.

Масонското наследство  в кадър

 

Прочит на едно писмо на Великия майстор Петър Мидилев

 

МУ брат Валери Стефанов, Велик оратор на ОВЛБ

 

Ръкописите може и да не горят, но старите документи трябва да се четат. Те идват при нас от дълбочината на времето, съхранени от грижовен ум или оцелели по силата на случайността. Много често пътят им до нас е сам по себе си енигматичен, предизвикателен.

Историята на българското масонство е сравнително кратка, донякъде и травматична. По разбираеми причини немалка част от документалното наследство, свързано с него, е погубена. Не знаем, но можем да подозираме, че все още някакви свидетелства очак­ват да бъдат открити и прочетени.

Старите документи са важни не защото са обект на архиварска страст, а защото ни приближават до истината. Те са идентификационен темел, върху който може да стъпи всяка почтена история. Отвъд документите са предположенията, подозренията, измислиците, фалшификатите. Там някъде гнезди и параноята, която от векове съпътства зидарското братство.

Сред важните преки задачи и стратегически каузи на ОВЛБ е непрестанната грижа за документалното наследство на българското масонство, независимо от различния тип легитимност, на който то се е основавало. Това наследство ще ни даде знания, ще възпитава в почтеност, ще бъде важен инструмент за моделиране на масонското съзнание.

Една бъдеща сбирка от стари масонски документи, артефакти, книги… може да бъде експонирана и да въздейства със силата на времевата дистанция, на визуалния ефект. Старите предмети се различават от новите по това, че носят в себе си времето, в тях са утаени сложни съдби, далечни сюжети. Валтер Бенямин наричаше това свидетелско битие на далечните артефакти аура.

Времето не просто състарява една вещ, то се напластява в нея, оставя невидими отпечатъци и може да ги излъчва. Да сугестира погледа на днешния човек. Този е и смисълът на музеите, те не са хранилища на мъртви, дефункционализирани вещи, това са психологически пространства за „пропадане“ в дълбочините на времето, за срещи с други хора, с различен бит, със специфична менталност.

* * *

Тук представяме малък фрагмент от епистоларното наследство на българското масонство. В същото време това е достатъчно любопитен фрагмент, защото става дума за писмо на дългогодишния Велик майстор на Великата ложа на България генерал Петър Мидилев. Фигурата и ролята на генерал Мидилев си остават сравнително слабо документирани и проучени. А именно това е човекът, който в едни много трудни и жестоки години е направлявал делата на българското зидарско братство. Да заслужиш такова дългогодишно доверие в една общност на високо начетени и авторитетни публични личности, е доказателство за определени качества – умения за общуване, организационна култура и пр.

Друга мотивация за интереса към подобни документи е възможността да се вгледаме в спецификата на масонското поведение и общуване – отношенията между братята, характера на обсъжданите теми, епистоларния стил и пр.

 

Писмото, което представяме, се съхранява в частна колекция. То е датирано и локализирано – 16.ХII.27, София. Адресирано е до „Драги бр∴ Недков“ и завършва с личния подпис на автора – „…поздрав и най-добри пожелания предания ви П. Мидилев“.

Съдържанието е типично за един „жанр“, който можем да определим като „братска молба за помощ“. Петър Мидилев се обръща към Тодор Недков, който по това време е посланик на България във Виена, за да съдейства за лечението на тежкоболен брат – д-р Руменов. Освен болестта в основата на проблема е невъзможността на българските лекари да постигнат съгласие за лечението – едни са за операция, други – не. Болният разбираемо е „паднал в смущение“ и неговите приятели му сочат пътя към Виена като възможен арбитраж на едно по-високо професионално ниво. Става дума за професор Айзелберг от Университетската клиника във Виена. Молбата към пълномощния министър Недков е именно в тази посока – да съдейства болният брат да бъде приет и прегледан в клиниката.

Вторият важен момент от посланието е свързан с аргументацията на молбата. Доктор Руменов е представен като добър и честен брат, „много полезен общественик“. Той споделя общата участ на честните люде – те обичайно са „без средства“ и съответно не могат да си позволят скъпо лечение. Както се вижда, Великият майстор Мидилев държи да подчертае качествата на човека, социалната значимост на личността, а не просто да се позовава на принципния братски ангажимент за взаимопомощ.

Третият акцент в писмото е заявката за конкретна финансова помощ. Мидилев се ангажира със събирането на средства за болния брат, „макар и не много“. Контак­тите на високо ниво са едно, ресурсите за реализация на начинанието са нещо друго. Великият майстор мисли и в двете посоки, той е не само братски алтруистичен, но и прагматичен.

Впечатляващи са грижовността и нас­тоятелността на това писмо. Мидилев е дълбоко убеден, че „трябва да направим всичко възможно да закрепим здравето и живота му“. Писмото молба е пример за душевна щедрост и човешка съпричастност, за ефективността на братската верига.

Нека да припомним на днешното масовизирало се българско масонство, че през 20-те и 30-те години на миналия век съставът на В∴Л∴Б∴ е в обхвата на 300–400–500 братя.

* * *

 

Кои са героите на това писмо? И какво е мястото им в масонството и в обществения живот от онова време.

Петър Мидилев е една от най-значимите фигури в историята на новото българско зидарско братство. Професионален военен с широки обществени ангажименти. Завършва генералщабна академия в Санкт Петербург. Заемал е важни постове в българската армия, достига до чин генерал-майор. Има важна роля в Политическия кръг „Звено“, участник в преврата през май 1934 г. Министър на вътрешните работи и народното здраве. Умира през 1939 г. след тежко боледуване.

Масонската му биография започва през 1909 г., когато получава светлина в ложа „Солунска звезда“. Първомайстор на ложа „Зора“ от 1917 г. След оттеглянето на Александър Протогеров през 1918 г. е избран за Велик майстор на В∴Л∴Б∴. Такъв остава до 1924 г., когато го сменя акад. Александър Теодоров-Балан. През 1927 г. отново е избран за Велик майстор на В∴Л∴Б∴. На тази престижна позиция остава до смърт­та си през март 1939 г.

Няколко черти на Петър Мидилев го превръщат в ключова консенсусна фигура в зидарското братство от този период. На първо място това е неговият професионален авторитет и личностно обаяние. Мидилев бил скромен и отказвал да използва масонството за лични кариеристични или други егоистични цели. Някои съвременници го сочат като контрапункт на амбициозния и честолюбив негов съперник при първия му избор за Велик майстор – д-р Стоян Джубелиев. Друга негова черта е безрезервната му готовност да работи за каузата на братството и да проявява персонална загриженост към всеки нуждаещ се брат.

Публикуваното писмо е пример тъкмо в тази посока, доказателство за това негово качество.

Немаловажен фактор са и уменията му на ръководител и обединител. Тактът, способността да убеждава, а не да се налага по силата на предоставения му управленски ресурс. Тези му качества са отбелязани и в книгите на повечето изследователи на българската масонска история – Митко Иванов, Румен Ралчев и Недю Недев.

Тодор Недков е друга забележителна фигура в обществената и политическата история от първата половина на ХХ век. Високообразован юрист и дългогодишен дипломат. Бил е на ключови за тогавашната политическа конюнктура места като Солун, Берн, Букурещ, Виена. Според данни в книгата „Масонството в България“ на Величко Георгиев той е първомайстор на ложата „Зора на свободата“ в Битоля. Приспан е като масон през януари 1931 г. Вероятно по негово желание. Това е годината, в която по една или друга причина има най-голям отлив на членове от масонските ложи.

Към Тодор Недков са се обръщали и други братя за едно или друго съдействие. Свидетелство за това е масонско писмо от 2.I.1930 г., съхранявано в същата колекция. То е на бланка на Народното събрание и е подписано от бр∴ Св. Стефанов, началник на Канцеларията на Народното събрание. Към подписа е добавен и традиционният ритуален знак „троен радостен плясък“. Светослав Стефанов е споменаван като масон и това е поредната му идентификация в тази посока.

В писмото е отправена молба за съдействие – да се търсят заможни хора в Австрия, които евентуално да инвестират в български имот с електрическа инсталация, която „осветява целия град Фердинанд“, голяма мелница, земя… Проектът е заявен като важна компенсация в контекста на започналата стопанска криза и фалита на голямата търговска фирма на братя Бъклови. Ефектът също е указан – подобен жест ще осигури „поминък за близо около стотина семейства, които чакат своето препитание от това предприятие“.

Д-р Руменов, за когото е братската пледоария в писмото на Петър Мидилев, е Владимир Руменов. Роден в Крушево, Македония. Работи като лекар в различни военни болници. Достига до чин генерал, депутат в две последователни народни събрания. Активен общественик, участник в движенията за освобождение на Македония. Автор на различни медицински изследвания, специалист в лечението на туберкулозата и председател на Дружеството за борба с тази болест.

Д-р Руменов е близък приятел на Петър Мидилев, най-вероятно още от годините, прекарани в ангажимент с македонските дела. Владимир Руменов умира през януари 1939 г.  на 68 години. Най-вероятно грижата на Великия майстор Петър Мидилев е помогнала, животът му през 1927 г. е бил спасен. Само два месеца по-късно, през март, настъпва смъртта и на самия Мидилев.

Сп. „Зидарски преглед“, кн. 37

Джераси, който е цитиран в писмото като брат, благодарен за извършена от Нед­ков услуга, най-вероятно е Рубен Джераси, търговец. Според различни справки и документи братя масони с фамилията Джераси има няколко. Рубен Джераси е най-известен и активен именно през периода, когато е писано писмото. Акционер във Възпитателния институт „Заря“, депутат на съборите през 1925 и 1927 г.

Д-р Карамихайлов, цитиран като близък на виенския професор Айзелберг, е вероятно лекарят масон Михаил Карамихайлов. Той е идентифициран чрез документ на Централния държавен архив в книгата „Летопис на масонството в България“ на Румен Ралчев и Недю Недев.

 

* * *

Изводът от прочита на това кратко братско писмо е, че зад него стоят човешки съдби, интересни масонски сюжети. Истории, останали далеч зад нас във времето, но поучителни и близки в един антропологичен и братски формат.

Двадесетте години на миналия век са изпълнени с различни полемики и конфликти в братството. Но все пак те остават като един от най-силните и вдъхновени периоди в кратката история на българското масонство. След тях се задават буреносните 30-те, с нарастване на подозренията, с лавината от пасквили, със забраните…

Задава се и неизбежното приспиване на Великата ложа на България в условията на начеващата световна война и все по-агресивните политически конюнктури.

към начало