Масонско слово за всички 2014

 

Илия Кожухаров, Стар Велик оратор на ОВЛБ

Главен редактор на сп.“Зидарски преглед“

 

Общо събрание на ОВЛБ, май 2014 г.

 

Обични сестри,

Обични братя,

За пореден път – и фактически последен път – се изправям пред вашето изискано общество, за да споделя мисли, получили през годините някак неусетно своя титул „Масонско слово за всички”. Оттук нататък това – колкото приятно, толкова и далеч не леко – задължение ще се поеме от новия Велик оратор на Обединената Велика ложа на България. Тази възможно най-естествена промяна ме подтиква да поканя сега моя приемник да застане до мен и именно той да прочете редовете, които съм подготвил. Така – заедно с почитта ми към него – искам да му предам най-непосредствено и задълженията си, които се опитах според силите си да изпълнявам близо шест години.

Няма да скрия, че от един определен ракурс завиждам на моя наследник. Нормално е всеки новоизбран сановник да поеме щафетата, изпълнен със свежи идеи за онова, което си представя, че ще свърши, което си представя, че има да се върши. В това е и големият вътрешен смисъл на всяка подобна промяна. Възрастните хора, досущ както и възрастните нации, започват постепенно да гледат на живота през уморени очи. А от тях – колкото и тези очи да стоят на лицата на добри актьори – постепенно започва да се просмуква меланхолия, да се излъчва песимизъм, наистина обозначаван от някои короновани световни мъдреци като „стадий на зрелостта”. Истинско щастие би споходило една общност, ако състоянието на обезсърченост не се забележи, за да може по-младият да увлича останалите със своя подобаващ му оптимизъм. В противен случай, животът би се превърнал в твърде скучна пиеса, в която дори и Шекспировото откровение, според което

„целият свят е сцена, и всички мъже и жени сме по-скоро актьори”,

не би могло да помогне.

* * *

Песимизмът е неприятна дума. В същото време изглежда именно тя носи всичкия заряд на онзи мироглед, който има големия шанс да стои по-близо до истината. Оптимизмът обикновено я замъглява. И дори не я вижда през безкритично-възторжените си очи. А нали масонът има като задача да я търси – постоянно и без да се оплаква от умора! Нали трябва да впива шпори в хълбоците на разума си, за да не го спохожда покой в това му задължение!

И точно тук – какво откриваме по пътя си? Проблем! Грамада от проблеми!

Един от мъдреците на човечеството, експертът по видовете разум, Имануел Кант, ни е посъветвал:

„Приятели на човешкия род и на всичко, което му е най-свято!”

– обръща се към всеки един от нас той –

 „Приемете това, което (било то факти, било основания на разума) след грижлива и истинна проверка ви се стори най-достоверно, само не оспорвайте на разума онова, което го прави висше земно благо, а именно: привилегията да бъде последен пробен камък на истината.”

Съветът изглежда добър. Но… на друго място същият този експерт е споделил малко по-различна мисъл:

„Има нещо печално и обезкуражаващо в това, че изобщо трябва да съществува антитетика на чистия разум и че разумът, който все пак представлява върховният съд над всички спорове, трябва да изпада в конфликт със самия себе си.”

Вероятно, подобни подбуди са подтикнали един друг мъдрец – по-близък до нашето време, Лудвиг Маркузе – да напише:

„Думите на Мартин Лутер: ‘Разумът е блудница’ (вместо по-удачното ‘достъпен [за всекиго]’), важат за всички желания, за всички страсти, за всички настроения, за всички теории.

Разумът вече е служил на всички; глупаво е да го възхваляваме, глупаво е също и да го клеймим. (…) Няма сляпа вяра и няма човечност, на която разумът вече да не е предоставил оръжия.”

И сякаш, за да бъде пределно сигурен, че ще бъде и чут, и разбран, той ще добави:

„…ако разумът не бе такъв великолепен инструмент, как щяха да се удържат през вековете толкова неразумия?”

Разполагат ли масоните с противоотрова срещу неразумния разум? (И само попътно: съзнават ли що за абсурд – но… абсурд наложен от живота, в който и те участват – представлява изразът „неразумен разум”?) Имат ли тестове за диагностика на този странен „разум”? Или просто си мислят, че тяхното общество е имунизирано срещу него? И че те са носители само на разумен разум. (Нека и този израз бъде прикован за всеобщ показ към позорния стълб на абсурдите.)

В своята страстна кореспонденция с лютеранския теолог Йохан Гьозе – кореспонденция, отпечатана в така далечната 1778 година под показателното заглавие „Анти-Гьозе” – Готхолд Лесинг казва по един конкретен повод:

„Не истината, която всеки човек притежава или си въобразява, че притежава, а искреното усилие, което той е положил, за да се добере до истината, е това, което определя ценността на човека. Защото не от притежанието, а от изследването на истината, се увеличава неговата сила. Притежанието дава спокойствие, застой, гордост…

Ако бог, с цялата Истина в дясната си ръка и единствено с постоянно движещия се стремеж по пътя към истината в лявата – при все и с добавката, че непрекъснато ще греша – би решил да ме спре и да ми каже: ‘Избирай!’, аз бих коленичил смирено до лявата му ръка и бих казал: ‘Отче, дай ми това! Чистата истина – да, но тя е само за теб самия!’”

С тези думи Лесинг ни дава съвет: приемете за предостатъчно да пътувате към истината, а не да ѝ се любувате като на някакво притежание! Притежанието може и да дава сигурност, но то води до възгордяване, до застой. Да именно – до застой!

***

Тук обаче се отварят поне два сериозни въпроса: единият – за критериите на истината, а оттам – и за пътя, по който да се движим към нея („при все и непрекъснато грешейки”), а другият – за властното стремление към материално благополучие, така повелително потискащо у мнозина всеки кълн на духовно извисяване.

През годините съм се опитвал да си представям първия въпрос като врата – просто за да мога постоянно да хлопам на нея. Сега бих огласил за пореден път все същото питане, допълвайки че едва ли би следвало да имаме правото дори само да споменаваме думата „истина”, ако нямаме неоспорими ориентири за нея.

От друга страна, ние се радваме на едва ли не непререкаемото право да сипем безпрекословни оценки точно там, където най-малко знаем. Вероятно подсъзнателно долавяйки безсилието си при всеки опит да решим един или друг проблем, но водени от неистовото си желание да съхраним поне някакъв минимум от самочувствие, ние просто решаваме да отсечем: еди-кое-си е еди-как-си! Един от малките герои в книгата на Корней Чуковски „От две до пет” – в порив да изследва щателно тялото си, застанал гол-голеничък пред голямо огледало – се отдава на дълбокомъдрен размисъл:

„Очите ми са, за да гледам, ушите ми са, за да слушам, устата ми е, за да говоря. А пъпът ми за какво е?”

И необременено от каквото и да било съмнение относно собствената си правота, детето ще си отговори с категоричност, нямаща равна на себе си:

„Сигурно е за красота!”

Не сме ли и ние, възрастните – поне понякога – досущ като децата?

Всъщност, Лесинг се е изразил възможно най-предпазливо. Нека се вгледаме в думите му и нека забележим: той споменава „искреното усилие” за добиране до истината, поставил е акцент върху „постоянно движещия се стремеж” по пътя към нея – онзи стремеж, който би трябвало да е наш неизменен спътник, да не ни дава миг спокойствие, да ни държи будни, дори и когато спим. И така – „усилие”, „стремеж”, но… какво значение могат да имат подобни добродетели без гаранция за пътя, без гаранция за това, че компасът на нашите въжделения е уловил силовите линии на правилните магнитни полета и кормилото на копнежите ни е завъртяно в точното направление. Та нали ако нямаме яснота и сигурност, ние не бихме могли да разпознаем и „непрекъснатите си грешки” като грешки. Напротив, спокойно ще можем да ги възхваляваме като истини, да ги рекламираме, да ги преподаваме, да ги налагаме с властта и авторитета си, да ги изискваме като знак на преданост, като символ на нашето сакрално придържане към някаква „единствено правилна линия”, която – ако можехме да сме съвременници на беловласия Цицерон или оплешивелия Сенека – щяхме да назоваваме с думата „regula”, мислейки за нея като за „правило”, „принцип”, но… без да забравяме, че тя е означавала и „тояга”.

Нека обаче сега се опитаме да предположим, че между редовете, които Лесинг ни е завещал, е вплетено някакво по-нетрадиционно послание. Нека се запитаме: дали той не е искал да ни подскаже, че сякаш се е опитвал да подтикне хората към своеобразно Брауново движение, при което – хвърляйки се постоянно в най-различни посоки при своето търсене на истината – те биха имали по-големия шанс някой ненадейно да я открие някъде.

В действителост, може да се каже, че това е дълбокият смисъл на всяко модерно либерално мислене: общественият живот да се оформи като някакъв огромен лабораторен кошер, в който всеки да се чувства свободен да прави своите най-разностранни (и дори чудати) експерименти, за да може, примерно, на мястото на лозунга: „Една страна – една религия”, да се издигне и изпълни с плът максимата: „Една страна – много религии”. Дали обаче подобна идея не е някакво фактическо признание за нашето пълно фиаско в ангажимента ни да предпоставяме ориентири, опитвайки се да компенсираме този си интелектуален недъг с препоръката за всеотдайно включване на всички хора в стихията на сляпата случайност? При това, дори и да пропуснем да сторим подобни признания, то нима цялата история на човешката мисъл няма да ни ги изкрещи в лицето? И още: дори и при всеки опит такъв сценарий да се реализира, то преодолян ли е синдромът на вродената дефиниционна недостатъчност (или междудефиниционната конфликтност), който продължава постоянно и плътно да ни обгръща отвсякъде.

Един паралел. Големият английски познавач на античната римска словесност, Джоузеф Бикерстет Мейър (1828–1916), свидетелства за това, че Марк Теренций Варон, титулуван като „най-учения и най-продуктивния римски писател”, можел да изброи 288 философски школи, различаващи се една от друга по онова, което разбирали като „върховно благо” („summum bonum”). Нека се опитаме да си представим едно такова теоретично многообразие, нека си помислим, че сме се изпълнили с желание да се потопим в него, за да се ориентираме – какво да правим, накъде да се насочим, ако сме решили да търсим въпросното „върховно благо”. И нека не забравяме, че, все пак, такава е била рекапитулацията на свободно разпилелите се човешки представи за щастието само докъм I век преди новото летоброене. А оттогава досега хората са продължавали неуморно да бродят напред, назад, встрани, нагоре, надолу… И да прибавят и прибавят нови дефиниции. Как би трябвало да се чувстваме във всяка подобна ситуация: богати откъм дефиниционна изобретателност или бедни откъм фактическо знание?

Подобно положение на нещата може да се стори някому отчайващо, доколкото в такъв момент човек сякаш се оказва строполил се в самия слънчев сплит на своето мисловно битие. В такава ситуация мнозина се потапят в болката (или в страха от нея) и се оставят тя (или той) да ги води. В последна сметка „воденето” се оказва пребиваване във вцепенение, в застинало стоене на едно място – и в очакване да се появи следващият пристъп на интелектуално страдание. А това е равностойно на духовна смърт, наместила се в тяло, което все още живее. Изглежда не най-достойно: телесното в нас да взема връх в единоборството си с духовното (все така в нас).

Дали, намирайки се на подобен кръстопът, не би трябвало да вземем пример от естествоизпитателите? И те търсят едни или други закономерности, но и те – преди да ги намерят – не знаят нито какво собствено търсят, нито как трябва да изглежда онова, което собствено ще открият. Те знаят само това, че нещо в теориите им не достига, нещо не работи добре, нещо не стои като устойчива опора под краката им, нещо води до противоречия. В такъв случай – Еврика! – ето го ориентирът, ето го образът на смисленото поведение:

ДА ТЪРСИМ ГРЕШКИТЕ В ОНОВА, КОЕТО НИ СЕ ПРЕДЛАГА (ИЛИ ДОРИ НАЛАГА!) ОТ ТРАДИЦИЯТА ИЛИ АВТОРИТЕТА (ИЛИ ОТ ТРАДИЦИЯТА, ДЕГИЗИРАНА КАТО АВТОРИТЕТ)!

И нека не се страхуваме – че на минутата ще предизвикаме нечий унищожителен гняв, че ще обърнем срещу себе си отровните стрели на множество убийствени погледи, че ще се наложи да напуснем креслото на удобното си вегетиране, че ще се разделим с хора, които сме имали за приятели. Ако от прастари времена знаем латинския палиндром:

„SATOR AREPO TENET OPERA ROTAS”,

означаващ (приблизително) нещо от рода на:

„СЕЯЧО, АРЕПО, ВЪРШИ РАБОТАТА СИ ОТНОВО И ОТНОВО”,

издигнат в ранг на „магически квадрат”, то какво би могло да ни попречи да следваме една негова вариация, която би могла да гласи:

„ЧОВЕКО, АРЕПО (ИЛИ КАКТО И ДА СЕ КАЗВАШ), ПЛЕВИ ОТНОВО И ОТНОВО ОНОВА, КОЕТО Е ПОГРЕШНО ПОСЯТО И ВРЕДОНОСНО ПОНИКНАЛО”.

* * *

Вторият въпрос, произтичащ от завещаните слова на Лесинг – въпросът за властното стремление към материално благополучие, потискащо у мнозина всяко стремление към духовно извисяване – е не по-малка врата за постоянно хлопане по нея. Нещо повече, той сякаш е и по-важен, доколкото у всеки човек, у всяко живо същество дреме (и не само дреме!) някакъв наследствено предаван инстинкт към трупане на материали блага.

Тук не иде реч за една или друга дребнава проява на завист към парите или колекцията от вещи на богатите, не става дума и за възраждане на някакви идеи за „еспроприация на експроприаторите” – независимо, че един такъв лозунг винаги е стоял изписан с големи и ярки букви в съзнанието на огромни маси хора из преливащия от несправедливост свят. Тук се прогласява друго питане: защо хора – защо изключително много хора! – които се обвързват с идеи и организации, прокламиращи стремление към духовно извисяване, се обръщат с цялата си същина към чисто материалното доволство и предават съзнанието си единствено на „гордост” от материалното си благополучие? (Да, и на „застой” в духовните си стремления – за да бъде припомнена така важната добавка на Лесинг.)

Нима подобни хора не изживяват полагаемия се раздиращ дисонанс от раздвоението между прокламиран идеал и въплътен в материалното живот? Или те просто умеят да играят роли, наивно уповавайки се на надеждата, че нескопосните им театрални изяви ще останат незабелязани? А може би са разбрали отдавна, че всичко материално има поразяващо въздействие (а с това – и власт!) върху по-семплите люде, които – колкото и да се спазва тонът на една добронамереност – трябва да се признае, че са по-голямата част от човечеството. Нещо повече, при едно по-детайлно вглеждане би се открило, че дори и не-семплите люде хранят нейде из емоционалните си дълбини онова недоумряло малко човече на материалния интерес, което – при среща с някой богаташ – започва да се терзае от констатацията, че не е на негово място.

През хилядолетията мнозина (почитани и досега като световни влъхви) са обявявали собствеността като причина за покварата на нравите, а оттам – и за слабостта на обществата. Платон – изтръпващ пред мисълта, че неговата идеална държава може лесно да бъде плячкосана, ако не е единна – ще огласи предупреждението си:

„Колкото и да е малка държавата, в нея има две враждуващи помежду си държави! Едната е държавата на бедните, а другата – на богатите.”

И в порива си да намери лек срещу проникването на „богатството и бедността” той ще обяви, че „стражите трябва да пазят по всякакъв начин” тези две полярни състояния „да не проникнат незабелязано” и сред хората. При това, в желанието си да разпростре с максимален размах идеята си и по този начин да я превърне в универсална, той ще прокламира дори и „закон”:

„Всички (…) жени са общи на всички (…) мъже и нито една жена не бива да живее отделно с един мъж. Също и децата са общи, та нито родителят да познава своя потомък, нито потомъкът да познава своя родител.”

Убеден, че в случая става въпрос за „висше благо”, което е „по-полезно от всичко” друго, той ще предвиди общите мъже и жени да „имат общо жилище”, да се „хранят заедно”, а и никой да няма възможност да придобие нищо „за свое частно имущество”.

Чувствително по-късно, нейде из годините на ХVI век, Игнаций Лойола, създателят на Йезуитския орден (наричан в началото „Обществото на Иисус”), бидейки загрижен за духовната извисеност на неговите членове, ще напише в своето съчинение „Обсъждане на бедността” следното:

„Обществото получава голяма духовна сила (…) като се оприличава (…) на нашия Господ, преминал през толкова много бедствия и толкова беден.

Когато не се желае никакъв осигурен доход, мирското скъперничество би било засрамено по-силно.”

И още – в „Основни правила за устройството на Обществото на Иисус”:

„Тъй като бедността е като крепостен зид (…), който (…) защитава от много врагове, и щом като дяволът използва съответстващо усилие, за да разруши този крепостен зид по един или друг начин, то за съхраняването и развитието на цялото тяло е особено важно всеки намек за алчност да бъде отблъскван надалеч чрез въздържане на Обществото да приема (…) каквото и да било имущество или заплащане за проповедите, лекциите и литургиите или за извършването на тайнствата, или за духовни неща…”

Е, вглеждайки се в живота около нас, можем само да търсим някакво обилие от доказателства, които да ни убедят, че „мирското” (и особено – извънмирското!) скъперничество се е засрамило достатъчно силно, започнало е повсеместно да си посипва главата с пепел и да разкъсва скъпите си дрехи в знак на осенение от така необходимото му просветление.

Впрочем, редицата от позовавания може да продължи много дълго. Всеки автор обаче ще поставя пръст в една-единствена рана-въпрос за избора между духовното и материалното.

Тук някои биха се възмутили и биха заклеймили каквато и да би било прокламация на един или друг аскетизъм, отстояван с някакъв абсурден за днешния ден средновековен фанатизъм. Но… ако в отговор бъдат посочени аргументи, че това е най-сигурният път към духовно усъвършенстване, ще съберат ли несъгласните сила да упрекнат Готхолд Лесинг в слепота? Ще свият ли знамената на гнева си, за да попрочетат по-обстоятелствено Игнаций Лойола и да съпоставят неговите предупреждения с днешните констатации на университетски светила на психологията, които – в резултат на надлежни научни изследвания – стигат до заключението, че богатите хора са „по-малко загрижени и по-малко чувствителни към нуждите на останалите”, че проявяват „дефицит на съпричастност”, че „парите са факторът с основно покваряващо влияние” (реверанс към Платон & компания), че – ако през 1965 година в някои държави средната заплата на главен изпълнителен директор е била около 25 пъти по-голяма от средната заплата на работника – то днес тази разлика се е повишила до около 250 пъти, че вече съществува проблем, обозначаван като „Трудностите с милиардерите”…

Освен това, нима едно стремление към духовно извисяване не трябва да бъде преследвано именно фанатично от хора, които са запечатали в химна си претенцията да бъдат „на земята солта”? Или дори когато се пее този текст, не се чуват въпросните думи, защото постоянно ги заливат импозантните акорди, които ги съпътстват?

* * *

Такъв род въпроси не изглеждат уместни. Развалят доброто настроение. Принуждават всеки чул ги – а и изговорил ги – да се чувства по-малко или повече виновен. Откънтяват в дълбините на съзнанието с едно мъчително питане:

Кое е повече при мен – алтруизмът или егоизмът?

С тези думи днешното слово трябва да спре. Поне тук и сега. Защото всичко, което следва, е вече разговор на човека насаме със себе си. Без любопитни очи, които да надничат в неговата лична „святая светих”.