Масонско слово за всички 2012
Илия Кожухаров, Стар Велик оратор на ОВЛБ
Главен редактор на сп.“Зидарски преглед“
Общо събрание на ОВЛБ, 2012 г.
Обични сестри и братя,
Ако някога изведнъж почувстваме нужда да имаме до себе си благоразположен събеседник и ако си представим, че би могло да се случи така, щото, примерно, Платон да е някъде сред нас, то в определен момент той вероятно би се обадил и би започнал да ни разяснява най-важното философско хрумване в живота си – своята приумица за света на ейдосите. Във въпросния свят – би ни обяснил той – застинали в тяхната неизменност, биха могли да се открият образците на всичко реално, находящо се във Всемира. При това, узнавайки, че случаят го е срещнал с хора, упражняващи масонството, той със сигурност би ни уверил, че и ейдосът (сиреч, идеята) за масонството витае нейде далеч от нас, че се намира в някакви селения, където стои като своеобразен еталон – еталон, предпазен от всякаква материална битийност и неподатлив на каквото и да било въздействие от потока на времето.
За този еталон – енергично би ни уверил нашият античен лектор – не биха могли да имат никакво значение всевъзможните човешки мнения или идейни дискусии: за истинно и неистинно, за морално и неморално, за красиво и грозно… Просто нашият живот, подреден в дни, месеци и години, понякога белязан и с различни юбилеи, не би могъл да го докосва. А ако би съществувала някаква възможност все същият еталон да бъде мислен и одухотворено, то вероятно не би било много трудно да се окажем убедени, че той често се надсмива над нашите глуповати опити да се саморекламираме като негови жреци, които – като крият нейде из просешките си дисаги някакви (уж) негови копия и като ги размахват заплашително над всяка глава – се държат така сякаш могат да въздават оценки и дори да произнасят присъди.
Днес ние можем само да гадаем за причините, които са довели Платон до представата му за ейдосите, с които той се е опитвал да обясни целия останал наличен свят. Не е изключено около нея да се е увивала и една тънка нишка на дълбокото му възмущение от несъвършените земни дела на човека. Тях той ще приравни до белетристичния образ на бледите сенки върху стените на някаква въображаема пещера (сиреч, върху стените на земния ни живот). Ще ни внуши, че в своето несъвършенство деянията ни могат да бъдат именно и единствено сенки на идеите за същинските неща. И тук, по всяка вероятност, той ще реши, че ние сами ще се досетим за още нещо – че тези сенки ще са толкова по-бледи и по-несъвършени, колкото по-надълбоко във все същата пещера (следователно, в земното) сме позволили да се разположи въпросният наш живот.
Някак между редовете обаче, пред нас ще се възправи и един важен въпрос – въпросът за пътя към познанието на Платоновите идеи-еталони. И наистина, как би могло да се достигне до тяхното съдържание, след като – така или иначе – те са се оказали въведени от мислителя в представата му за световното устройство?
Платон ще трасира път за отговор. И този път ще минава през взирането и виждането с ума. През онази напрегната интелектуална работа, към която го бил приучил наставникът му Сократ и която била обозначавана с думата „диалектика”. Иначе казано, техниката за правилното водене на дискусия – техниката, която дефинитивно трябвало да дарява всеки неин апологет с неопровержимо сигурното достигане до знанието за който и да било ейдос. На свой ред, така разкриваното знание давало право на всеки негов приносител да определя доколко постъпките му са правилни. По този начин – представял си Платон – се внасял ред. И се акуширало раждането на нови Сократовци. И се ограничавала възможността – продължавал да мечтае Платон – разни самовлюбени мъже, останали младенци в мисленето, да стават тирани.
Дотук добре. Доктрината изглеждала стройна. Но… Атина, вместо да помага в зачеването на нови Сократовци, изпратила в царството на Хадес своя жив учител по „внасяне на ред в мислите” – оригиналния Сократ. Платон бил поразен. Недостатъчно добре ли били учени атиняните на мисловен ред? Или имало твърде много хора, за които точно редът в мислите бил най-неприемливото нещо на този свят? Защото – да речем – силно стеснявал радиуса на техните прищевки.
Платон, обаче, продължавал да настоява, че водачи на хората могат да бъдат само онези просветлени люде, които предварително са се добрали до неоспоримото знание за различните ейдоси: за ейдоса на благочестието, за ейдоса на справедливостта, за ейдоса на красотата, за ейдоса на хармонията… И разстилал всевъзможни предписания, които да позволяват на подобни избраници да вършат своята предводителска роля. Не се притеснявал да разпореди:
„Най-великият принцип е, че никой мъж или жена не трябва да остава без водач.”
Или:
„Никой не трябва да свиква с мисълта, че му е позволено да върши нещо по собствена инициатива – нито от усърдие, нито за забава. И както по време на война, така и в мирно време очите на всеки трябва да са насочени към неговия водач и вярно да го следват.”
И още:
„Дори в най-дребните неща той трябва да бъде ръководен. Например, трябва да стане, да се измие или да се нахрани (…) само, ако му е казано.”
И още:
„С една дума, всеки трябва чрез дълги упражнения да научи душата си никога да не мисли за самостоятелни действия и да стане изцяло неспособна за това.”
Накрая:
„Дори онези неща, които самата природа е създала като частни и индивидуални, стават в известен смисъл обща собственост на всички. Самите ни очи, уши и ръце започват да виждат, чуват и действат, като че ли принадлежат не на индивидите, а на общността. Всички се възпитават така, че да бъдат единодушни в най-голяма степен при изказване на похвала и обвинения. И те дори се радват и скърбят за едни и същи неща по едно и също време.”
И „в една и съща степен” – бихме могли да добавим ние, помагайки на Платон да изрази още по-отчетливо мисълта си.
Със сигурност, далеч не един сатрап през вековете се е възторгвал от Платоновите теоретични откровения. Със сигурност много Цезаровци, Калигуловци, Нероновци, но и Сталиновци, и Хитлеровци, и какви ли не още знайни и незнайни диктатори са отправяли (често – мълком) думи на благодарност към Платон за неговата учена подкрепа на тяхната тирания.
Някой може да махне пренебрежително с ръка и да обобщи:
Това са сцени от миналото на човечеството!
Подобна мисъл следва да ни накара да се запитаме – с едно кратко, но сериозно:
Дали?
После можем да продължим и с други „дали”:
Дали днешният човек е имунизиран срещу подобни щения?
Дали някъде дълбинно в нашите генетични ДНК-инструкции не дреме някакво атавистично желание, което (най-невинно!) да настоява очите на хората около нас да гледат единствено нас и да следват (верноподанически!) само нас?
„Човешко, твърде човешко”
– би възкликнал Фридрих Ницше, след което – необуздано вдъхновен – би взел перото и би написал втори том към известното си съчинение с това име, без да пропусне да добави и върху неговата титулна страница подзаглавието:
„Една книга за свободни духове”.
Разбира се, освен деспоти животът постоянно е раждал и всевъзможни Диогеновци и Езоповци, всевъзможни Цицероновци, всевъзможни Бруновци, Волтеровци или Ницшевци, които все са намирали и намирали поводи да не се включват в общия хор на разпоредените ликувания и овации. Понякога дори се е случвало самите властелини да благословят съществуването на разни хлевоусти волнодумци – естествено, най-вече като шутове. И с това поставяли обществото в една голяма нужда – нуждата от полагане на тежък мисловен труд, когато е трябвало да се лута между изумлението:
„Шут, но казва истини!”
и пренебрежението:
„Истини, но в устата на шут!”
Естествено, средновековието с неговите служебни шутове не е било оригинално. Още Рим, античният Рим, е имал в номенклатурата на длъжностите си странния пост на така наречения „държавен роб”. Казвали му „Servus publicus”. Покрай всичко друго, неговата професионална характеристика включвала и изискването да участва в шествия, организирани по повод на някакъв юбилей или гласуван от сената триумф. А ролята му се свеждало до това: първо, да върви непосредствено зад императора или пълководеца, който приемал любезно задължителните възторзи на тълпата, и, второ, да му повтаря – натрапчиво, безстрастно, но и някак властно:
„Cave ne cadas… Cave ne cadas…” („Внимавай да не паднеш… Внимавай да не паднеш…”).
Според някои летописи все същият държавен роб трябвало задължително да добавя и изречението:
„Hominem te esse memento!” („Помни, че си само човек!”).
Дали това е бил просто някакъв театър за простолюдието? Или искрено в неговата сериозност намерение, щото хората от върховете да бъдат имунизирани срещу една от най-големите човешки опасности: разстройването на моралния вестибуларен апарат, причинявано от високите вълни на славолюбието, на самодоволно усмихващото се блаженство, на глуповатата самодостатъчна екзалтация от елементарното попадане из обществените върхове (по правило, придружавано и със съответно място във всевъзможните добре охранявани VIP-общества)?
За съжаление, отговорът лежи нейде из античните гробници.
Но… това не е беда. Не е никаква беда! Защото всички ние вероятно носим достатъчно много бацили и на славолюбието, и на самодоволното блаженство, и на постоянната готовност за глуповата екзалтация. Следователно, просто можем да се вгледаме в самите себе си. И да установим дали сме готови да си кажем:
„Внимавай да не паднеш.”
И пак:
„Внимавай да не паднеш.”
Някой може да попита:
Защо тук не звучат юбилейни химни? Къде са дължимите фанфари?
По-важното обаче – както ми се струва – е да си напомняме:
Ние сме просто и само хора! И като хора сме много податливи на заблуди. А измежду всички заблуди най-големи са самозаблудите. А между тях най-пагубни са самозаблудите за собственото ни величие. А собственото ни величие се вдига неудържимо под фортисимото на всевъзможни фанфари.
Ето защо, изглежда, че би било по-добре да си повтаряме по-често – като в поетично или музикално рондо:
„Та ти си само човек! Затова внимавай да не паднеш!”
Впрочем, за старите юдеи юбилеят, който се отбелязвал на всеки 50 години, бил важен акт. Но не в някакъв параден смисъл. Да, имало тръбни призиви. Но те били по-скоро сигнал за събуждане на съвестта. Така например, когато бъдел обявен съответният ден, онези, които били загубили земята си след залог, отчуждаване или дори продажба, я получавали обратно от използвалите я в предходните години. А попадналите в робство бивали освобождавани. Тези предписани повеления трябвало периодично да въздават някакъв вид покровителство над междувременно осиромашелите или поробените.
Днес подобни припомняния биха се сторили на мнозина като възмутителна провокация. Или като бълнувания на побъркан преводач от старовременен иврит.
Но… всъщност те са недвусмислен древен знак към нас, който ни поднася с всичкото историческо удивление поне два важни урока: първия, за отдавна забелязаната нужда човекът да бъде очовечаван, и втория, за ниския коефициент на полезно действие от уроците по очовечаване.
Ето ги и свидетелствата:
„И говори още Господ на Моисея на планината Синай, думайки:
(…) Изброй си седем съботни години, седем пъти по седем години, за да ти излязат в седемте съботни години четирийсет и девет години;
и затръби с тръба в седмия месец, в десетия (ден) от месеца,
в деня Очищение затръбете с тръба по цялата ваша земя;
и осветете петдесетата година и обявете свобода по земята на всичките й жители: това да ви бъде юбилей; и всеки да се върне във владението си, и всеки да се върне между племето си” [Библия, Трета книга Моисеева „Левит” 25:1, 25:8-10].
Един паралел:
„Праведността е у онзи, който (…) раздава от своя имот, въпреки любовта си към него – раздава на роднините и сираците, и на нуждаещите се, и на пътника [в неволя], и на просяците, и за освобождаване на робите” [Коран, Сура 2 :177].
Към двата урока може да се прибави и трети: да не се поддаваме на измамната представа, че сме пожизнени владелци на материалните блага. Ето и неговото свидетелство:
„Земята не бива да се продава завинаги, защото земята е Моя: вие сте Ми пришълци и преселници” [„Левит”, 25:23].
Обични Сестри,
Обични Братя,
Нека ни бъдат честити двете пети от онзи бъдещ юбилей, когато тези от нас, които ще бъдат живи тогава, ще могат да раздадат на много от нуждаещите се онова, от което те имат нужда, ще могат да дарят свобода на много от онези, които са я загубили. И с това ще подпечатат свидетелството, че очовечените човеци по земята са станали повече.
А онези, които не ще доживеят този ден – те нека просто помагат. За да не се случи тъй, щото бъдещият юбилей да се отложи.