Масонско слово за всички 2013

 

Илия Кожухаров, Стар Велик оратор на ОВЛБ

Главен редактор на сп.“Зидарски преглед“

 

Общо събрание на ОВЛБ, май 2013 г.

 

Обични сестри,

Обични братя,

Преди много години, някъде в средата на V век преди новото летоброене, една тракийка родила в Атина момче, на което дали името Антистен. Всъщност, нарекли го с името на баща му. Никой по онова време не подозирал, че от него ще израсне един от най-сериозните мислители на Античността, човек със свободен дух и напълно естествено прилягащ на този дух пиперлив език. Антиснен-младши се оказал родоначалник на киническата школа и изживял годините си (а според някои те били около 80) в пълно съгласие с изповядваните от него идеи. Между всички максими, които завещал на своите последователи, се откроявали и следните наставления:

„Човекът може да бъде научен на добродетелност. Именно добродетелността, а не сетивното удоволствие, следва да бъде цел на живота. Достатъчно е човек да бъде добродетелен, за да бъде щастлив; а за всичко това не е нужно нищо друго, освен Сократова сила на духа. Мъдрецът не се нуждае от нищо, защото всичко, което принадлежи на останалите, е негово.”

Както мнозина други свободомислещи от античността, Антистен бил запомнен и с лаконичните преразкази на някои случки от живота му.

Така например, веднъж той огласил публично следния свой съвет към атиняните:

„Приемете решение, с което магаретата да бъдат считани за коне.”

Когато обаче съгражданите му се възмутили и окачествили този негов призив като откровена глупост, Антистен хвърлил аргумента си:

„А нима с едно обикновено гласуване вие не правите от невежествените хора пълководци?”

В друг случай, когато приемал посвещението в орфическите тайнства и жрецът започнал да обяснява, че посветените – щом попаднат в царството на Хадес – ще се сдобият с несметни блага, той попитал:

„А ти защо не умреш?”

Недвусмислено пророчески е звучало твърдението му, че

„държавите загиват тогава, когато в тях престанат да различават добрите хора от лошите”.

Паметен пример за точна преценка (и за скандално чудачество, разбира се) изглеждала представата му за красотата като нещо равнозначно на опасност. Така, щом случело да срещне красива жена в разкошни одежди, Антистен веднага се отправял към нейния дом и настоявал съпругът й да му покаже доспехите и коня си, с което да засвидетелства, че разполага с необходимите средства за противодействие срещу пленителното излъчване на неговата съпруга. В противен случай, нещастният мъж трябвало поне да свали от нейното тяло пищното й скъпо одеяние.

Накрая, Антистен завещал на бъдните поколения и следната мъдрост:

„Не пренебрегвай враговете си! Те първи ще забележат твоите грешки.”

***

Открай време масонството е имало много врагове. Едни от тях са демонстрирали единствено своето невежество. Но е имало и такива, на които трудно може да се прикачи подобен епитет.

През 1875 година един от най-отявлените противници на „тайните общества”, Чарлз Уилям Хекеторн, издал своята антология, озаглавена: „Тайните общества на всички времена и народи”. Две години по-късно той осъществил второ издание, за което изрично посочил, че то е „почти изцяло нов труд по темата“.

Днес името на Чарлз Хекеторн може да бъде оспорено като име на подходящ за цитиране автор, доколкото някои негови разбирания могат напълно естествено да предизвикат иронична усмивка, ако не и справедливо чувство на гняв. Така например, още в началото на своята антология той ни уверява, че:

„истинското осъзнаване на Природата е било прерогатив на най-развитата от всички човешки раси, арийската”.

„най-съвършеното същество (…) – арийският или кавказкият тип човек – е единственият, който има история и единственият, който заслужава нашето внимание, когато изследваме историята на мисленето на човечеството”.

А ако някой реши да поиска по-сериозен аргумент, ще трябва да прочете, че

„дори там, където кавказкият тип влиза в контакт и се смесва с тъмните раси, както това става в Индия и в Египет, белият човек е този, от когото започва по-висшето и историческо развитие”.

От друга страна, все същият Чарлз Хекеторн ще засвидетелства важна отправна теза:

„Някога тайните общества били толкова необходими, колкото и откритите общества: съществуването на дърво предполага съществуването и на корени. Освен могъщите империи, идолите на богатството, фетишите на суеверието, във всички времена и във всяка държава е било необходимо да съществува място, където свършва властта на империята, където идолите повече не са почитани, където фетишите са осмивани.”

И въпреки това, когато се заема с франкмасонството, след пространни данни за хипотезите около неговия произход, Хекеторн ще намери за необходимо да оформи цели раздели в монографията си, които да озаглави предизвикателно по следния начин:

„Суетата на масонския ритуал”,

„Масонството не разпространява никакво познание”,

„Залезът на франкмасонството”.

Сред тези текстове, в зависимост от априорните си мисловни нагласи, ние можем да прочетем – било със загриженост, било с пренебрежение – следните мисли:

„Има хиляди прекрасни хора, които никога в живота си не са виждали масонска ложа отвътре, и все пак са истински франкмасони, тоест либерално мислещи и просветени мъже, отдадени на изучаването на Природата и на моралния и интелектуалния прогрес на човечеството. Тези мъже са освободени от всички политически и религиозни предразсъдъци и са истински космополити. Има и хиляди мъже, преминали през всички масонски степени, които все пак не са масони; мъже, приемащи външните изяви като същност на нещата, средствата – като цел, церемонията в ложата – като франкмасонство. Но ложата, с всичките ѝ символи, е само формата на масонската мисъл. А тази форма, която е била не само подходяща, но и необходима, когато е била въведена, днес е анахронизъм. Твърденията, че притежаваш някаква тайна, е детинска и вредна слабост. Съвременните масони заявяват, че преследваните от тях цели са братска любов, помощ за нуждаещите се и истина; но със сигурност поставянето на подобни цели не може да изисква някакви тайни ритуали, обичаи и церемонии. Въпреки големия шум, който се вдига в масонските публикации за науката и учението, свойствени на Братството, каква е заслугата на Ордена им за откриването на нови научни факти или принципи? Нещо повече, дали добре известните и отдавна установени истини са им познати и дали те са обекти на изучаване в ложите им? Нищо подобно.”

След подобни мисли, съобщени велегласно пред целия свят, човек може да се почувства като делегат на ХХ конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз – делегат, който слуша във вцепенение доклада на другаря Никита Хрушчов. Слуша… и в най-добрия случай се оглежда много внимателно – за да разбере как слушат останалите.

А Хекеторн продължава:

„Като масон, вие не бихте получили никакви научни тайни, нито някакво познание от друг масон. Всъщност, орденът се отказва от религиозни и политически дискусии, поне в Англия, но все пак претендира, че човечеството му дължи прогреса си и че където масонството бъде унищожено, мисловната тъмнина отново ще покрие света. Но как да се постигне този прогрес, ако никой не се захваща с хроничните заболявания на съществуващите религиозни и политически системи в света? По същия начин някоя организация за развитие в областта на физиката и химията може да се откаже от изследвания на проблемите в тази област и след това да се хвали с приноса си за науката! Това звучи като пиесата Хамлет, в която е пропусната ролята на самия Хамлет. Ако масонството изобщо иска да продължи да съществува и да бъде нещо повече от общество на особняци или членове на друидски общества, трябва да бъдат създадени повече ложи, състоящи се от високо образовани мъже – а не от кръчмари и разни занаятчии, основаващи ложи, за да създават пазар на своите стоки и услуги – които (‘високо образованите мъже’ – бел. моя, И.К.) чрез преподаване на висок морал и естествознание могат да допринесат по някакъв начин за достигането на по-дълбок смисъл, отколкото този на схоластичната и груба материална основа…”

Колкото до примера с предполагаемата „пиеса Хамлет, в която е пропусната ролята на самия Хамлет”, Хекеторн не може да бъде обвиняван – той не е знаел, че много по-късно, през 1952 година, Самюъл Бекет ще напише своята пиеса „В очакване на Годо”, в която именно Годо, непрекъснато очакваният Годо, изобщо няма да се появи на сцената като персонаж. Това обаче не пречи други, засегнати от него въпроси, да звучат достатъчно притеснително.

Чарлз Хекеторн предугажда възмущението, което думите му биха предизвикали. Ето защо търси (и намира) подкрепа в мнението на високопоставени масони – например, в лицето на Брат Джон Яркър, автор на публикуваните през така далечната 1872 година „Бележки за научните и религиозните тайни на античността”. И независимо че днес могат да бъдат прочетени твърде противоречиви мнения за този мъж, явно Хекеторн е изпитвал сериозно доверие към неговото мнение, вероятно не на последно място и под въздействие на впечатляващата серия от най-престижни постове, които той е заемал в различни масонски общности. Джон Яркър:

„Така, както масонското братство е управлявано сега, Занаятът бързо се превръща в рай за бон вивана; за ‘благотворителния’ лицемер, който (…) украсява гърдите си с ‘бижуто на благотворителността’ (…); за производителя на дребни масонски дрънкулки с фалшив блясък; за мошеника-търговец, който мами стотици, и дори хиляди, хора, използвайки деликатната съвест на онези малцина, които спазват своите обети; и за масонските ‘императори’ и други шарлатани, трупащи власт или пари от аристократичните претенции, които самите те са натрапили на нашата институция – ad captandum vulgus(лат. ‘за да привличат (да се харесват на) тълпата’ – бел. моя, И.К.).”

*   *   *

След толкова горчиви думи изглежда необходимо да се направи опит за претегляне на истината в тях. Впрочем, едно от обвиненията към масонството е фокусирано именно върху неговата гръмко заявявана претенция за „търсене на истината”, при това – „без предпоставяне на никакви предразсъдъци”. Но… нима цялата история на човечеството не може да бъде видяна като някакво постоянно търсене на истината – и в кабинета на учения, и в съдебната зала, и под купола на храма, и в университетската аула… Хилядолетия наред отвсякъде постоянно се огласяват претендиращи за истинност твърдения. В същото време, нима все същата история (на човечеството) не може да бъде видяна и като постоянно търсене на начини за скриване на истината? В този смисъл, с какво световното масонство се отличава от цялата останала част на човечеството?

Хората – а сред тях, без изключение, и масоните – изговарят много лесно думата „истина”. При това, с едно почти детинско безгрижие, те веднага се съгласяват да мислят и говорят за „истината” в множествено число. Така се появяват буквално абсурдни изрази: „моята” истина и „неговата” или „нейната” истина, „нашата” истина и „тяхната” истина, „днешната” истина и „вчерашната” истина. И сякаш никой не забелязва, че поставена между подобни слова истината – но ИСТИНАТА от онази наша интуитивна представа, според която тя СЛЕДВА ДА БЪДЕ САМО ЕДНА – вече я няма. И не може да я има.

Защо ли хората са решили да имат сред останалите си думи и думата „истина”? И ако така или иначе тя вече се е появила, не би ли следвало да се вземе решение за нейната забрана – да речем, като забраната на наркотиците? Или е допустимо някакво продължаващо съжителство с нея при пълното съзнание за повсеместната ѝ съмнителна употреба?

А може би – все пак – е възможно думата „истина” да бъде запазена? Но… при определени стриктни условия за употребата ѝ.

В някои от размислите си Юрген Хабермас се докосва до въпроса за определимостта на понятието за „истина”. Ако може да се направи някакво тяхно обобщение, то би могла да се предложи следната максима:

КОГАТО ГОВОРИМ ЗА ИСТИНА, НИЕ ИМАМЕ ПРЕДВИД ТАКАВА ПРЕТЕНЦИЯ ЗА ВАЛИДНОСТ НА ЕДНО ТВЪРДЕНИЕ, ВЪЗ ОСНОВА НА КОЕТО МОГАТ ДА СЕ НАПРАВЯТ СБЪДВАЩИ СЕ ПРОГНОЗИ.

Дали да приемем подобен ориентир? Изглежда съблазнително да отговорим веднага с едно непоколебимо „Да”. А в добавка можем да предложим и някое потвърждение за истинността на този критерий за истинност.

Мнозина обаче могат да се възпротивят. Те вероятно ще забележат, че много техни любими „истини” ще трябва да отпаднат на минутата от този иначе така пренаселен клас твърдения, защото ще трябва да се озоват на други места: при хипотезите, въжделенията, мечтите, вярванията, декларациите, фантазиите… Естествено, всички те могат да бъдат третирани с едно или друго основание като претенденти за истина, подредени на опашка в някакво търпеливо изчакване. И да стоят там дотогава, докато започнат да се сбъдват едни или други прогнози, формулирани с тяхно участие. Но… нали една претенция за истинност може с векове да си остане само претенция, ако не е последвана именно от сбъдващи се прогнози, в които тя се е оказала вплетена – биха могли уплашено да репликират все същите мнозина, които обикновено много бързат техните твърдения да бъдат признати за истини. Още приживе. За да могат да се инкасират съответните дивиденти.

Така, тук се появява задължителният въпрос: трябва ли съпротивата на мнозина да бъде препятствието, което да ни възпира да предприемаме онази офанзива, която е задължителна, за да изпълним нашето верую: „Търси истината”? При всеки конкретен случай!

Изглежда, че сега трябва да си отговорим с едно единствено възможно – и непоколебимо – „Не, не трябва съпротивата на мнозинството да бъде препятствие!”

В същото време никой не трябва да си прави илюзии за това, че иде реч за нещо лесно. Ако се решим на подобен ход, ще се наложи да пренастроим живота си из основи. Ще трябва да сме изключително внимателни, когато понечим да изговорим някое твърдение, към което се каним да прибавим претенцията за истинност. Ще трябва да имаме под ръка поне една гарантирана (и постоянно!) сбъдваща се прогноза. А ако я нямаме на разположение, ще е по-добре да замълчим.

Разбира се, така светът ще се изпразни откъм много „истини”. И ще се пренасели с хипотези, въжделения… Но… ще бъде по-истинно място за живеене. И всичко това, ще бъде сторено без да е необходимо ложите по света да са научни институти, лаборатории, изпитателни центрове. Би било достатъчно те да са само малки клетки, обитателите на които са решили да са малко по-морални от околните.

Впрочем, щом се отвори дума за морал, далеч не рядко се появява единствено представата за някаква материална благотворителност. Но нима само материалната оскъдица е тази, която трябва да вълнува нашата съвест? Нима интелектуалната нищета не е достатъчно голям бич за човечеството? И нима тя може да се преодолее с простото пускане на някоя пара във вдовишката торба?

Нужна е скромност (всъщност, нужна е изключителна скромност!) при изговарянето на твърдения с претенция за истинност! А ние – хората изобщо – не се радваме на голямо желание при отглеждането на тази добродетел, скромността. Интуитивно долавяме, че тя само би ни пречила да изглеждаме импозантно. Затова я изоставяме безпардонно (и катастрофално!), колкото ставаме по-известни, по-търсени, по-значими – и особено, когато нашата значимост се измерва със зависимостта на хората около нас. От нас.

Една древна китайска притча разказва за някакъв мъдрец, който имал навика да събира около себе си деца и да им раздава като подарък прекрасни играчки. Децата им се радвали, но много скоро се разбирало, че играчките са много крехки и лесно се чупели. Разплакани, децата отивали отново при стареца за нови играчки и той щедро ги дарявал – с още по-красиви и още по-крехки и чупливи. Накрая много от родителите отишли при мъдреца и го попитали: защо мъчи постоянно техните деца? А той им обяснил: детето ще порасне и ще се случи някой да му подари сърцето си, ето защо нека отрано то се научи да пази нещо така прекрасно, както и крехко.

„А истината?”

– би следвало да се попитаме ние.

„Нима тя не е също толкова крехка и чуплива? Нима не трябва да се научим я да пазим от лекомислена игра с нея?”