Истинският творец отваря плавно и елегантно дверите на познанието в търсене на великото тайнство на Светлината

 

 

 

Брат Любчо Иванов

 

В  дискусията за масонството и изкуството на сп. „Зидарски преглед” поканихме за участие и НУ Брат Янко Бонев – Стар велик майстор на ОВЛБ, популярен у нас и в чужбина скулптор. Това става след експонирането на негови творби в голямата международна изложба в Библиотеката-музей на Свободното зидарство в сградата на Храма на Обединената велика ложа на Англия на Грейт Куийн стрийт в Лондон, наречена „Срещи. Хората на изкуството и масонството през последните 300 години”. Експозицията излага произведения на стари и съвременни творци, повлияни от масонството през последните 300 г., начело с Уилям Хогарт – известен английски художник от XVIII век, Алфонс Муха – виден чешки живописец, плакатист и приложник, ярък представител на течението Ар Нуво, и Алвин Лангдън Кобърн – фотограф от началото на ХХ век, основоположник на абстрактната фотография. Изложбата бе открита на 25 февруари и ще бъде отворена до 20 септември 2013 г.

 

НУ Братко Янко, ти си известен масон и скулптор. Навярно те е занимавала много пъти мисълта за това доколко е значима връзката между масонството и изкуството за един брат-творец?

Масонството е изкуство. Наричат го Кралско изкуство. Изкуството да опознаеш себе си. Това става чрез изучаване и практикуване на обредите и ритуалите в ложата. Опознавайки себе си, ти достигаш до центъра на своята идентичност, дадена ти от Царството небесно.

В творчеството е същото, стремеж към собственото ти Аз. Истинският творец в изкуството, създавайки своите произведения в годините на израстването си като майстор, е в непрестанен стремеж, в търсене на своята автентичност.

В масонството е невъзможно да прикриеш себе си, защото рано или късно ти ще бъдеш открит.

В изкуството творецът никога не може да излъже за собствената си същност. Излагайки на показ своята творба, винаги си „разголен‟, тоест – какъвто си там в произведението. И ако временно си подвел някого, то времето ще покаже истинския ти образ.

За връзката на масонската философия с твореца-масон. Мисля че няма автор-масон, който да не е направил поне една творба на тази тема, и не само това – колкото по-надълбоко проникваш в масонската същност, толкова повече ти личи, защото в голямото изкуство, освен Божията намеса, присъства и познанието, към което всеки творец трябва да се стреми.

За масонство и тайнственост, за изкуство и тайнственост.

Тайната в масонството е, че не се допускат в ложите непосветени. Защо? НУВМ на Великата ложа на Холандия отговаря на журналисти по следния начин: „Някой допускан ли е в утроба?!‟

Ложата е работилница за добродетели, чрез инструментариума и материала, с който тя разполага, се раждат толерантност, състрадателност, любов към ближния – качества, жизненонеобходими за човечеството.

Когато творецът създава дадено произведение, нима допуска някого в тайнството на съзиданието? Той е сам със себе си. Така както масонът, посветен и формиран в тайнството на ложата, изявява пред обществото добродетелите си, така и творецът показва произведението, родено в самота.

 

Брат-творец вижда тенденцията в развитието на националното ни изкуство като „арогантно брутално”, а необходимото противопоставяне на тази тенденция – в „деликатността”. И още, че „на писъка може да се противопостави само шепотът” и „лутайки се в диапазона на отричащите се противоположности, обществото търси и постига баланс между мечтаното познание и сигурната истина”. Ти какво мислиш за всичко това?

Тази тенденция не е само в България. Тя започва от началото на миналия век, когато се заражда нова форма на интерпретация: разкрепостяване от общоприетите норми на благородното общество. Ражда се модерното изкуство. Няма канони. Можеш всичко – демокрация на творческия процес. Нареждат се стил след стил, дори и некадърността се превръща в стил, а некадърността е най-крещяща. Тя бързо оформя свои представители – менажери. Изкуството става стока, която трябва да има реклама, за да се продава. Формира се нова естетическа нагласа в обществото, така че това, което се получава в България, не е национален продукт. Та ние, за радост или за жалост, дори и в кича нямаме Българска школа, да не говорим за привнесената бруталност в изкуството. Трябва да отбележа, че модерното изкуство и всички негови производни се раждат в държави със силно присъствие на материална и духовна култура. Модерното изкуство е следствие от пресищане. Именно в тези държави се оформят различните стилове, разчупвайки рамките на канона. Така или иначе, всичко това се случва върху база от вековни норми. В България не е така, „модерното‟ идва по изкуствен път. По времето на социализма рационални ментори одобряваха и лансираха „модерно‟ изкуство, което чрез търговски централи се продаваше едва ли не на килограм. Авторите получаваха за картина толкова, колкото струваше рамката на Запад. Какво стана с българското изкуство и култура в рамките на демокрацията? Замряха ли? В никакъв случай, всеки намери своята ниша, включително и некадърникът. Възможности за компилация, колкото искаш. Възкръснаха кичът и чалгата – духовна храна за новобогаташа. Бум на строителство със съмнителен естетически архитектурен образ. Продукт на поръчващия – преди всичко. Но въпреки това истинското изкуство оцеля, защото в България се раждат изключително талантливи творци във всяко направление, с които можем да се гордеем. За истински талантливия бруталността е чужда, медийните изяви не са самоцел. Той твори в условията на аристократична тишина и самота. Не завижда, а се радва на успеха на своя колега. Истински талантливият бавно, но сигурно подхранва сбърканата и залиняла духовност в обществото с истинските стойности на космичната красота и хармония по подобие на Създателя, упоменат от Платон, като великия Тектон. Истинският творец отваря плавно и елегантно дверите на познанието в търсене на великото тайнство на Светлината.

„Тайнството на Светлината ражда осъзнатия стремеж към съвършенство.‟ – Надпис под творба и автограф на големия български творец и наш брат Георги Трифонов. Вечна му памет!

Изкуството, макар понякога лицемерно да поощрява прояви на самодейност, по принцип ги недолюбва. Докато масонството е самодейно в самата си същност. На практика цялата енергия и всичко хубаво, но и всички неблагополучия в Ордена, се дължат на самодейната му същност, казано по друг начин, „почти всички в масонството се занимаваме с неща, за които не сме особено добре подготвени”, повдига въпроса брат-художник?

Да твърдиш, че масонството е самодейност, е грешка – продукт на недостатъчна посветеност в ложата, в която членуваш. Регулярното масонство е утвърдена институция във всяка демократична държава. Регулярното масонство е сериозна школа за съвършенство, постигнато след стриктно опознаване на принципи, символика и ритуали. Упорито изучаване и практикуване в ложите. Масонството е кауза, подчинена на закони, които всеки един член на ордена трябва да спазва и да не разрешава на никой да ги нарушава. Ето защо, преди да положиш клетва пред свещената си книга, биваш запитан: „Готов ли си, като свободен човек, да служиш на тази кауза?‟ Неблагополучията в Ордена идват от незнанието, но какво да се прави, както се казва – проблем на съзряване и растеж. Същото го има и в изкуството: незнанието сериозно наказва всеки, който решава да се занимава с него.

 

Какво мислиш ти за виждането, че и в масонството, и в изкуството съществува двойственото отношение към толерантността?

Както казах, към дадена кауза със строги закони двойствено отношение не може да има, а толерантност, която е част от тази кауза. За масонството и изкуството не може да има две истини, защото и за масона, и за твореца Бог е един. Центърът на кръга е един. Ключовият камък на свода е един.

 

Повдига се и друг важен дискусионен въпрос – за традицията и консерватизма. За това, че опитите за модернизирането и отварянето на масонството го водят до упадък, а при изкуството обратно – консерватизмът е равнозначен на упадък?

Отново неправилно според мен тълкувание. Масонството е консервативно поради законите, които са заимствани от законите на вечната природа. Оцеляването на масонството през вековната му история до ден днешен се основава на това, че макар и консервативно, то е било и е винаги в крак с времето, а много често и в авангардна позиция. Тя създава превантивни условия нещата да се случват. Ако идеите на масонството завладеят човешкото мислене и поведение, то ще престане да съществува. Така че масонството през вековете усърдно и упорито работи за собствената си смърт.

Лично аз не мога да разбера защо консерватизмът да води до упадък. Нима, когато Жан-Жак Русо изрича: „Назад към природата!‟ – неговата философия е упадъчна?

За изкуството Бердяев твърди точно обратното. Голямото в изкуството винаги се постига, когато се базира на античността и класиката. Упадъкът идва, когато се прекъсне връзката. Според Бердяев упадъкът в изкуството е продукт на техническия прогрес. Повод за размисъл. Сещам се за известната изповед на гениалния Пабло Пикасо. Той е художникът, прокарал просеките на различните стилове в изкуството. Приключвайки земния си път, осъзнава и заявява, че по-велики от класиците няма. Това може да бъде изповед само на високообразован творец.

 

Подобен е и въпросът за другото изтъквано противоречие между масонството и изкуството, при което „всеки опит за преминаване към преки форми на намеса в профанския свят е отказ от масонска същност”. Докато при изкуството безспорно е обратно, защото „най-често то се създава в уединение и самота, но е предназначено да излезе на светло в буквалния и преносен смисъл на думата”. Къде се срещат двете страни на това противоречие и може ли да има някаква форма на хармония между тях?

Тук отново виждам неяснота в тълкуване на масонството.

Масонството няма защо да съществува, ако няма въздействие върху обществото, и, съвсем естествено, поради дискретния си характер – се намесва косвено. Пряката намеса, както знаем, понякога води до бруталност. Това важи и за изкуството, но всичко е въпрос на виждане и манталитет на индивида, занимаващ се с масонство и изкуство.

Като масон с почти 20-годишен стаж никога не съм се боял да осъществявам добродетелите на масонството в ежедневието, където и да се намирам, без да афиширам, че съм такъв. Напоследък с тъга разбирам, че понякога масонските идеи срещат по-голямо разбиране в профанска компания, отколкото в компания на масони с профанско мислене и поведение. Сериозно съм обезпокоен от факта, че за профанщината в обществото извън регулярното масонство може да се намери лек, но как бихме могли да се справим с профанщината, завладяваща масонското пространство? Трябва сериозно да се замислим, защото, както знаем, и при изкуството, и при масонството количеството не определя качеството. Създавайки творбата си, Творецът дарява обществото с Божествената красота, преминала косвено през неговото Аз.

Според мен истински голямата творба в изкуството не трябва да въздейства пряко и да налага диктат. Тя въздейства силно, когато направи ценителя духовен съавтор. Божествената красота е относително понятие, но за красивото и грозното в Божествен план разговорът е много дълъг.

Как мислиш, в каква степен може да се отнесе и за нас мнението на брат-художник, че „изостаналите в културно отношение общности непрестанно възпроизвеждат илюзия за свръхзначимост и самодостатъчност, допълвани с вяра в някаква своя мистична уникалност и историческа, дори божествена, мисия”?

Тази илюзия не се отнася пряко към изостаналите в културно отношение общности, защото те винаги имат шанс за просветление. Това се отнася за една друга прослойка, която смята себе си за културна и значима, а това е Великата и Безсмъртна простащина и нейните кресливи вождове.

Изостаналите в културно отношение общности винаги ще намерят изход, защото простотата винаги търси отговори на своите въпроси. Тя винаги е готова на саможертва в името на познанието. Тя е тиха и смирена. Безсмъртната простащина е в противовес на простотата и смирението. Тя знае всичко. Тя е арогантна и брутална. Тя е свръхзначима. Вождовете на тази прослойка се подхранват със самодостатъчност, мистична уникалност и „божествена‟ мисия, както казва „моят Брат-художник‟.

Тези кресльовци притежават дарбата да създават пропастите на омразата и разцеплението. Непоглеждайки към собствения си неуреден двор, точат ножове и брадви към проспериращия съсед. Над тези пропасти масонството постоянно е изграждало великолепните невидими мостове и магистрали, по които безпрепятствено преминават човешката любов, толерантност и верска търпимост. Строителите на тези мостове остават неизвестни за разлика от имената на „великите вождове‟ – сатрапи, изградили самоделните си, бутафорни пиедестали, положени върху невежеството, нищетата и разрухата, и пак подчертавам – за изостаналите в културно отношение общности винаги има изход към просветление, докато за сатрапите – никога. Те винаги търсят убежище в проповедите за свръхзначимост и величие.

Тук ще направя един транспорт на мислите си. Не беше далеч времето, когато видни български интелектуалци под звуците на пасторалния рефрен „Когато бях овчарче‟ тиражираха в интервюта и платени издания от определени централи своите философски виждания, от които можеш да схванеш, че едва ли не е по-добре да ходим с потури, калпаци и сиви каскети, но да сме велики, и как европейските ценности ще погубят нашата вековна история , цивилизация и автентичност като държава и народ. ◊

 

Бележки:

* Въпросите са изградени върху повдигнатите проблеми по темата в градежите „Мотиви и принципи в масонството и изобразителните изкуства” на художника Брат Иван Тотев и „Масонство и творчество” на художника Брат Жорж Трак, написани и предоставени на участниците в разговорите за масонството и изкуството, проведени на Националната среща на масоните-творци от 8 до 10 февруари във Велинград и публикувани в Бюлетин на Секретариата на ОВЛБ от февруари 2013 г. (Бел. авт.)

 

Списание „Зидарски преглед“, май 2013 г.