Приносът на масоните за създаването на българското гражданско общество между двете световни войни

 

Иван Гунчев,

Стар майстор на изследователската ложа Quatuor Coronati

Четвърта теоретична конференция „Масонство и общество” – София, 2015 г.

 

Първата световна война завършва трагично за България. Изразходван е огромен духовен, генетичен и материален ресурс, а резултатът е катастрофален!

Сринат е идеалът на няколко поколения българи за национално обединение. Голяма част от българите остават извън границите на българската държавност.

Страната е териториално осакатена.

Окупирана.

Разорена.

Осеяна с вдовишки домове.

Предстои да се плащат огромни репарации – пари, суровини, добитък.

Навсякъде цари озлобление и разделение…

Неимоверният устрем да се решат задачите навън е смазан.

Сега всички усилия естествено се насочват навътре – трябва да се преодолява шокът от катастрофата, да се търсят нови опорни точки, да се възбуди отново националната енергия за градеж.

 

Българското общество, въпреки всичко, намира в себе си сили и за сравнително кратък период започва да се изправя на крака. Процесът, разбира се, е разнопосочен и крайно динамизиран: търси се отговорност от виновниците за неуспеха, стават няколко преврати, метежи, атентати, политически убийства, същевременно започва постепенен икономически и културен подем, на обществената сцена се появяват нови политически и социални идеи и проекти. В Русия болшевизмът набира сили, в Италия фашизмът – също, срещу тях застават традиционните демократични ценности. Започва конкуренция на идеи, стремеж всеки да привлече към себе си привърженици, появяват се и укрепват неправителствени образувания, които обединяват групи от хора, според техните интереси и разбирания.

Как се вписват българските масони в този кипеж?

Тук няма да се спирам на прякото им участие в политическата власт – това е извън темата, която съм си поставил. Без да коментирам ще кажа само, че с изключение на Александър Стамболийски, всички министър-председатели и министри на вътрешните работи, с които цар Борис ІІІ работи, са масони.

Ще разгледам изключително важния (и днес) въпрос – как нашите предшественици през двадесетте и тридесетте години на миналия век са действали, за да предадат своите идеи на обществото. Или още по-точно как те са се включили в процеса на изграждането и развитието на българското гражданско общество.

Да започнем с

 

Близостта на ценностните системи

Преди всичко, как се съотнасят принципите на гражданското общество и на масонската философска антропология.

Масонската философска антропология т.е. моделът на човека, както е разбиран от масонството, се състои от пет елемента, свързани в органично единство. Това са свободата, толерантността, братството, трансцедентността и тайната на посвещението. Който и елемент от тази петорна съвкупност да отсъства – престава да има масонство. Като изключим тайната на посвещението, тези елементи безспорно имат и своето профанско измерение.

Свободата. Тя е основополагащ фундамент на масонството. Става дума за свобода в най-широк смисъл на това понятие – както материален, така и духовен. Човек е свободен тогава, когато може да избира между различни възможности по личен и отговорен начин. Именно затова масоните разбират свободата като доброволен избор да се придържат към набора от ценности, които изграждат техния нравствен свят. Става дума както за избор на нравствени ценности, така и за избор между конкретни алтернативни прагматични решения и съответно за последствията от този избор. Но може ли човек да прави избор, ако не познава алтернативите, ако мисълта и духът му не са освободени от догмите, предрасъдъците и закостенелите канони… Истински свободният не може да не бъде филалет – ще рече човек, влюбен в истината, неотклонно търсещ истината.

Затова именно масоните се наричат свободни зидари – те слагат свободата като първо условие за масонския градеж.

Толерантността. Тя иманентно, органично произлиза от свободата, тя, така да се каже, е свободата в действие. От нравствената до политическата сфера – свободата на всеки да действа според собствените си принципи и убеждения… И, разбира се, не можеш да си свободен, ако безусловно не признаеш това право на другия. Както и се разбира, че бидейки толерантен, масонът не може да заема позиция на индиферентност и безразличие. Масоните отхвърлят категорично насилието над другия – включително и това някой насила да бъде направен свободен и щастлив.

Братството. За масона то е поведение, при което човек възприема другите хора като себеподобни, при което личните му права са еднакви с правата на другите. („Давайте на другите добрината, която искате да получавате” – Декларация за правата на човека и гражданина, Франция, 1795 г., „Целта ни в Българско е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност.” – В.Левски до Л.Каравелов, 25.07.1872 г.) Въобще в своите мечти масоните си представят целокупното човечество като братска верига на свободни, нравствено издигнати, просветени хора. А самата ложа – като първообраз на това бъдещо човечество.

След казаното до тук не е нужен кой знае какъв анализ, за да се стигне до категоричния извод, че масонската ценностна система в профански план изцяло покрива и обуславя представата за едно свободно, хуманно и демократично общество, където цари плурализъм, където хората имат възможност да прилагат общите свободи в конкретни реализации. Т.е. където има свобода на мисленето, на словото, на сдружаването, на събранията, на информацията и където гражданите могат чрез своите организации да бъдат коректив на държавата.

Така се доближаваме до една от многобройните дефиниции на Гражданското общество, според която то предствлява публичното пространство между държавата, пазара и обикновените домакинства (семейства), в което хората могат да дебатират и да предприемат действия.

Според Европейския икономически и социален комитет гражданското общество е хетерогенна общност, състояща се от:

• Организации на работници и работодатели
• Организации на браншови, бизнес, индустриални, професионални и корпоративни организации
• Неправителствени организации на хора със споделени виждания /екологични, благотворителни, правозащитни, потребителски, културни, образователни и прочие/
• Организации на споделена вяра
• Организации, чрез които група хора участвуват в живота на местните общности

Като се има предвид конкретно-историческият контекст може да се твърди, че въпреки всички превратности, въпреки неповторимата нашенска специфика – от началото на двадесетте до към края на тридесетте години в българското общество съществуват основните елементи, които предпоставят създаването и развитието на гражданско общество. Българските масони се включват в този процес (именно процес,защото гражданското общество може да бъде мислено само като нещо развиващо се) от различни посоки.

Задължително е да се каже, че самото свободно съществувание на Великата ложа на България е израз на набиращото сила гражданско общество – не е ли тя парекселанс „неправителствена организация на хора със споделени виждания”? Колкото до близостта й с ценностите на гражданското общество – за нея говори Декларацията на Великата ложа на България, подписана от Великия майстор Александър Протогеров. Наред с другото в нея пише: Франкмасонството има за девиз Свобода, Равенство, Братство и в това отношение е практическо училище, храм на тия три основни начала във всяко човешко сдружение, което милее за правдата и напредъка. Франкмасонът трябва винаги да си спомня,че всеки човек даже и немасон е негов брат. Франкмасонството не е секта, нито привърженик на някаква школа, то стои над всички спорове, за да може да даде на приятелите на истината една почва за разбиране и братско единение.

 

 Взаимно опознаване

От самото си създаване българското масонство се стреми да запознава обществото със своите идеи – първо чрез бюлетина „Зидарски преглед” и след това с няколко преводни и оригинални български книги.

През януари 1922 г. започва да излиза печатният орган на Великата ложа на България „Свободен зидар” с главен редактор Стоян Кутинчев. По това време българското масонство вече разполага с печатна база – масонът Димитър Точков е подарил на Великата ложа печатница. Посветените в масонството вече са 249 души.

Същата година излиза и списание „Мироглед”.

През 1924 г. един от стожерите на масонството в България Христо Иванов започва издаването на списание „Зидарски преглед”, което излиза без прекъсване до 1940 г. и което с пълно основание може да бъде наречено флагманът на българската масонска периодика. Като виден юрист, стопански деец и общественик , като първомайстор на ложа „Сговор”, като дългогодишен Велик сановник Христо Иванов има изключителен принос за организационното и духовното израстване на българските масони и за популяризирането на масонските идеи в профанския свят. Впрочем през 1924 г. масоните в България вече са 313 души.

Христо Иванов е учредител и на библиотека „Четиво за мислители”/(1929 г.). Ето някои от темите : 1/ За свободното зидарство, 2/ Масонството и църквата, 3/ Патриотизъм и зидарство, 4/ Комунизъм и зидарство. Автор е на основополагашия труд „История, същина, устройство и управление на свободното зидарство”, който, според мен, може да бъде преиздаден и днес – не е загубил стойността си.

Същата година започва да излиза списанието „за обществени въпроси, наука и изкуство” „Заря”. То достига небивал за онези години тираж – 2 000 броя. Сравнете: 300 свободни зидари – 2000 книжки! Явно голямата част от тиража отива при непосветените, отива за прякото общуване на масоните с обществеността.

Респектиращ е кръгът на сътрудниците на списанието. Без колебание може да се каже, че това са общественици и ерудити от първа величина – проф. Михаил Арнаудов, проф. Асен Златаров, Йордан Бадев, Стилян Чилингиров, проф. Стефан Киров, Димитър Мишев, проф. Стефан Младенов…В списанието се дискутират глобалните проблеми на съвременността и което е много важно дава се думата и на автори немасони.

„Заря” пише по проблемите на българите, останали под чужда власт след войната, пледира за спазването на техните човешки и малцинствени права, осъжда асимилаторската политика на съседите ни. Има рубрика „Наука, религия, масонство”, дават се категорично отрицателни оценки както за фашизма, така и за комунистическия експеримент в Русия – доказва се неговата терористична природа и утопична несъстоятелност. Но, интересно, осъждайки комунистическата диктатура, се извежда твърде проницателният тезис, че ако Русия няма да се меси в нашата национална политика, замразяването на отношенията с нея е непродуктивно. Това е стратегическо виждане, което загатва за нов подход в междудържавните отношения – много години по-късно се заговори за мирно съвместно съществуване на страни с различен обществено-политически строй. Възприемането на този масонски подход – да се търси не това, което разделя, а това, което обединява – може би предпазва и до сега света от поредна световна война.

Обобщено може да се каже, че списание „Заря” е фактор за изграждането на гражданското общество – с прокламирането на ценностите му, с националните позиции, които отстоява, с повика си за просвета, културно обновление и духовен подем. И е малко тъжно, но трябва да се признае, че днес новоизграждащото се българско гражданско общество не притежава подобно издание, съчетало духовните интереси с активната социална проблематика.

Въобще заслуга за пропагандирането на ценностите на гражданското общество има цялата издателска дейност на нашите братя между двете войни. Особено трябва да се открои издателството на Възпитателния институт „Заря” – „Акация”. Кръстено на любимия масонски символ – дървото, което първо обръща цветовете си към слънцето – това издателство десет години пръска светлина в българското общество. Негов създател е проф. Асен Златаров заедно със Стилян Кутинчев, д-р Димо Тодоров и проф.Александър Балабанов, които оформят съответно научно, натурфилософско и историческо направление, плюс класическа литература.

 

Може да се каже,че решението на Великата ложа на България да създаде издателство „Акация” е една щастлива и изключително ползотворна идея. Големия интелектуален потенциал на българското масонство по това време намира своето обществено приложение. Неслучайно наричат издателство „Акация” „духовен оазис на интелигенцията”.

Мащабът на извършеното е наистина много голям – „народните цени” на изданията позволяват широк кръг от българската интелигенция да бъде приобщен към европейската култура и въобще към ценностите на цивилизацията. Освен познание, изданията на „Акация” насаждат пиетет към научната истина, към хуманитарните и демократични идеи, към общочовешките ценности. Те възбуждат у четящите българи тръпката да се докоснат до непознатото, да търсят и да разкрият истината за него… Една типична масонска тръпка, впрочем.

Българското четящо общество е било облъчвано, ако може така да се каже, в две посоки. Първо, хората са научавали какво всъщност е масонството. За това са спомогнали и няколкото антимасонски кампании, започнати от църковни дейци, националисти и масонски ренегати. Обвиненията са обичайните – че масонството е антирелигиозно, тайно, еврейско, антинационално движение. Отговорите и разясненията в печата, които дава Великата ложа на България и няколкото видни масони, включили се в дискусиите, излъчват коректност, добронамереност и същевременно достойнство и категоричност при изясняването на позициите.

Второ, изданията, свързани с масоните, разпространяват и утвърждават всички онези общочовешки ценности, които могат да бъдат определени като един прогресивен, модерен европейски мироглед – идеите на Волтер, Хегел, Джон Лок, Имануел Кант, идеите на Френската революция – свобода, братство, равенство. Масоните отварят пред българското общество големия хоризонт на глобалното светоусещане, противопоставено на локализма, регионалните комплекси и омрази. Човеколюбие, напредък, просвета, сговор, братство на нациите –(тезис на американския президент масона Удроу Уилсън) – това са понятия, които масоните вкарват в публичен оборот.

Не бива да забравяме за кое време говорим – колко малко са източниците на информация тогава, колко трудно е преодоляването на националната изостаналост, колко драматично е приобщаването към модерността, към съвременните форми на социален живот.

С какви

 

Организационни форми и личности

българските масони участват в структурирането на българското гражданско общество?

На първо място трябва да се посочи Възпитателният институт „Заря”, официално утвърден като „публичен институт за обществено влияние и просвещение”. Неговото създаване също е едно много удачно начинание на Ложа „Зора”. Идеята принадлежи на инж. Димитър Ведър. За пръв председател на неговия Управителен съвет е избран проф. Александър Теодоров-Балан. Взаимстван е опитът на английските и немските масони. Институтът се формира още в началото на 1914 г., но фактически дейността му започва в следвоенна България. Оттогава до закриването му през 1940 г. – председател е масонът Васил Узунов.

За кратко време ВИ „Заря” се оформя като солиден просветен и културен център, събрал едно ядро от високо образовани и обществено ангажирани масони. За членство се изискват препоръки на двама редовни членове, плаща се встъпителна вноска и членски внос. Приемат се и профани (но ограничено). Доста български банки подкрепят материално Института. Сбирките стават във Военния клуб или в „Славянска беседа” и обикновено са съпроводени от музикални програми.

Възпитателният институт по най-добър начин демонстрира масонския принцип за непряко участие в профанския живот, като същевременно работи за масонските цели. Като главната цел – според председателя Васил Узунов – е да възпитава честни и добротворни граждани, в които да пробужда вътрешния човек. Трябват ни граждани – пише Узунов, които да действуват не под натиск,а от неотделим вътрешен подтик.

Вече изтъкнах постиженията на издателската дейност на Института. Но не по-малко е значението на публичните изяви, които той организира. Става дума главно за сказките, които изнасят членовете на „Заря”. Тази забравена днес дума – сказка, е имала много голям пълнеж през двадесетте и тридестте години на миналия век. Българският следвоенен стремеж към знание, култура, отваряне към модерния свят е фокусиран в тази дума.

И за да си представим някогашната привлекателност и мощно въздействие на сказката, трябва да си спомним за човека, който може би олицетворява този тип общуване: личност – аудитория, човека, чрез който може би най-добре можем да разберем връзката масони – гражданско общество.

 

Става дума за Асен Златаров

Трудно е днес да се повярва, но студентите са отивали от вечерта да се наредят пред аудиториията, за да си запазят място за лекцията, която Асен Златаров ще изнесе на сутринта. Любими теми са му науката и животът, идеалите и обезверяването, човешкото щастие и разумния начин на живот. Един направо енциклопедист с българска възрожденска закваска..

Атанас Далчев го нарича най-добрият сказчик у нас и добавя: той е привърженик на идеята за абсолютната ценност на човека. Дейност, която не служи на живота и няма за цел щастието на човечеството, е извратеност – това е глобалният хуманизъм на Асен Златаров. Той казва: Малко патриотизъм отдалечава от интернационализма, много патриотизъм води към него. Малко интернационализъм отдалечава от отечеството, много интернационализъм води към него. Звучи малко завързано, но като се замислиш си казваш – да, така е, не може да бъде иначе. Към любовта към народа Златаров прибавя любов към труда и любов към истината – тази нравствена триада той проповядва пред младите. Казва: Пасивната доброта е мост на злото!”. И още: „Организираното сътрудничество на всички духовни енергии е условието за развитие на народа и на човечеството. Издига лозунга: да забравим това, което ни разделя, да търсим това, което ни свързва. Какъв по-масонски тезис може да има! Популярният на своето време публицист Печо Господинов нарича Златаров човек-оазис, а за акад. Михаил Арнаудов той е чудна смес от знание и поезия. Характерно за Асен Златаров е, че не остава при наследената мъдрост и овехтелите теории, а през всичкото време търси все нови хоризонти. Всъщност, Златаров е един от първите интердисциплинаристи в България – той търси хармонията в системата човек – общество – природа.

Златаров естествено израства като народен любимец. Където и да отиде в България, за каквото и да говори, сказката му се превръща в градски културен празник. Става дума за стотици сказки, изнесени по градове и села, за хиляди и хиляди хора, облъчени от неговия граждански и хуманен патос. И едно интересно свидетелство на съвременниците му. Всички, които са го слушали, подчертават, че стенографираните му лекции са безспорно интересни, но че те губят половината от въздействието си, ако не са произнесени от самия него. Този слабичък, фин мъж с леко приглушено „р” и напевна родопска интонация, явно е притежавал изключителна сугестивна сила. Проф. Константин Гълъбов се мъчи да я обясни така: у него имаше някаква вътрешна заслушаност в неведоми тайни и откровения, трепет на душевни струни, чиито резонанси се предаваха на слушателите. Явно става дума за изключителната аура на човека и масона Асен Златаров. Изумителна е работоспособността му: освен научната си и преподавателска дейност, той работи за укрепването на Читалищния съюз, инициатор е за създаването на Българското радио, на Съюз на писателите от провинцията, на Дома на изкуствата и печата, пръв председател е на Съюза на химиците в България, помага на спортните, туристическите, и въздържателните дружества, на учителските профсъюзи, на националния комитет за мира, на каузата на добруджанци… (Когато през 1933 г. отива в Добрич, от селата започват да прииждат хора – събират се над 100 000 души – всички искат да го видят и чуят)

Отива си на 51 години. Погребението му е грандиозно и незапомнено. Отпред вървят студенти с горящи факли. Излизат 50 000 души – практически изпраща го цяла София, оплаква го цяла България.

Какво може да се каже повече освен, че e щастие и гордост за българското масонство, че е имало в редовете си този човек, така хармонично съчетал масонската ценностна система и гражданската активност.

Разбира се, възхищението ни от Асен Златаров не засенчва в паметта ни голямата работа за просветляване на българското общество, извършена и от другите членове и сътрудници на Института „Заря” – било със сказки, било с издателска и публицистична дейност, било с участие в различни граждански формирования – проф. Александър Балабанов, акад. Александър Теодоров- Балан, Христо Мутафов, Димитър Мишев, Васил Узунов, Ст. Коледаров, Ст. Чилингиров, ген. Ал. Протогеров, д-р Ст. Джубелиев, Димитър Ведър… Имената на някои от тях говорят малко, или почти нищо на днешните масони. А жалко, защото така или иначе ние сме техните духовни приемници… И, бих добавил – има какво да приемем от тях.

 

За идеите на „живия” живот

Искам да се спра отделно на списание „Полет”, излизало само две години: октомври 1923 – април 1925 г., но оставило следа в обществено-културния живот на страната. Добре оформено, богато илюстрирано, „Полет” е издание на ВИ „Заря“. За доверието към списанието и професионалната му тежест говори дори фактът, че реклами в него публикуват Френско-белгийската банка, Генерална банка, Застрахователно дружество „Феникс”. Председател на редакционната комисия е Димитър Мишев, бивш депутат, книжовник, председател на Възпитателния институт „Заря”, а членове са Великият майстор на Великата ложа Александър Теодоров-Балан и Рувим Маркъм. Те тримата са и автори на основните статии. Списанието си поставя задачата да пропагандира свободнозидарските идеи за уреда на обществото сред профанския свят.

Две събития определят фокуса на публицистиката в списанието – Деветоюнският преврат и Септемврийското въстание. Димитър Мишев пише: Интелигентните слоеве на обществото дадоха всичката си вяра и подкрепа на дейците, които със своя патриотизъм, решителност и себеотрицание сгромолясаха на 9 юни правителството на Стамболийски…Спасението на отечеството е в сливането на демократичните сили.

Тук се натъкваме на може би най-драматичното противоречие в историята на българското масонство.От една страна масонските принципи отричат насилствените действия, а от друга – много масони категорично подкрепят преврата, извършен от масона проф. Александър Цанков през 1923 г., после 19-томайския преврат на масона Кимон Георгиев през 1934 г., после вкарването на страната в Хитлеристката коалиция, извършено от правителството на масона Богдан Филов през 1941 г.

Може да се каже – да, нарушени са принципите. Но от друга страна, дали достатъчно добре познаваме съответната съдбоносна, екстремна ситуация на България в онези моменти, която налага масоните да действат екстремно – за да спасяват, според разбирането си, Отечеството? Впрочем, каквото и да се каже, остава основното – че именно тогава с голяма острота се оформя противоречието между благородството на принципите и нищетата на реалността. Това дава основание на историка на българското масонство д-р Митко Иванов да напише с горчивина: Прокламираните нравствено-хуманитарни идеи не дадоха очакваните резултати, защото ситуацията принуди най-видните представители на масонството да се заангажират (спасявайки държавата) в насилствени, нехуманни и репресивни действия. Тези действия, обаче,трябва да допълним, не бяха приети от други също видни масони като напр. Никола Петков, Петко Стайнов, Александър Оббов, Григор Чешмеджиев, Димо Казасов, Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски, ген. Тодор Тошев, Георги Кулишев, Васил Юруков и др.

 Бъдещите историци на българското масонство ще трябва прецизно да анализират изключително сложния фактологически и исторически контекст и да направят оценки. Така както вече съвременната историческата наука изоставя елементарните трактовки на тези събития и се стреми да ги изследва по-обемно и всестранно, така и ние сме длъжни да направим своя масонски прочит на нашата противоречива история.

При всички случаи от страниците на „Полет” масонската публицистика се обявява категорично срещу комунистическия, земеделско-аграрния и анархистичния модел и свързаното с тях революционно насилие. Настоява се за парламентаризъм, законност, ред. Мишев пише: Комунизмът е проникнал нашироко и надълбоко в България, нещо,което се обяснява с нещастния изход от войните…Българската съвест е против всяко незаконие и насилие.

Интересна е статията на Рувим Маркъм за класовата борба. Докато класовата борба се води с чудовищна упоритост отдясно, до тогава ще й се поставя безмилостно противодействие от ляво – пише Маркъм и продължава: Пътят към спасението води към класово творчество за общото дело… Всеки друг път води към нещастие. За жалост българското общество върви именно по пътя към нещастието… Септемврийското въстание през 1923 г., кървавият атентат в катедралата „Св. Неделя”, последвалият бял терор, фактически хвърлят страната в гражданска война. Списание „Полет” спира да излиза.

Прочие, отношението на масонството и на отделни масони към политиката, активното им намесване в нея, както вече казах, не са тема на моята разработка, те трябва да бъдат предмет на самостоятелно изследване. Засегнах ги, само за да откроя онази част от взаимоотношенията масонство – гражданско общество, в която свободните зидари винаги са били най-силни и безспорни – полето на лекторската, издателската и публицистичната дейност, на гражданските обединения, на професионалните общности. Тоест, класическите проявления на гражданското общество, за чието развитие масоните имат наистина значим принос.

 

 „Класиката” в гражданското общество

В началото на двадесетте години варненската масонска ложа „Черноморски приятели” става инициатор за едно от най-мащабните граждански начинания между двете войни у нас – създаването на „Български народен морски сговор”. Девизът му е „Към морето и Дунава – за напредък”. Задачата, която си поставя: „Популяризиране на морските знания между народа, подпомагането му той да почне едно по-осезателно и по-широко използване на морските богатства.” Пръв председател на Морския сговор е капитан-лейтенант Иван Михайлов, а редактор на списанието „Морски сговор” – капитан първи ранг Сава Иванов. Активно работят в управлението на сдружението масоните Димитър Фичев, Георги Славянов, Янко Найденов, Васил Игнатов.

Колко успешно варненските братя са усетили обществената необходимост от подобно сдружение говори фактът, че за кратко време сговорът изгражда 31 местни клона, в които се включват близо 5 000 души (!), има и 45 колективни членства.

Членове са видни общественици, министри, депутати, банкери, журналисти – от различни политически разцветки. В сп. „Морски сговор” четем: Сговорът е културно-просветна организация, която служи само на общите национални интереси, а не на интересите на отделни съсловия. На страниците на списанието започва оживен обществен дебат за развитието на българското корабостроене, корабоплаване, риболов, курортно дело, развитието на морските спортове.

Чрез своите клонове БНМС създава първите летни морски колонии. Хиляди български деца започват да летуват на море. Варна е обявена за морски курорт. През 1926 г. са открити новопостроените морски бани. Особено активна дейност развива масонът Петър Нейчев, виден дипломат и публицист, който по това време е заместник-кмет на Варна. Под патронажа на Сговора е открит морският музей във Варна, провеждат се първите състезания по водни спортовe

Дейците на НМС извършват огромна по обем работа, свързана със създаването на целеви парични фондове с национално и с регионално значение за построяването на български военни кораби, които да се подарят на държавата – фондовете: „Отец Паисий”, „Св. св. Кирил и Методий”, „Българска военна флота”, а също и фонд „За въздигане паметник на падналите през войната моряци”, Фонд „Детски морски колонии” – Бяла Слатина, и Фонд „Летни морски колонии” – Русе, Фонд „Воден спорт” – Варна, Фонд „Кръстосвач „Бяло море” – Враца, Фонд „Постройка на морска хижа в с. Гьозекен [дн. Обзор], Фонд „Постройка басейн” – Габрово, Фонд „Плавателни съдове” – Варна и Фонд „Постройка лодъчен инвентар” – Бургас, Фонд „Спасяване давещи се „Тодорчо Данаилов” – Варна.

Въобще, неоценим е приносът на варненските масони за изграждането на българската морска култура в частност и на българската гражданска култура въобще!

Анализът показва, че към края на двадесетте и началото на тридесетте години масонското присъствие в българския обществен (и бих казал даже – целокупен) живот достига своя апогей.

В рамките на този доклад е невъзможно да се спра обстойно на всички форми на гражданското общество, в които масоните са или учредители, или mредседатели или членове на управителните тела. Ще изредя някои от тях: Съюза на художниците в България, Международния студентски съюз, Юнашките спортни дружества, Федерирания съюз на умствените работници в България, Българската въздържателна федерация, Търговската камара, Търговския съюз, Всебългарския съюз „Отец Паисий”, Червения кръст, Ловно-стрелочната организация, Жокей клуба, Института за защита на българските интереси, Българското аптекарско дружество, Всенародния комитет за подпомагане на пострадалите от земетресението в Чирпанско, Българското дружество за мир,чрез съюзяване, Дружеството на собственици на недвижими имоти, Съюз Родно радио, Инженерно-архитектурната камара, Зъболекарския съюз, Съюза на македонските братства, Съюза на популярните банки, Българските скаути, Софийски клуб, Български народен съюз Кубрат, Международен комитет за обмяна, Младежко християнско дружество ИМКА, Българско дружество за мир и общество на народите, Дружеството за завръщане на военнопленниците, Ротари клуб, Тракийската организация, Българския ПЕН клуб, Подофицерско дружество „Гургулят”, Дружество за приятелство с Франция, Читалището в Кюстендил, Еврейската консистория в България, Обединените евангелски църкви в България…

Помислете си какъв огромен обществен кипеж се крие зад това сухо изреждане, колко наши братя са влагали енергия, време, усилия, за да могат хиляди и хиляди хора да артикулират своите интереси, да стигнат до необходимостта от сдружаване, да се съберат, да дискутират, да създадат нормативните документи на своите сдружения, по демократичен път да си изберат ръководства, да предприемат граждански действия…

Било ли е това целенасочена дейност от страна на Великата ложа? Има данни, че в някои случаи са вземани решенния за създаване на конкретни граждански сдружения (Напр. решението за създаване на НМС от ложа „Черноморски приятели”), но като цяло това са били пориви на отделни масони, които увличали в тях своите съграждани. Безспорно това е било съзвучно със стратегическата линия на Великата ложа.

Но има и друго. И то всъщност е решаващо. Става дума за качеството на българските масони между двете войни. Първо, подборът в ложите е бил много сериозен и прецизен – камъните, които са приемани за обработка, са били от качествена порода, а не трошливи и цепещи се. Второ – като цяло градежът вътре в работилниците е бил на висота – и с чука се работело добре, и с мистрията…

И може да се каже, че за тези двадесетина години се създава един елитен корпус от достойни, качествени мъже с високо развито гражданско чувство, които активно работят за изграждането на българското общество. И то не защото ложата е решила така, а защото в ложата те са израстнали като граждани.

Защото възможно ли е било братята да заемат такива ключови позиции в гражданското общество, само защото са масони, а не защото са образовани, ерудирани, притежават организационен и човешки опит, и защото се ползват с доверието на съгражданите си? Възможно ли е било ръководствата на военните съюзи през всичкото време да са доминирани от масони, само защото са масони и защото се крепят един друг – а не защото са най-уважаваните и доказали се във войните военноначалници? И в крайна сметка, защото са били избирани по демократичен път от колегите си. За живота и делото на повечето от тези цивилни и военни може да се напишат отделни градежи, че даже и студии, обикновено те са първенци и новатори в своята професионална област, често са с различна политическа ориентация, но при всички случаи са хора с доказан морален кредит.

Краят на тридесетте и началото на 40-те години поставя пред кръстопътна България крайно тежки дилеми. Кой е бил верния ход? И въобще имало ли е верен ход или просто е трябвало да се избира по-малко кървавия? Раздвоението сред историците и до днес продължава: трябваше ли да приемем предложението на прословутия Соболев и България да стане съветска военноморска база – със всички ужасяващи последствия от това за Черноморието ни, или беше по-мъдро да станем съюзници на Германия, но да не изпратим нито един войник на Изток, през цялата война да поддържаме съветско посолство в София, да осъществим без капка кръв националния си идеал за присъединяване на Тракия, Добруджа и Македония? Няма еднозначни отговори…

Така или иначе, стига се до прословутия Закон за защита на нацията, който фактически ликвидира организационно почти всички структури на гражданското общество. Стига се до влизането на България в Хитлеристката коалиция. Стига се до искането на Хитлер България да се включи в „окончателното решение” на еврейския въпрос.

За българите настъпва един от тези мигове, които Стефан Цвайг нарича съдбоносни мигове за човечеството. И става нещо, което и до днес продължава да учудва света. Оказва се, че българинът като индивид и българите като цяло са достигнали прага на компромисната поносимост и не искат да направят следващата стъпка. Изведнаж като че ли някакви неведоми, статични енергии започват да се освобождават и да задвижват пластовете на българското общество.

Оказва се, че не са били хвърлени на вятъра усилията на тези, които двадесет години се трудиха да будят в сънародника си „вътрешния човек”, оказва се, че думите човешки права, хуманизъм, толерантност не са падали върху камениста почва…

Започва битката на българското гражданско общество за спасяването на евреите. Издигат глас или чрез своите съюзи, или просто обединени в групи, или просто сами като личности – писатели, адвокати, бръснаро-фризьори, артисти, 42-та депутати от управляващото мнозинство, сладкарски работници, Светият синод, курсисти от Учителския институт, майстори столари, граждани от Лозенец, пострадали от войните, тютюноработници…

Често се обсъжда въпросът защо през март 1943 г. беше допуснато депортирането на евреите от Тракия и Македония (от така наречените новоосвободени земи). Изтъква се , че там е имало немски военни комендатури, че статутът на тези земи е трябвало да се определи след войната и в момента те са се водели само като окупирани и администрирани от българските власти, че евреите не са имали българско поданство (според чл. 21 от Закона за защита на нацията, бр. 16, ДВ от 23.01.1941 г., те не са имали право да го получат), че Хитлер ги е обявил за своя военна плячка и въобще разговори с нацистите по този въпрос не са били абсолютно недопустими…

Бих добавил и още едно може би най-важно обстоятелство: в новите български земи не е имало българско гражданско общество – такова каквото е било изградено в Стара България между двете войни. Липсвали са им на новите земи последните двадесет български години.

И сигурен съм, че няма да се изненадате когато ви кажа, че в челните редици на тази борба естествено откриваме българските масони. (На техния принос за спасяването на българските евреи си струва да посветим една цяла конференция).

В тези драматични за българските евреи и за българското общество часове, когато е дадена заповедта за депортация, когато композициите са готови, когато първите групи вече са събрани – точно тогава се извисява фигурата на предстоятеля на Българската православна църква Екзарх Стефан. Този голям хуманист на ХХ век, този християнски мислител, този български масон буквално се хвърля с присъщия си огнен темперамент да предотврати зловещото дело. Отива веднага при министър председателя и настоятелно изисква депортацията да бъде отменена. Пред Двореца заявява: Протестирам срещу тая вандалщина и настоявам за нейното немедлено прекратяване. Моля царя да защити правото на човешка свобода и достойнство, на който българският народ винаги по традиция и дух е държал! Слагат го негласно под домашен арест, готова е заповедта за задържането му и за затваряне на всички църкви. Но нищо не спира неистовия български Екзарх – той неуклонно следва своя пастирски и масонски дълг. От името на Светия синод изпраща меморандум до царя: Молим царя да анулира мярката и да даде заповед за окончателното отменение на антиеврейския закон…за да не бъде нашата родина опетнена с едно ужасно престъпление срещу човечеството.

Кулминацията е на 24 май 1943 г., празникът на св. св. Кирил и Методий. Храм-паметникът Александър Невски е претъпкан, площадът пред черквата – също. За да го чуят повече хора, налага се да изнесат владишката катедра навън – пред дверите на храма. Картината е наистина монументална. Над огромното множество се извисява неговата едра фигура, с буйна брада, облечен е в блестящи митрополитски одежди, гласът му, както свидетелстват съвременниците му, е мощен като ерихонска тръба:

Тази година празникът ни е помрачен с предприетото гонение против евреите …обстоятелство, което ме задължава да отправя от това високо място апел към държавната власт да не поробва свободолюбивия, демократичен български дух с чужди внушения, влияния и заповеди…Моля тия, които направляват държавния кораб да премахнат всяка политика на отчуждаване, гонения и разделяне!

Няма друг църковен водач в страните от хитлеристката коалиция по време на войната, който така ясно, така смело с думи и дела да се изправи срещу мракобесието.

Накрая искам да се спра на нещо, което като че ли малко се изтъква.

Да, България единствена измежду страните в хитлеристката коалиция спаси своите евреи. Да, българските евреи в края на войната бяха повече, отколкото в нейното начало. Да, това беше акт на човещина, толерантност, на състрадание.

Но беше и нещо повече. Нещо наистина уникално:

Българското общество, чрез своите граждани, чрез своите граждански структури публично, на висок глас и с организирани действия категорично отхвърли самата нацистка доктрина да се преследват хора по расов признак, отхвърли потъпкването на човешките права, отхвърли насилието и унищожението на хора като такова.

Аз си мисля че българите щяха да постъпят така и ако фашистите бяха посегнали на циганите, или на турците, или на арменците… И тази мисъл ме прави горд.

Всъщност през тези наистина инфарктни часове докато влаковите композиции под пара чакаха своите пътници за Треблинка нашето гражданско общество извърши двойно спасение – българите спасиха евреите, но всъщност българите спасиха и себе си, спасиха за вечни времена душите си.

И ни оставиха нравствен капитал, който просто нямаме право да пропиляваме.

 

Използувана литература: 

Д-р Митко Иванов, „Масонските ложи в България”, София, 2002 г.

Иван Богданов, „Синовете на вдовицата”, София, 1994 г.

Сб. Оцеляването, София 1995 г.

Джулиано Ди Бернардо, „Философия на масонството”, Варна, 2004 г.

Док. сб. Екзарх Стефан І Български, София, 2003 г.

Димитър Недков, „Масоните се върнаха в България”, София, 1998 г.