Библиотеката и  пожарът

 

Ако книгите са знание, а знанието е сила, то питането е – колко по-силен щеше  да бъде светът, ако си беше опазил и изчел изгубените книги?

 

 

МУ брат Валери Стефанов, Велик оратор на ОВЛБ.

 

Книгата е средище, в което се срещат способностите на ума, ритъмът на сърцето, любопитството към света…

Изгорената книга е празнота, следствие от ексцес, жалейка…

Библиотеката е място, където се разгръща грижата на общността за знанието, тук укрепва паметта и прозира бъдещето…

Изгорената библиотека е символ, който ни отваря път към грозните лица и злите сърца на човешкото.

Ако книгите са знание, а знанието е сила, то питането е – колко по-силен щеше да бъде светът, ако си беше опазил и изчел изгубените книги? Ако ги ползваше като интелектуални инструменти за решаване на вечните си драми и противоречия?

Говорим за митовете за изгубеното знание и непрочетените книги, които от векове ни съпровождат. Тези митове поддържат усещането, че живеем в свят, понесъл неимоверни щети. Свят, където безвъзвратно са погубени хиляди безценни книги. Остатъчен свят, натрапчиво връхлитан от тъга по изгубеното. Така е, защото, докато едни хора събирали ръкописи и печатни книги и ги редили в библиотеки, други хора безпощадно изгаряли събраното. Записаната мъдрост излитала от пламъците и никога не се завръщала.

„Най-древният и зъл враг на книгата е огънят“ – твърди унгарският писател Ищван Рат-Вег. Нека да го поправим така – най-древният и зъл враг на книгата е човекът.

Доказателство за тази злост са библиотеките факли, осветили пътя на едно периодично обезумяващо човечество.

Няма я Александрийската библиотека, този велик символ на знанието, натрупано в Античността. Няма ги книгите, изгорени от китайския император Шъ Хуан ди. Няма ги книгите на сибилите, изгорели според преданието в храма на Юпитер. Няма ги езическите книги, погубени от фанатизма на християните. Няма ги пет­те хиляди тома на Корана, изпепелени при превземането на Гранада от кардинал Хименес.

Няма ги…

Говорим за подпалването, за съзнателните актове на унищожение. Не обсъждаме влагата, мухъла, огъня… – тези естествени врагове на кожата, хартията, мастилата…

Отвъд пристрастието на моралните определения сме готови да приемем, че библиотечната сбирка и пожарът са част от сложните отношения на човека с времето – с изтриването, удържането, записа, пренасянето… Те са знак и за самата специфика на историческия човек – заровен в страховете, повдигнат в надеждите си.

Хората събират книги, защото се страхуват от забравата.

Хората горят книги, защото се страхуват от паметта. Паметта не е само идентификационно благо, тя е и травматичен топос.

Огънят никога не гори напразно – той гори подпален от нечия ръка, в името на оповестена или премълчана кауза. Онзи назидателен огън е самата човешка слабост и подлост, често представяни като божествено възмездие.

Казаното дотук е достатъчно, за да ни увери още веднъж, че книгата е важен оператор в световете на забравата и паметта, на знанието и властта. Да пишем за библиотеката, означава да размишляваме за конструирането на жизнените светове, за баражите, издигани пред слабосилието на паметта и леността на мисълта.

Когато казват, че библиотеката е свят, може би разбират тъкмо това – позиционирането в нейната сърцевина на различни мотивации и избори, цялата сложна съвкупност от поведения екзистенциали.

Когато казват, че библиотеката е рай, може би имат предвид, че раят е място на щастливо интелектуално усамотяване. Библиотеката е утопично място на тайните, възвишено изправена спрямо вечно подозираната в посредственост реалност на настоящето.

И така, това се питаме – какво е библиотеката и защо е пожарът?

 

Библиотеката е сбирка, събраното

Събира се най-вече онова, за което се преценява, че притежава ценност. Сбирката позиционира някакви неща спрямо направен избор и следван принцип. Сбирката е субективен отпечатък.

Сбирката е и несигурност, жест на неосъзнат страх е. Колкото повече записана мъдрост съберем, толкова повече стабилност сме си осигурили, толкова повече шансове сме дали на знанието. Въпреки протестите на Сократ срещу писмеността тъкмо фиксацията на устния поток е дала възможност знанието да бъде налично, подръчно. Да се събира, пази и пренася през времето в подходящи формати.

Почитта към опита и знанието са родили предвидливостта на сбирката. Сбирката ни чака на спирката на тревогата – когато имаме нужда от определена информация, знаем, че можем да я потърсим. Библиотеката е резултат от този толкова първичен жест – запасяването срещу глада и жаждата. Тя е опит за омаломощаване на тревогата от непознатото, което иде. Хилядите книги като хилядата дузини на героя на Джек Лондон.

Вероятно заради тази специфична тревога в Александрия всички пристигащи кораби трябвало да предоставят намиращите се на тях книги за преписване в скрипториите.

Да дебнем книгите, да ги затваряме в надеждни хранилища, защото те прекосяват моретата край нас и изчезват може би завинаги!

Библиотечната сбирка е терапевтична, но и утопична. Тя знае, че винаги има нещо, което ще ѝ убягва, но въпреки това копнее да достигне края, да събере всичко. Събраните записи пристигат от всички земи, от всевъзможни мисловни посоки. Със своята отзивчивост да се приютят те наистина утвърждават библиотеката като модел на света. Светът и библиотеката си приличат не само по линия на многообразието и систематиката. Тях ги събират сигурността и изненадата. Има различни форми на сигурност – библиотеката е сигурност, доколкото може да обхване бродещото в система, да го въдвори в ред. Библиотеката е изненада, лабиринт, доколкото в нея винаги можем да съзрем невидяното, да разгърнем страници, от които ще изпаднат непознати писмена, светове, същества…

 

Пожарът срещу сбирката

Пожарите горят по всяко време, но са особено чувствителни към епохи, в които културите склерозират.

Пожарите горят, когато варварите дойдат. А варварите, макар понякога да закъсняват, идват във всички епохи.

След като библиотеките стоят откъм страната на културата, варварите идват да докажат силата на природата. С акта на опожаряването те символично връщат библиотеката в лоното на природата, отдават я на вездесъщата природна стихия – огъня.

Огънят е преоценка, която лумва в сърцето на сбирката.

Културата е система за оценностяване, но – ето – вече няма ценност и всичко е от равно по-равно в пламъка и пепелта. Такава е плебейската мощ на огъня – веч­ната жажда на лудите радостни очи и на застиналите в праисторически вик гърла.

Сбирката се събира и свива в едно-и-същото на пепелта. Буквите слепват, сгърчват се и блокират посланието в тъмата на изгорялото. Пожарът гори, за да покаже и докаже, че културата е несигурно убежище, крехка черупка, зад която ни дебнат оголените зъби на инстинктите.

Варваринът е същество, което невинно, но систематично отмъщава на конструктивните способности на човека, явили се като резултат от процеса на цивилизоване.

 

Библиотеката е ред, подреденото

В сбирката нещата не просто стоят едно до друго – те съседстват, отнасят се помежду си, общуват. Библиотеката оформя отношенията между книгите, които я съставляват. Каталозите са метафорични ножове, които разрязват масива от книги, превръщат купчината в подредба. Строените и подредени книги вече правят от библиотеката място на служене и обслужване. Можем да се движим в тази библиотека и да се добираме до набелязаната цел. Навлизаме в обитаемото пространство на знаците, на ориентацията и координацията. Историята на човечеството като възхвала на реда срещу хаоса. Както Бог създава свят, като отделя едни неща от други, така и библиотекарят бог разделя и подрежда нещо, което може да нарече свят. Библиотекарят е господарят на вътрешното, на подреденото срещу външното, хаотичното.

Библиотеката е не по-малко изкусителна като образ на лабиринта. Лабиринтът не е безредие, той е непроницаем ред. Лабиринтът е код, който не знаем. Той е роден от допускането за изгубване в непознатото и за капаните на подвеждащите знаци. Измислени каталози на измислени книги, тайни коридори, зазидани стени, грешно поставени книги, издания двойници…

Хората копнеят да открият пътя към дома, но те обичат и да се губят. Библиотеката охотно им предоставя тази възможност. Подобен лабиринт, от който никога не можем да излезем, е и самото знание.

 

Пожарът срещу реда

Пожарът, разбира се, разрушава реда, заличава знаците.

Отношенията между вещите колабират, когато няма поле, където да се режисират техните отношения. По един скандално метафизичен начин книгите с тих пукот се завръщат в идентификационната немощ на пепелта, на хомогенната купчина. Няма вече каталози – нито епохи, автори, заглавия, жанрове… Буквите изчезват и в предсмъртната си агония поглъщат мислите, мечтанията и фантазиите, конструирани чрез тях.

Волево създаденият ред е победен от разгулната мощ на огъня.

Когато в „Майстора и Маргарита“, романа на Михаил Булгаков, Воланд казва, че ръкописите не горят, той развива всъщност една метафизична концепция за оцеляването на духа. Неговите продукти са възстановими в една възвишена сфера на наследяването, която е неподвластна на пламъците и конюнктурите. Когато огньовете пламнат и кладите се въодушевят до червено, някой някъде чете изгарящото и запаметява политащото с дима. Димът е онази фуния, през която изпепелената хартия и сгърчените думи побягват и се спасяват – записани вовеки на плочата на небето.

 

Библиотеката е битка с времето

Библиотеката е стена срещу времето, издигната в архаичния апокалиптичен пласт на човешкото съзнание.

Общоприета представа за историчес­кото време е, че то тече от миналото към бъдещето. В този теч е враснало усещането ни за безвъзвратност и погубеност. Миналото е сянка зад затворени двери, то вече е изтекло, разсипало се е в пясъците на пустинята.

За да сглобят целостта на живота, хората отчаяно се нуждаят от следите на този теч. Както неведнъж е казвано, писмеността и книгите са инструменти на паметта. Старите книги фиксират не просто някогашни представи и постигнати знания, а времеви срезове. Те възстановяват времето като констелация от човешки жестове, събития, мисли, смисли…

Абстракцията време, която се превъплъщава в словесно съхранени и мисловно възстановими човеци, в оживели човешки разговори. Книгите, помислени и разлистени като съхранени печати на човешкото.

Битката с времето е напълно безсмислена, ако я разбираме само като усилие да се спре и надхитри времето. Битката има смисъл, ако я схванем като възможност да се приобщим към един структуриращ живота опит, често безотговорно разпилян във времето. Миналото е грижа, но и полоса на вековна немарливост – занемаряване и погубване на опита.

Библиотеката улавя този драматично двойствен  опит и се стреми да изведе човеците към някакво различие.

Пожарът срещу идентичността

Пожарът е опит да се решат радикално проблемите с паметта. Тъй като паметта оперира с миналото, а миналото е ключов идентификационен масив, то пожарът идва, за да го приключи. Когато подпалвачите горят книгите, те изгарят мостовете към миналото, а то значи – към нас самите, неуморните събирачи на книги и грижовни пазачи на паметта. Отрязват ни последния път за отстъпление – няма вече къде да се бяга, няма идентификационна ниша, годна за подслон.

Изгорената книга е опит да се провали и подпали идентичността. Изгорената памет е политическа воля да се скопи интелектуално и емоционално настоящето. Точно тази теза е изведена в книгата на Рей Бредбъри „451^о по Фаренхайт“. В антиутопичния свят, създаден от писателя, всяка книга трябва да бъде проследена, намерена и старателно изгорена. „Книгата е заредена пушка в къщата на съседа“ – защото е уред, способен да произвежда различия. В света на преследвачите всеки такъв уред е опасен, доколкото обърква умовете, обръща ги в неочаквани и нежелани посоки. Затова е логично да бъде обезвреден.

Постигнатото като следствие от подобна политика е забележително – занемарена напълно е емоционалната памет, хуманитарният клон е напълно отрязан от дървото на образованието, в театрите клоуните правят самотни смешки. За утешителен прочит на населението са останали само комикси и реклами.

 

Библиотеката е съкровище

Доколкото светът е съвкупност от престижности, библиотеката има привилегировано място в него. Богатството на едни империи се измерва със земи, роби, злато…, а на други – с книги. Александрия е удивителна точка в историята, където книгата е оценена като върховно богатство. Птолемеите са се запасявали със знание, защото са узнали за блясъка и силата на това богатство. Много книжовни сбирки са се правели на принципа на сък­ровищницата – събирането на уникални ценности и трупането на зашеметяващи количества. Самите книги, както знаем, са превръщани в съкровищни предмети – скъпо подвързвани, богато украсени, инкрустирани…

Трезорираното богатство, затвореното в специално защитено пространство имане излъчва и трансферира сила. То влива харизматична мощ във владетеля си. Когато са изправени срещу него, хората стоят срещу цялата систематика на мощта, формирана от лъчението на трезора. Съкровището действа върху другите чрез своята видимост, но и чрез своята тайна, чрез силата на невидимото.

Библиотеката е страстно пожелана и поради това позициониране на книгите съкровища в пространствата на мощта.

 

Пожарът срещу съкровището

Доколкото библиотечните сбирки са поразителни със своя мащаб и покъртителни със своите тайни, те раждат завистта и жаждата за отмъщение.

Спрямо съкровището на библиотеката пожарът работи поне в три аспекта.

От една страна той унижава книгите, като им отказва статут на съкровища. Понеже принципно сте нищо – словесен дим и бъбрива заблуда, в нищо ще ви превърнем. Продукти, които нямат място в скалата на ценностите, не бива да намират място и в света. В света съществува само онова, което го има за мен, живо е в моите представи. Варваринът подпалвач не е хладнокръвен, нито жесток, той просто е освободен от вълненията около подобна специфична ценност.

Вторият аспект е свързан с природата на заграбването. В една вековно изпитана система на плячкосването за всеки човек и предмет трябва да се намери решение. Съкровищата се заграбват, робите се отвеждат, воините се убиват… Книгата не може (не е пожелана) да бъде отнесена в торбите и керваните. Книгата не може да бъде насилена като жените. Тя обаче може да бъде унизена и „отнесена“ чрез огъня. Подпалвайки книгите, варваринът се справя с едно подозрително богатство, което не знае какво да прави. Той го отнася не по хоризонтала на своя маршрут, а по вертикала на дима, извил се към небесата.

Третият аспект е свързан с трансфера на травмата. В разказа на Борхес „Крепостната стена и книгите“ герой е вече споменатият  император Шъ Хуан ди. Той е известен с това, че свързвал в цялост градежите на Великата китайска стена, изгорил книгите и заровил огромната теракотена армия. Стена, пожар и погребение – животът на императора е като сън, пълен със симптоми и символи. Целта на изгарянето, разбира се, е да се справи с паметта и със завистта към предшест­вениците си. Според Борхес обаче има и още нещо – императорът пали книгите, за да заличи спомена за безчестието на своята майка.

Никога не знаем каква травма се опит­ва да изгори подпалвачът, кое желание е искал да потуши. Борхес ни е подсказал този същностен аспект на покушенията срещу съкровищата. В нарцистичния акт на палежа винаги стои един болезнен и отчайващ недостиг на самоуважение. Едно обсесивно самопрезрение.

 

Библиотеката е капитал

Досега говорихме главно за книгите, за техния потенциал и за трезорирането им. Пълните рафтове с книги – инертни като пълни сандъци с бижута, съдове, монети…, затворени в пещерата на разбойниците.

Но библиотеката не е просто хранилище, застинало място на събиране и подреждане.

Библиотеката е възможността за четене, съвкупност от действия и дейности, които превръщат инертната маса от книги в интелектуални събития. Като натрупан книжовен фонд библиотеката е съкровищница. Като активирани интелектуални операции библиотеката е капитал. За разлика от неподвижното и фасциниращо съкровище капиталът е динамичен, той непрестанно снове насам-натам, влиза в отношения, за да акумулира печалби. Един от важните аспекти на конфликта в романа на Умберто Еко „Името на розата“ е именно сблъсъкът между библиотеката трезор на Хорхе и библиотеката капитал на Уилям.

За разлика от редица библиотеки, които служели на показността,  Александрийската библиотека била тъкмо място на капитала. Тя е осветена работилница, в която любителите на словото и знанието са градили неговия дом. Филолозите свързвали едни неща с други неща, едни езици с други езици и така построили духовния профил на библиотеката. Благоговейно градена и грижовно събирана, Александрийската библиотека се превърнала в исторически значим символ на знанието мощ. Александрийската библиотека като Александрийския фар за несигурния кораб на човечеството.

Може би тогава най-добре са разбрали, че без читатели библиотеката е мъртва, книгите са просто предмети, масиви от обработена кожа, хартия, лепила…

Узнали са, че „книга“ наричаме онзи жив предмет, който предизвиква съкровено отношение. Странен предмет, способен да се разгърне като произведение и посвещение, когато срещне любопитно око и отзивчиво сърце.

 

Пожарът срещу капитала

Пожарът е информационен колапс, задушена и отказана комуникация.

В деня след пожара на голямата манас­тирска библиотека Адсон, героят от романа „Името на розата“, събира отломки от книги – за да усети още по-силно болката от онемяването, от прекършените думи и осакатените изречения. Огънят запушва коридорите на времето, прави невъзможен достъпа до самата сплав на знанието. Пожарът оставя след себе си изгорели книги, но и отчаяни читатели. Без живи материални носители живото събитие на четенето не може да се случи.

Пожарът може да бъде следствие и от отказана комуникация. Говорим за масите, лишени от достъп до знанието, за фигурите, смътно, но настоятелно задушавани в своя фрустрационен комплекс. Обхванати от гняв и решени на реванш, те подпалват своята плячка, за да накажат самонадеяните господари на света, владетелите на замъка, пазителите на дистанцията и светлината.

В новелата „Горкият Коко“ Джон Фаулз обсъжда тъкмо подобни аспекти на подпалването. В сблъсъка между безпомощния писател и наглия крадец се разгръщат последиците от социалното разслоение и от травматичните дистанции. Тези дистанции са социални, културни, езикови… Когато престане да произвежда контакти, авторитети и континюитети, обществената тъкан „заболява“. Гневът и омразата на лишените от достъп до символния капитал са симптомът на болест­та. Почти век преди Джон Фаулз Ницше е нарекъл болестта „ресантиман“. Като следствие от тази болест невинният ръкопис за Томас Лъв Пийкок се оказва поле на войната, на безчинства и отмъщение. Животът, който ни е недостъпен, трябва да бъде запален. Силата на словото, което ни е непонятно, също трябва да бъде запалена. Полетът на мисълта да бъде прекършен.

Лишените от наследство винаги са готови да влязат в ролята на най-строги съдници.

И да изгорят „вещиците“ на историчес­ката неправда.

Не на последно място – пожарът е следствие от отказа да се чете. Пожарът сигнализира за смъртта на читателя. В романа на Рей Бредбъри е казано прекрасно – проблемът с пожара не е само в наличието на книги, но в ползването на книгите. Непрочетените книги са мъртви, „изгорели“ вещи. Затова в антиутопичния свят на писателя подпалвачите са рожба не на някаква извратена върховна власт, а на самия доброволен отказ на хората да четат.

Подпалвачите идват, когато очите на хората се затворят за любопитството.

Подпалвачите идват, когато сърцата на хората откажат да гостуват в домовете на книгата. В световете на знанието.

В логиката на апокалиптичния код романът „Името на розата“ завършва с предупреждението – след изгарянето на библиотеката няма да има знание, което да спре идването на Антихриста.

Можем да запазим кода и да актуализираме предупреждението. След отказа и на последния човек да чете няма кой да спре идването на Антихриста, на Големия брат, на сапунените сериали и сапунения живот, на легионите с промити мозъци…

Библиотеките димят и този дим, както ни е подсказал Борхес, е на път да задуши планетата.

 

Сп. „Зидарски преглед“, кн. 36, декември 2022 г.