. Така е, защото доброто е принципно свързано със светлината и нейните символики. Недопуснатите на свой ред смятат, че са пазители на доброто, истината, светлината.
Страхът и отмъщението са здраво обвързани и със завистта – с предполагаемото, но недостъпно наслаждение на другия, затворен в неговата си тайна, в неговото си знание, в неговата си зидарска радост.
Когато не ти достига знание, прибягваш към хипотези.
Когато не познаваш фактите, си служиш с измислици.
Когато не ти е комфортно в света, завиждаш на другите.
Когато си нямаш радост, се поддържаш жив чрез завист.
Когато си изправен пред една сложна историческа идентичност, прибягваш към нейното опростяване.
Когато нямаш способността да обичаш или поне да признаваш другия, мразиш.
Изследователите
Има и една трета обобщена фигура, тази на изследователите, която също играе значима роля за очертаване образа на масонското братство. Става дума за широк обхват от проучвания по отношение на масонството, основани на документи, на методологическа коректност. Тези автори разглеждат масонството в контекста на определена историческа реалност, осмислят го като социален феномен, оценяват го като тип менталност, като психологическа нагласа и пр. Друга традиционна посока на почтен интелектуален труд е свързана с осмисляне ролята на ритуалите, на символиката и пр.
Общо място в подобни работи е признанието, че масонството е сложно историческо, културно и социално явление, което се нуждае не от квалификации, а от обяснения, от вникване в неговата същност. Масонството е възникнало по силата на някаква човешка необходимост, на когнитивно предизвикателство. То е обръщане към забравени и заровени в далечното формати на знанието. То е опит да се проговорят езотерични езици, да се раздвижат и интегрират в опита на съвременния човек съдбовни символични системи.
Не на последно място, тези изследвания се опитват да осмислят актуалността и съответно архаичността на масонството. Да оценят справедливо неговия влог в духовния потенциал и в организационната култура на съвременния свят.
Какво е „Тайната”?
Тайната лежи в сърцевината на самата идея за посветителска общност. Тайната има различни аспекти – организационни, символически, психологически…
Всички хора живеят в символически конструиран универсум, но повечето не осъзнават това. Масоните напротив – интензифицират това съзнание. Масонството е настоятелно изповядвана „тайна”, че животът има трансцендентно измерение и то се нарича битие.
Векове наред масонската организация работи в режими на дискретност – причините за това са исторически и са обсъждани неведнъж. В тези криптирани зони многократно е прониквано. Масонските храмове и ритуали отдавна не са никаква тайна, те са описани и „разкрити” в стотици съчинения. Членството в ложата също не е кой знае каква тайна, има страни, където масонството е достатъчно разбулено, публично.
Тук неслучайно питаме „Какво е тайната?”, а не „Каква е тайната?” или „Коя е тайната?”. Първият въпрос е ориентиран към светогледните основания, към жизнестроителния модел, а другите два питат за тайната като за нещо конкретно, укрито от някого и възможно за битово узнаване.
Всъщност тайната на масонството е като онова енигматично „нещо”, което е „съдържал” кивотът на древните евреи. Онова тайнствено „нещо” е мислено като предмет, като енергиен източник…, но в същината си то е символичен уред за колективна презентация пред Висшата сила. Кивотът е самото енигматично място на трансценденцията, на отскачането към Бога.
Тайната на масоните също е отскачане към нещо Друго, към самото съдбовно Различие.
Затова, който твърди, че масонските тайни са разбулени, дълбоко се лъже.
Масонството е колективна идентичност, но и интимно светоотношение. Човекът по силата на своя свободен избор решава да стане масон, защото иска не само и не толкова да научи някакви специални тайни, а да споделя знания, да бъде част от мистиката на колективни преживявания.
Тайната е емоционалната верига, която свързва братството. „Има една тайна” се казва в ритуала и тази тайна е самото масонство, съществуването му.
Масонството е „тайна” най-вече като проект за човешко обединяване, за емоционално сплотяване. Масонската тайна е всичко онова, което свързва мен и теб. Тя е вдъхновяващият принцип на колективната работа, на следваните ценности. Тя е споделената радост в пладнето на труда, в раздигането на инструментите в полунощ, в единението на трапезата…
Масонството е „тайна” като възможност да се оперира с времето, да се пребивава в свещеното време на ритуала и в свещеното пространство на храма.
Тайната е възможността да напуснеш тесния коловоз на всекидневието, да надскочиш ограниченията на професионалния си профил, за да се обърнеш към нещо универсално като проблематика и мащабно като времеви и екзистенциален обхват.
Масонството е „тайна” като грижа за знанието и като негов мистичен „кивот”. Масонът общува с хилядолетната история на идеите, с променливата светлина на езотеричното знание.
Тайна е и надзорът над знанието, доколкото то винаги е застрашено от профанизиране, защото не е за всеки.
Тайна е и на пръв поглед невъзможното съчетаване на мистика и рационализъм.
Масонът участва в ритуалната работа и това също е негова тайна. Казано е, непосветените могат да четат ритуалите, но не и да ги изиграят, да ги преживеят. Това е огромна разлика, защото само участникът в ритуала е способен да осъзнае неговата смисленост и да преживее неговата сугестивна мощ.
Тайна е и самият Храм – свещеното място, мащабираният образ на универсума.
Тайна е градежът като строителство на свят, като единение на микрокосмоса и макрокосмоса.
Тайната е идентификационен и ценностен проект, вековно разписан поведенчески код. Тайната е самият масонски етос – равенство, взаимност, респект пред закона, благороден начин на живот, символично възвисяване в пространствата на градежа. Тайна е идеята за труд и творчество, непрестанно актуализирана спрямо божествения замисъл и световната хармония.
Тайната е апология на съкровеното – опит да се опазиш от всепроникващото воайорство на съвременния свят, от претенцията му всичко да е прозрачно, публично и леснодостъпно.
Масонството е реализация на самата идея, че пътят на познанието е върховно изпитание, че за похода към Граала трябват усилия и душевни способности.
Масонството е готовност да се плати цената на знанието, а не то да бъде получено наготово, по силата на формални процедури и прагматични залози.
Масонството е „таен” и романтичен копнеж по възможността за по-различно развитие на човека и за един духовен път на човечеството като алтернатива на консуматорския профански свят.
Масонството е дълбинният „страх и трепет“ пред тайната на живота и пред извора на безсмъртието.
Масонството в днешна България
Разписването на негативна колективна идентичност на масонството се извършва по силата на няколко лесни допускания и реторически операции. В сърцевината на вековната обвинителна пледоария, както вече стана дума, стои образът на тайната. „Някакви хора се събират на тайни места, правят странни неща, говорят на опасни теми… И не ни казват нищо!”
Каузата на личностно духовно самоусъвършенстване звучи като басня в ушите на съвременния прагматично ориентиран и кариеристично мотивиран свят.
По ред причини съвременното българско общество е травмирано.
Българската историческа памет е конфликтуващо фрагментирана и обременена.
Българската публичност е агресивна и компроматна.
Травмираното общество е принципно параноично. То се страхува от всякакви тайни и сенки, но същевременно иска да вземе реванш за страховете си.
В този контекст реактивираното българско масонство трудно може да очаква добър прием и справедливо отсъждане за своята роля. То бива включено в режими на подозрителност по силата на всички изложени по-горе страхове.
Не само това, самото българско масонство усложнява и често дискредитира публичния си образ поради собствените си скандали и провали. Човешко е, но не е масонско.
Основният проблем идва от бавното формиране на истинско масонско самосъзнание в редиците на братството. Има очевиден разрив между организационното разрастване и нивата на зрялост на масонското самосъзнание. Там, където приемът е ускорен, селекцията закономерно ще е занемарена. Като пример – кариеризмът е светски поведенчески модел, охотно пренесен в масонството.
Не бива да забравяме и факта, че българското масонство не е укрепено от многовековна традиция. Неговият исторически континюитет по ред причини е грубо и насилствено прекъсван. Това са тежки разриви, това е дълга стигматизация, идентификационна травма.
Съвременната българската политическа „класа” е не просто част, тя е ядрото на параноичните нагласи. Завладяна от тях, тя охотно препуска с колесниците на агресията. С перфидна настървеност властта пренася към масонството проблематичността на самия социален живот. По силата на лесно разпознаваеми презумпции тя е готова да разпише братството като съотговорно за всичко, което самата тя е въдворила като практика и е причинила на обществото – корупцията, клановото управление, агресивната алчност, побратимството в името на печалбата и пр. Тя няма друг мисловен хоризонт освен онзи, през който братството се разпознава като користно корпоративно обвързване и всеобхватно взаимно задлъжняване.
Налице е типичен пример за трансфер на потиснато чувство за вина – онова, което тревожно разпознаваш у себе си, го прехвърляш назидателно и отмъстително към другите.
Тези битово прагматични хора никога няма да разберат, че целта на масонството не е да заговорничи в профанските пространства, а да оперира на нивото на символния универсум и да вдига по-високо храма на хуманността.
В страни като България легитимният монопол върху насилието от страна на държавата лесно прераства в произвол. Властта периодично си търси „козел за отпущение” и го намира в лицето на масонството.
Приетите правни норми за насилствена самоидентификация на част от българските граждани по отношение на масонството грубо смесват личната идентичност и публичната сфера. Те отричат правото на избор и частен живот и го обвързват с абсурдни бюрократични изисквания. Целта е да се поставят под натиск и съответно да се конформизират цели професионални съсловия.
Законът ни дава свобода, но в този случай светският закон ни слага намордници. Един натиск, който прави приликата с тоталитарните режими повече от очевидна.
Изводите от тази ситуация се налагат сами.
Българското масонство може да продължи да конформизира и да се подчинява на абсурда. Но то е длъжно да проведе достатъчно умна и категорична защита на своята кауза и на братята, поставени в неоправдани режими на санкции. Да отстои правото на българските граждани на сдружаване, на личностен избор. За целта е необходима умно изградена стратегия, която да бъде поверена на юридически грамотни хора, на респектиращи публични говорители.
Залогът на братството е не само нравственото усъвършенстване на индивида, но и будният поглед към обществото. Това не е залитане по политика, това е реален духовен ангажимент. Да припомним, че средновековните професионални гилдии са се създали и като форма на отпор срещу постоянните пристъпи на социална дезорганизация.
Днешното българско масонство направи важни крачки за своето единение и за организационното си укрепване. Дошло е време то да отстои принципите на своята философия, да защити своята идентичност, да утвърди хуманистичния дух на зидарската кауза.
Време е редом с броденето в гората от символи да се вгледаме и в драмите на реалността, защото там са всички, които се нуждаят от нашето съпричастие.
Там Великият архитект на Вселената е очертал с пергела си и контура на собствената ни драматична съдба.
Пладне е в българския Ориент и е тъкмо време да се обърнем към истинското си призвание на духовни строители. Това ни повеляват древните задължения на братството и кризисната актуалност на ситуацията в страната и в света.
2016/2022