Теория за управляващия елит

 

…защото мнозина са звани, малцина избрани.

 (Мат. 22: 1–14)

 

Брат брат Р. Б.

 

Често срещано твърдение е, че „Масоните управляват света и тайно кроят заговори за неговото обсебване“.

Целта на този израз е сплашване на гражданското общество и отдалечаването му от защитник и спасител;  „мъжете с добро име“, наричащи себе си масони, да нямат думата и да бъдат лишени от пряко участие в управлението на държавите и света. Затова мисля, че всеки от нас е длъжен да защити доброто име. „Magna est veritas et praevalebit” („Велика е истината и тя ще възтържествува”).

Още в Древността мислителите си задавали въпроса кой трябва да управлява и всеки отдавал предпочитания към един или друг тип управление, отговарящо на собствените му разбирания. За Платон най-справедливо било управлението на философите, като най-мъдри и достойни, докато Аристотел бил противник на идеята властта да се закрепостява към една група хора.

Ако някога към управляващите се предявявали определени изисквания – например имуществен ценз, благороден произход, интелектуални способности, то днес в различните политически концепции акцентът пада върху тяхната психологическа и интелектуална готовност да управляват. Известният испански философ Хосе Ортега и Гасет дели човечеството на „два рода същества” по био­логичен и психологически критерий: „на такива, които изискват от себе си много и приемат върху себе си различни трудности и задължения, и на такива, които не изискват от себе си нищо особено”. С този подход Орте­га и Гасет приема, че част от хората са природно предразположени да ръководят, поемайки върху себе си тежестта на политическата власт, а останалите са психически готови да бъдат ръководени.

В този дух е и тезата на Роберт Михелс – немски социолог, който изследва политичес­кото поведение на интелектуалните елити и доразвива Теорията за елита. Според него „мнозинството от човешките същества в условията на вечна опека са обречени на трагичната необходимост да се подчиняват на господството на ограничено малцинство и се задоволяват да образуват пиедестала на олигархията”. В своята „организационна теория” Михелс извежда необходимостта от съществуване на бюрократично-политическа класа. Според него, за да се поддържа организацията на човешкото общество, е необходимо едно специализирано малцинство, което да притежава необходимите качества за управление, с което той формулира „железния закон на олигархията”.

Основоположници на съвременната елитарна концепция за властта са италианците Гаетано Моска с неговото основно произведение „Основи на политическата наука” и Валфредо Парето с неговия труд „Обща социология”. Главната теза на елитаризма е, че независимо от обществено-политическите условия властта се реализира от една малка група от хора. Според Моска „във всички общества има две групи от хора – класата, която управлява, и класата, която е управлявана. Първата класа, винаги по-малобройна, изпълнява всички политически функции, монополизира властта и се радва на предимствата от нея, докато втората, много по-многобройна класа, е направлявана и контролирана от първата по начин, повече или по-малко законен, повече или по-малко произволен и насилствен”.

Концепцията на Моска не отдава изцяло и завинаги властта на една определена управленска група. Тя отчита възможността недоволството на масите да помете управ­ляващите. Но тогава „винаги и необходимо от масите възниква ново и организирано малцинство, което само израства до ранга на управляващата класа”. Така старият елит отстъпва място на новия елит, който също е израз на политическа организация на определено малцинство.

Според Моска и Парето елитарното управление се обуславя от два главни аргумента – организационен и психологически.

Организационният довод за елитаризма предполага, че само едно малцинство от хора е способно да примири своите интереси и да постигне необходимата организация, за да поеме управлението. От друга страна, колкото е по-голямо управляваното множество, толкова повече то е раздирано от противоречиви интереси и е неспособно да се организира, за да окаже действен отпор на управляващата класа. Очевидно упражняването на политическа власт и контрол върху населението изисква определена степен на организираност, която се постига само от едно малцинство.

Психологическият довод се извежда от твърдението, че управлението на обществото е сложна социална дейност и само една малка част от хората притежават необходимите качества, умения и знания, за да се занимават ефективно с политика.

Моска очертава две тенденции за развитието на политическия елит – аристократична и демократична.

Аристократичната тенденция е типична за така наречените затворени управленски елити. Тя не допуска тяхното обновяване с хора, произлизащи от управленската класа, и обикновено властта се предава по наследство. В повечето случаи аристократичната тенденция се осигурява със сила.

Демократичната тенденция предполага отворен политически елит, т.е. допуска се обновяването на елита с отговарящи на изиск­ванията личности и по този начин се гарантира невъзможността за изграждане на политическата власт.

Възгледите на Моска и Парето оказват силно въздействие върху политическата нау­ка. Техният елитаризъм обаче влиза в крещящо противоречие с водещата демократична концепция за властта, която се опира върху фундаменталния принцип за равенството на хората по повод на политическата власт, реализиран във формата на представителната демокрация, поради което в по-ново време се правят опити да се съчетаят, т.е. да се примирят, елитарността и демократичната представа за властта, вследствие на което възниква теорията за плуралистичния елитаризъм. Тя се базира върху няколко основни принципа:

1. В съвременното демократично общество действат няколко елита;
2. На основата на политическия и партиен плурализъм протича конкуренция между политическите елити;
3. Липсва диктат на един елит, доколкото управлението се контролира от народа посредством всеобщото избирателно право;
4. Самият елит е отворен, т.е. допуска се неговото обновяване;
5. Ротацията в управлението посредством вота на избирателите пречи на елита да се изкористи.

В своето произведение „Политическите партии” Роберт Михелс развива концепция, съгласно която във всяка политическа партия се формира партиен елит, така че изборите водят всъщност до смяната на един партиен елит с друг в зависимост от предпочитанията на избирателите. В съвременните демок­рации с пропорционална избирателна система се отдават предпочитания именно към партии, а не към отделни личности.

Западните политолози са убедени в невъзможността на част от населението да формира свои политически възгледи поради неразбиране същността на политическия процес. В този смисъл германецът Ото Щамер препоръчва „приравняване на мненията долу с решенията горе”, което би могло да се осъществи чрез:

• политическа просвета на населението, което да е наясно с проблемите на управлението и да е в състояние да възприема взетите политически решения;
• създаване на такава образователна система, която да премахне пропастта между образовани и необразовани;
• създаване на единен стил на управление, опиращ се на традициите на властта.

Елитаризмът като концепция за упражняване на политическата власт се приема нееднозначно в политическите среди главно поради неговото несъответствие с основни принципи на съвременната демокрация.

 

Днес управлението на отделните държави се намира в ръцете на партокрацията и чиновниците, при което е налице подмяна на принципите на демокрацията, като обществото е обсебено и се ръководи не от своите истински лидери и водачи, притежаващи нужната харизма, а от псевдоекипни лица, лишени от самостоятелно мислене и компетентност за заеманите позиции, както и воля за саможертва в полза на обществения идеал.

Масонът, „на Земята солта”, не може да загърби изпадналия в беда свят, в който живее, без да се опита да го промени към по-доб­ро, защото „Aditum nocendi perfidо praestat fides” („Доверието, оказано на коварния, му дава възможност да навреди”).

Не са случайни призивите, които чувам напоследък и с които съм абсолютно съгласен, че „Братството“ трябва да се намеси и да заеме активна обществена позиция, изиск­ваща кауза, която не може да се изкористи по политически, религиозни или други причини, като покаже на целия свят основното благотворно влияние и цел на масонството, а именно – оцеляването и усъвършенстването на човешкия вид, защото „Salus publica suprema lex” („Общественото благо е върховен закон”).

Масонът поема по своя път, за да се самоусъвършенства и да стане по-добър човек. Търсенето на истината и пътя към съвършенството би се превърнало в егоистична самоцел, ако то не е свързано с постигането на крайния резултат – светът около нас да стане, ако не съвършен, то поне по-добър, „In recto virtus” („Добродетелта е в правдата”).

 

Сп. „Зидарски преглед“, кн. 36, декември 2022 г.