Масонството и държавата
Брат Б. К., ложа „Дъгата на Пловдив“
Годишник на Обединената Велика ложа на България (6009 – 6010)
Въпросът за отношенията между масонството и държавата е разгледан от Джулиано Ди Бернардо в книгата му „Философия на масонството“. Масонството играе решителна роля във формирането на модерната държава, като приема в собствените си ложи хора, прегърнали прогресивните идеи, целящи триумфа на политическата свобода и религиозната толерантност. Тайната при масоните засилва връзката помежду им и те могат да предадат тази връзка на идните поколения, без да рискуват да бъдат осъдени като еретици или като бунтари. Така, масонството се оказва неумолим противник на абсолютизма и достатъчно голяма сила в изграждането и установяването на парламентарната система.
Прилагайки космополитичния принцип, то всъщност проповядва своя идеал за универсално единение на хората против традиционната за много места по света егоистична политика, разглеждаща всеки чужд народ като естествен неприятел.
Разбира се, заради тази си дейност то е преследвано с ожесточение.
Католическата църква е на първо място в това отношение. Необходимо е да изминат повече от два века, за да може тя да приеме като свои политическите и социални идеали, пропагандирани от масонството – да ги възприеме като част от своята доктрина за обществото и държавата.
Все пак, за да се разберат причините за преследванията, които са предприемани срещу масонството, трябва да се разгледат историческите условия, които съпровождат раждането и развитието на неговото съвременно издание.
Второто задължение от Конституциите на Андерсън съдържа твърдението, че
„Масонът е мирен поданик на гражданските власти, където и да са местожителството и работата му, като той никога не трябва да се оставя да бъде въвличан в заговори и конспирации срещу мира и добруването на нацията.“
Тъй като тази декларация е била източник на недоразумения, необходимо е да бъде разяснена. На първо място трябва да се отбележи, че декларацията е формулирана в един определен исторически контекст – а именно, по време на разногласията в Англия между кралската фамилия в Хановер, от една страна, и поддръжниците на Джеймс Едуард Стюарт, от друга. Тъй като в английските ложи е имало поддръжници и на едната и на другата фракция, видимо се е търсел начин да се парират конфликтите.
По този повод са резонни следните въпроси: дали гореспоменатата декларация, направена при определени исторически обстоятелства, е всеобщо валидна при различни исторически ситуации от миналото и бъдещето? Може ли тя да бъде общ принцип, недопускащ изключения?
Ако се приеме нейната безусловна валидност, трябва ли да се счита, че масоните са длъжни да уважават каквото и да е държавно устройство, било то демократично или тиранично? Но тогава как да се съчетаят предаността (или поне безразличието) към тиранията с масонската философска антропология, която включва сред основополагащите си съставни елементи този за свободата?
Свободата и тиранията не са съвместими, те се намират в явно противоречие, поради което масонството не може да бъде безразлично по отношение на тиранията.
Заблуда е да се счита Второто задължение на Андерсън като абсолютно и безусловно. На базата на това заблуждение се счита, че масоните – именно защото са безразлични към вида държавно устройство – са длъжни винаги да бъдат предани на държавата. Масонството не е нито безразлично, нито пък агностично – то има ясно разбиране за човека и обществото. Ако това е вярно, то Второто задължение на Андерсън трябва да бъде преформулирано по следния начин:
„Масонът е мирен поданик на онези граждански власти, които гарантират съблюдаването на основните свободи“.
Ако това не беше вярно, не биха могли да се разберат причините, поради които американските масони (Вашингтон, Джеферсън, Франклин и др.), след като приемат Конституциите на Андерсън, замислят и обявяват война на Родината майка. Биха останали неясни мотивите, поради които масоните от цял свят, в различни епохи, са се борили срещу всякаква форма на тирания. И накрая, биха останали неразбрани писанията и действията на всички онези масони, посветили собствения си живот за утвърждаването на принципи, които правят възможен прехода от средновековното и авторитарно общество към общество, основаващо се на човешките права.
Именно като поддръжници на тези принципи масоните са били преследвани. Причините за гоненията и присъдите са източник на огромна гордост за масонството. Демократичните държави няма защо да се страхуват от масонството, което винаги ще им бъде ценен сътрудник в разрешаването на социалните и хуманитарните проблеми. Но трябва да се страхуват деспотичните държави, срещу които масонството ще се бори с всички сили.
Най-старият документ, представляващ акт на осъждане на масонството, е издаден на 30 ноември 1735 г. от градската управа на Амстердам. Резолюцията на Общото събрание на Холандия носи същата дата. Подобна резолюция приема и Върховния съвет на град Женева в началото на март 1736 г. В края на същия месец полицията на Париж забранява на обществените заведения да подслоняват масонски събрания. На 21 октомври 1737 г. е издаден декрет на принц Електор дел Палатинато, осъждащ масонството.
Масонството е преследвано заради избраните от него принципи на толерантност, свобода и равенство. Това е един съзнателен и отговорен избор, който никога не игнорира отрицателните последици, срещу които то ще трябва да може да се изправи. Масонството иска да промени света, поради което присъдите и гоненията от страна на някои държави, стремящи се да запазят старите привилегии, не могат да го спрат. Важно е обаче да разберем причините, които оправдават тези присъди и гонения.
Както е известно преди да се разпадне, Римската империя оставя на Европа един сборник от юридически закони и правилници под името Digesto. Измежду тях съществува забрана на онези сдружения, които не са официално признати. На базата на тази забрана, случайно съществуващите сдружения по време на Римската империя разцъфтяват след нейното падане, до момента на зараждането на синьориите и на монархиите.
От XIV до XVIII век сдруженията в Европа изчезват. Спасяват се само онези на Британските острови, където никога не е действало римското право. Това е основната причина, поради която масонството процъфтява в Англия в началото на XVIII век, без да има нужда да доказва правото си на съществуване.
В континенталните европейски държави обаче, където то бързо се разпространява, правото на сдружаване е открито отричано именно на базата на римското юридическо наследство. Вследствие на това, този, който вижда опасност в масонското сдружаване, лесно може да го обвини в нарушаване на действащите закони. Ето защо, с цел да получи гаранции за собственото си съществуване, масонството трябва да започне битка за правото на сдружаване.
Поведението на отделните държави спрямо масонството е различно. От една страна има държави, които защитават установените привилегии, виждат в масонството революционна заплаха и затова му се противопоставят.
От друга страна има държави, които, споделяйки принципите, преобразуващи постепенно старото общество, приемат сътрудничеството на масонството и след това признават правото му на съществуване. Случвало се е, една и съща държава, в различни периоди на своето съществуване, да бъде последователно изразител и на двата типа поведение. Типичен пример за това е Италия след 1870 г. до наши дни.
Както вече бе споменато, Англия е типичен пример за страна, където масонството не е преследвано. Там масонството не е било разглеждано като тайно общество, което заговорничи срещу държавата. Това, което е тайна в него, е било свързвано с посветителската основа, при което се е приемало, че тази поверителност не би следвало да смущава съня на управляващите.
Една друга причина за такова отношение се оказва свързана с факта, че висши представители на Короната и висши кралски сановници са принадлежали към масонството. В резултат – масонството води почти публичен живот. Всички събития, свързани с ложата – избор на Почетен Велик майстор или масонско празненство – биват широко отразявани във всекидневниците, като се цитират имената на всички присъстващи.
Подобно е положението и в САЩ. Естествено е моделът на колониалната държава – поне в основополагащите принципи – да бъде този на Родината майка.
Все пак – като една авансова застраховка – Бащите на американската революция, от Вашингтон до Франклин, бидейки принудени при изграждането на новата държава да се съобразяват с едни по-различни обстоятелства в сравнение с тези в Англия, решават за разумно споделяните от тях принципи на масонството да бъдат записани в самата Конституция на Съединените щати. По този начин държавата, в качеството си на фактор, привеждащ в действие тези принципи, не е можела да предприеме никакви санкции срещу масонските сдружения.
Ако се вземе под внимание фактът, че седемнадесет президенти на САЩ са били масони, ще се разбере отлично каква роля е играло масонството в тази държава.
И тук, подобно на Англия, масонството си сътрудничи с държавата за разрешаване на важни и нетърпящи отлагане политически и социални проблеми. Като се има предвид всичко това, може да се каже, че масонството в САЩ се развива почти публично. На парадите и на всички тържествени чествания масоните участват масово, обличайки своите престилки. Полагането на основите на нов масонски храм се превръща в празник за целия град, с участието на висши държавни служители.
В качеството си на пазител на духа на Конституцията, американското масонство подпомага образованието и социалните грижи. Масонството изгражда училища и университети, а също така създава фондове за построяване на болници и научни институти.
Съвсем различна е ситуацията в европейските страни и в страните извън Европа, приели римското право. Масонството получава шанс за съществуване и развитие единствено в случаите, когато просветени владетели не възпрепятстват утвърждаването на онези принципи, които бавно преобразуват модерното общество и виждат в масонството сериозен съюзник. Във всички останали случаи масонството е или преследвано, или само частично толерирано.
Важна роля за масонството – в частност, при разглеждането на Стария и приет Шотландски ритуал – изиграва Фридрих II Пруски. Тази негова роля е свързана не толкова с дейността му вътре в масонството, а с изграждане на връзки между масонството и държавата. Когато Фридрих се качва на трона през 1740 г., той обявява открито принадлежността си към масонството и след това издава закони за премахване на мъченията и ограничаване на цензурата. Това е време, през което културата достига забележителен разцвет.
След смъртта му известно време масонството е толерирано, след това – преследвано, до пълното му унищожаване от страна на нацизма.
Италия не прави изключение от това правило. От обединението до края на Първата световна война италианските политически кръгове са дълбоко повлияни от масонските принципи и в много отношения светската държава и масонството споделят едни и същи виждания. Ето защо италианското масонство не е било осъждано и гонено от държавата.
Нещата рязко се променят, когато на власт идва фашизмът. Противоречията между масонството и фашизма започват няколко месеца след „Похода към Рим“. На заседанието си от 13 февруари 1923 г. Върховният съвет на фашизма, председателстван от Мусолини, след продължителни дискусии приема резолюция, в която се чете: „Масонството има програми и използва методи за тяхното осъществяване, които са в противоречие с тези на фашизма“.
На 18 февруари 1923 г. Съветът на Великия Изток под председателството на Великия майстор Домицио Ториджани, предвид новата ситуация решава, че: „Братята фашисти имат пълната свобода да прекратят всякакви отношения с масонството“. Вследствие на това много масони-фашисти напускат масонството, докато други, отказвайки се от привилегиите, които може да им даде фашизмът, обръщат гръб на Мусолини.
Междувременно, към края на 1923 г., започват действията на фашистките отряди срещу някои масонски ложи: в Прато и в Пистоя са опустошени ложите „Дж. Мацини“ и „Феручо“, в Термоли е разрушена библиотеката на ложата „Е. Натан“, по време на церемония е нападната от войници ложата на Монтелеоне.
След опустошенията Великият Изток взема решение братята да направят избор между масонството и фашизма. Насилието се възобновява: биват опустошени и ограбени ложите в Генуа, Ливорно, Пиза, Венеция, Перуджа, Болоня, Палермо. В Рим седалището на Великия Изток в двореца Джустиниани е нападано неколкократно.
Напрежението нараства. В средата на декември 1924 г. в Милано Ториджани държи реч, в която казва, че за Италия фашизмът е крачка назад в духовно и морално отношение и че той е престъпление от страна на държавата.
На 10 януари 1925 г. Министерството на вътрешните работи внася в Парламента закон срещу тайните сдружения. С него се цели да се нанесе смъртен удар на масонството.
Първият член от този закон постановява, че всички асоциации, сдружения и институти, действащи на територията на Италия, трябва да представят в полицията учредителните си документи и устава си, както и списък на лицата, изпълняващи отговорни функции. При невярна или непълна информация сдруженията могат да бъдат разпуснати.
Друг член постановява, че всички държавни служители, както и тези на областните и общински управи, както и на учрежденията под шапката на държавното, областното и общинското управление, не трябва да участват в тайни сдружения или пък такива, в които се полага клетва за запазване на тайна. Нарушителите рискуват уволнение. Законът за тайните сдружения е внесен за обсъждане в Парламента през май 1925 г.
След приемането на закона много ложи преустановяват дейността си, но все пак Великият Изток продължава да се противопоставя на фашизма. Междувременно преследването на масоните става все по-жестоко.
Когато масонството е обвинено, че носи отговорност за падането на лирата, във Флоренция, Брин-дизи и в много други градове масоните са извличани насилствено от офисите им и са пребивани до смърт, магазините им са разрушавани, а ложите опустошавани.
Централата на фашистката организация във Флоренция издава следния документ, с който се подтик ва към насилие:
„От днес нататък масоните и масонството не трябва да бъдат оставяни на мира. Трябва да бъдат унищожени без капка състрадание самите масони, техните имоти, техните интереси. Те трябва да бъдат изгонени от публичните длъжности… Никой не трябва да бъде пропуснат. Добрите граждани трябва да избягват масоните. Под тежестта на нашата сила те трябва да бъдат изолирани като прокажени: ние обявяваме война на тази шайка подлеци и искаме да изпълним нашия дълг, да освободим най-сетне Италия от тези нейни смъртни врагове.“
Тази декларация изиграва своята роля. За четири дни във Флоренция се узаконява ловът на масони: много от тях са принудени да напуснат града, други – пребити до смърт – са задължени да се откажат от обществените длъжности. Когато Мусолини заповядва да престанат репресиите, резултатите са осемнадесет мъртви и четиридесет тежко ранени.
По повод на тези насилнически действия Великият майстор на Великия Изток, с цел да предпази масоните от бъдещи изстъпления декларира, че дейността на всички ложи на територията на Италия са прекратени.
След падането на фашизма демократическите и републиканските институции не съумяват (или не пожелават) да гарантират пълната свобода на сдружаване. Член 18 от италианската Конституция гласи, че:
„Гражданите имат право да се сдружават свободно, без специално разрешение, с цели, които не са забранени за отделните граждани от наказателния закон. Забранени са тайните сдружения и тези, които преследват дори и непряко политически цели, чрез организации с военен характер.“ Подобна формулировка е явно двусмислена, доколкото от една страна позволява на гражданите да се сдружават свободно, а от друга – ограничава тази свобода, забранявайки тайните сдружения. Тоест не всички сдружения са свободни.
Демократичната и републиканска държава, поне доколкото се отнася до тайната, не успява (или отново – не проявява желание) да се разграничи от тоталитарната държава, търсейки упорито в тайната възможно прикритие на заговори и машинации. Тъй като конституционните дебати около тайните асоциации негласно се отнасят за масонството, с формулировката на чл. 18 се цели още веднъж да се изтълкува погрешно посветителския характер на масонството. А без тайната на посвещението, което е първично и съществено понятие на масонската философска антропология, масонството не би било повече такова. Нещо повече, то би се превърнало в обикновено сдружение с филантропски цели.
Поддръжниците на алинея втора от чл. 18 възнамеряват да вменят на масонството и друга голяма вина, когато се отказват да определят критериите, чрез които да обяснят понятието „тайно общество“. Такива критерии биха гарантирали на масонството правото да не бъде обърквано с други сдружения, които не интерпретират тайната по посветителски начин. Като се оставя неопределено понятието „тайно общество“ се цели да се даде правото на държавата да определя всеки път какво трябва да се разбира под „тайно сдружение“.
Така, с цел да гарантира собственото си съществуване, масонството се оказва принудено да включи сред най-важните си задачи реализирането на автентична и пълна свобода на сдруженията в едно демократично и републиканско общество.