Великият майстор акад. Александър Теодоров-Балан. Приносът му за развитието на масонството в България

 

 

Георги Балански, Стар велик втори надзирател на ОВЛБ,

Почетен майстор с особени заслуги на ложа „Сговор 92“, ориент София

Изследователска ложа Quatuor Coronati.

 

Сп. „Зидарски преглед“, книга II, 2009 г.

 

 

На 15 октомври 2009 г. се навършиха 150 години от рождението на академик Александър Теодоров-Балан. (1) Това е дата, която наред с научната общност и широката общественост вълнува и свободните зидари, защото той е един от основоположниците, допринесли много за развитието на масонството в България през годините до забраната му през 1940 г.

Изучаването на неговото дело и приноси налага издирване и изучаване на многобройните му публикации посветени на масонството в списанията „Зидарски вести”, „Свободен зидар”, „Зидарски преглед”, а така също в „Полет“, „Заря”, „Мир” и редица други печатни издания.

За да бъде цялостно и всеобхватно проучването, то трябва да обхване Централния държавен архив, редица други архиви и библиотеки, което е задача за много месеци градивен труд, а резултатите не биха могли да се вместят в една статия. Затова написаното тук е само малка първа стъпка в попълване на историята на българското масонство.

Наш дълг е да допринасяме за осветляването на достойните личности, наши предци, оставили ярка диря в историята на държавата и българщината, да се проучва и популяризира тяхното дело и най-вече – заветите, които тези светли родолюбиви българи са оставили на поколенията след себе си. Затова хората, градили камък по камък темелите на България, възкръснала от пепелта и тъмата на 500-годишното чуждо владичество, наричаме народни будители. Честваме ги вкупом веднъж в годината – на 1 ноември, „Денят на Народните будители”.

Строителите на съвременна България са градили от познатия нам човешки материал новата държавност, поставяли са основите на българската наука, образование, култура, изкуство. Историята сочи, че мнозина измежду най-изтъкнатите строители на младата държава са били свободни зидари, масони. Това само още веднъж доказва качествения подбор при посвещаване в масонското братство, а също така е доказателство за превъплъщението на идеалните цели на ордена в градежа и обществото и държавата.

„Денят на Народните будители“ се е зародил във време на икономическа разруха и силно разклатени морални ценности и порутени възрожденски идеали на обществото – годините последвали националната катастрофа след Балканските войни и Първата световна война.

Да се вгледаме обаче в съвремието. Нима днешното време няма сходни характеристики при това, без да сме преживяли военна разруха? Нима не сме свидетели на повсеместен упадък на обществения морал и нравственост, на липсата и още по-лошо – на силната деформация на ценностната система, което особено видимо засяга младите поколения? От икономическата криза, рано или късно ще излезем, надявам се. Значително по-големият проблем обаче е в това как ще преодолеем разрухата в нравствеността на обществото, каква ценностна система, какви идеали ще окрилят младите поколения в техния житейски път. За да градят и те, подобно на предците си, своята Родина.

В книгата си „Първозидарите” авторът Йордан Палежев избира за надслов мисъл на Джон Стюард Мил (1806-1873 г.), световно известния английски философ и икономист, чието име е свързано с масонството:

„Свободата на всеки народ не зависи дотолкова от политическото му положение, колкото от неговия нравствен характер.”

Друга мисъл на Мил, която също, според мен, заслужава по-дълбоко осмисляне е, следната:

„Достойнството на държавата зависи в крайна сметка от достойнството на хората, от които е съставена.”

Казвам всичко това, за да подчертая, че изучаването на делото на личности като Александър Теодоров-Балан – и най-вече на техните послания – имат непреходно значение, продължават да са все така актуални и за днешния ден.

Да вземем например само един подценяван от мнозина, но с огромно значение за съхраняване на националното самосъзнание и идентичност проблем, каквато е борбата на проф. Балан за опазване на чистотата на български език. В „Книга за мене си“, той заявява, че навлизането в езика ни на чужди думи е

„…естествена последица от културно общуване с други народи„, но и също така:

 „Право е на всяка народностна книжнина и дълг е на нейните работници и творци да се гонят чужди думи, дошли от чуждопоклонство или от немощно незнание“.

Преди близо столетие проф. Балан пише статия с красноречивото заглавие: „Вестникари и книжевници, мислете по български”.

Днес съвременният език на българина е безконтролно, може би и безвъзвратно затлачен от ненужни чуждици, включително изпълнен с думи, които доскоро се възприемаха за неприлични и дори вулгарни. Редица добрали се до микрофон и перо, зовящи себе си интелектуалци, налагат повсеместно уличен жаргон, от който всеки възпитан човек би трябвало да се срамува. Намериха се и хора, които охотно и безотговорно наляха улична реч дори и в правописни речници на българския език.

Всеки човек е майстор на своя градеж, лично негова е отговорността и заслугите за постигнатото в житейския му път. За формирането на личността обаче още в най-ранна възраст безспорно от най-голямо значение е въздействието на средата, от която произлиза. В случая това е гр. Болград с неговата прочута Болградска класическа гимназия „Св. св. Кирил и Методий” дала на България десетки видни личности – учени, политици, пълководци, стопански дейци.

Затова ще си позволя да разгледам малко по-обстойно не само житейския път на Александър Теодоров-Балан, но и средата, в която той се е формирал като личност. Това е животворната, заквасена с идеите на Възраждането и въжделенията за национално освобождение и единение среда, способствала за израстването на плеяда строители на нова България. Хора, добили най-високо за времето си образование във водещи европейски университети, някои от тях взели за съпруги чужденки, са се завръщали в София с нейните кални улици и каруци, за да строят новата държава, да създават и възпитават български граждани. За тях България е била тяхната родина, а не „тази държава“.

 

Родът

Родът Теодоров-Балан има около двеста години изучена и документирана история. В СУ „Климент Охридски” е експонирана постоянна музейна сбирка, посветена на акад. Александър Теодоров-Балан, един от основателите и първи ректор на университета.

През ноември 1999 г. в Националния исторически музей в продължение на един месец бе открита изложба, посветена на рода Балан и на 140-годишнината от рождението на акад. Александър Теодоров-Балан. По повод на годишнини на Софийския университет, на БАН и по други поводи са провеждани и се провеждат научни конференции и прояви, посветени на неговото дело.

Александър Теодоров-Балан е роден на 27 октомври 1859 г. в с. Кубей, Бесарабия. На 12.02.1959 г. той се преселва на работа в Ложата на Великия архитект на Вселената – няколко месеца преди да навърши столетие.

Роден е в семейството на Стоян Мартинов Балан и Мария Грекова. Стоян Балан е изселник от Сливен по време на Руско-турските войни, а Мария Грекова е дъщеря на виден възрожденец – Панайот Греков и сестра на Димитър Греков.

Братът Димитър Греков също е оставил трайна диря в историята на България. Завършил е право с докторат в град Екс ан Прованс, Франция. След освобождението на България става един от водачите на Консервативната партия, участва в изработването на Търновската конституция, приета от Учредителното народно събрание (1879), бил е Председател на Третото обикновено народно събрание (1883). Заема редица високи държавни постове: Председател на Софийски областен съд и Върховния съд (1879), Министър на правосъдието, подпредседател на Държавния съвет, Министър на външните работи и изповеданията, Министър председател през 1899. Бил е действителен член на БКД (днешната БАН).

Неговият син Александър Греков, също възпитаник по право на Екс ан Прованс, Франция, е виден български дипломат, публицист и общественик. Оглавява дипломатическите представителства на България във Франция, Швеция и Швейцария, представител е на България при окупационните сили на Антантата в Беломорска Тракия, организира борбата срещу включване на района в пределите на Гърция. Той е един от инициаторите за създаване на организацията „Народен сговор“ и става неин пръв председател. От 1922 г. издава вестник „Слово“, трибуна на опозиционни спрямо земеделското правителство интелектуалци. На 21 май 1922 г. е прострелян в центъра на София от наемен убиец. След неговата смърт вестник „Слово“ е поет от друг изтъкнат интелектуалец и патриот – Никола Милев. И той на свой ред е покосен от куршума на наемен убиец.

 

Детството на Александър Теодоров-Балан и неговите четирима братя преминава в силно просветена за времето си среда.

Дядото, Панайот Греков, е родом от Станимака, днешния гр. Асеновград. Получил е първоначалното си образование в Бачковския манастир. След поредната Руско-турска война е принуден да бяга от турския башибозук и през 1830 г. се изселва в гр. Болград, Бесарабия. Преброяване на населението от 1 януари 1835 г. е показало, че по това време в Болград е имало 14 семейства с общо 96 души преселници само от Станимака. След заселването си в Болград той открива търговски дюкян. Бил е високо образован и заможен за времето си човек със силно родолюбив дух. Той има значителни заслуги за просвещението и образованието на младите българи, като е способствал за разпространяване на българска книжнина.

Името му остава в историята най-вече като един от основоположниците и спомоществователите на прочутата Болградска класическа гимназия „Св. св. Кирил и Методий”. Той има лична заслуга за нейното откриване през 1858 г. Като един от най-изтъкнатите болградски първенци Панайот Греков (заедно с Георги Минчев) представя на княз Никола Конаки-Богориди през януари 1858 г. решение на българските общини с искане за основаване на българска гимназия, а по-сетне активно участва в нейното настоятелство. От тази гимназия са излезли редица видни българи, записали имената си в новата история на възкръсналата след петвековно чуждо владичество държава.

За големите си обществени заслуги за развитието на българската общност в Бесарабския край, за подпомагането и организирането на образователното дело сред младите българи, Панайот Греков е първият българин удостоен с благородническата титла бань. Тя му се дава на 30 януари 1855 г. в гр. Яш от Молдовския княз Николай Конаки-Богориди, заедно с грамота за присъждането й и ритуално чукче. Панайот Греков не остава чужд и на борбата на българския народ за национално освобождение. Голямо приятелство го свързва с Г. С. Раковски и други революционери, които активно подпомага. Редовно е посрещал в дома си и е давал подслон още на Любен Каравелов, Христо Ботев, Васил Левски и други възрожденци. В Болград е имало и клон на Българския централен революционен комитет.

Такава е средата, в която са се възпитавали и придобили началното си образование Александър Теодоров-Балан и неговите братя. Още на 5-6-годишна възраст те са можели да четат, нещо, което е било изключителна рядкост по онова време. Доколко плодотворна е била семейната среда говори и развитието на останалите братя от фамилията Теодоров-Балан, всеки записал името си в историята на България.

Генерал Георги Тодоров, роден на 10 август 1858 г. в с. Кубей, Бесарабия, възпитаник на Болградската гимназия. Избързвам да подчертая, че той също е бил свободен зидар. Като офицер от запаса на 3.01.1927 г. той е посветен в ложа „Светлина”. По повод на смъртта му на 16.11.1934 г. ложата провежда траурно заседание със слово от Стоян Коледаров, Велик секретар на Великата ложа. (Н. Недев, “Българското масонство 1807- 2007 г.”).

Деветнайсет годишен Георги Тодоров се записва в състава на Първа рота на 7 опълченска дружина и взима участие в освободителната Руско-турска война. След Освобождението завършва първия випуск (1879 г.) на Военното училище в София, след което учи в генерал-щабната академия в Санкт Петербург.

Пътят му на военен преминава през няколко войни: Сръбско-българската, Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Връх във военната му кариера е командването на II българска армия през Първата световна война, когато осуетява съединяването на дебаркиралите в Солун съглашенски войски със сръбската армия. Предвождал и III българска армия на Добруджанския фронт. Като генерал от пехотата от края на юни 1918 г., в самия край на войната, е назначен за помощник-главнокомандващ на действащата армия. Носител е на най-високите воински ордени. След пенсионирането му е назначен за генерал-адютант на цар Борис III. Днес неговото име носят селище и гара в близост до гр. Петрич, има издигнати паметници.

Мартин Теодоров, третият поред брат, е роден на 18.02.1864 г. в гр. Болград. Завършил е право в Русия и Франция. Виден юрист, бил е народен представител в XIII и XIV Народно събрание. Между 1905 г. и 1908 г. е кмет на София. Дейността му е свързана със значителна строителна дейност по благоустрояването на града: Боянският водопровод, корекцията на Софийските реки, полагането на нови трамвайни линии, откриването на Народния театър „Иван Вазов“, начало на строежа на Софийските хали, Централната баня и други значими за града обществени сгради. По негово време Софийска община внася от Австро-Унгария керамичните блокчета – емблематичните за столицата ни „жълти павета”, с които се настилат част от централните булеварди и площади.

Четвъртият брат, проф. Атанас Теодоров, е роден на 31.01.1872 г. в Болград. Завършва медицина в Виена през 1899 г. През 1904 г. специализира там съдебна-медицина. Той е един от създателите на Медицинския факултет през 1917 г., през 1919 г. е избран за професор по съдебна медицина, а през 1926 г. създава катедрата по съдебна медицина. Автор е първият оригинален български учебник по съдебна медицина, както и редица други. Със своята научна, организаторска и преподавателска дейност е признат за основоположник на съдебно-медицинската школа в в България. През 1952 г. е удостоен с Димитровска награда – първа степен.

Най-малкият брат, Михаил Теодоров-Балански, е роден на 29.10.1976 г. в Болград. Завършва през 1904 г. във Виена машинно инженерство със специалност „Топлотехника”. Той е един от първите българи с тази специалност, един от основателите на топлотехниката в България. Проектира и осъществява авторски контрол на отоплителните инсталации в едни от най-големите и представителни сгради в столицата, като Двореца, Българска народна банка, Земеделска банка, Съдебната палата и др. Има значителен принос в изграждането през двайсетте и трийсетте години на миналия век на железопътния парк на България, като национален консултант при вноса на локомотиви, пътностроителна и друга едрогабаритна техника. Той е един от основателите на Българското инженерно-архитектурно дружество (БИАД), като почти непрекъснато е избиран в ръководните органи на дружеството. През 1915-1919 г. е подпредседател на настоятелството на БИАД. През 1943 г. е провъзгласен за почетен член на БИАД. За приноса си като член на Върховния съвет на БИАД е признат за един от най-дейните радетели за изграждането в София на Висше техническо училище с два факултета (12.06.1941 г.) – „Строително-архитектурен” и „Машиннотехнологически”. („Дейци на Българското инженерно-архитектурно дружество 1893-1949 г.“, изд. „Проф. Марин Дринов“, 2001 г.)

 

Александър Теодоров-Балан – преподавател, учен и общественик

Началното си образование той получава в родното си село Кубей, след това учи в гр. Комрат във „Высшее Бассарабско-болгарское Центральное училище”. От 1872 г. довършва средното си образование в Болградската класическа гимназия, наричана по това време „Централно училище”.

След взимане на зрелостните си изпити през юли 1878 г. заминава за България. Работи една година като чиновник в съда, за да събере средства за пътуването си до Прага. Там, от 1879 г. до 1882 г., следва и завършва философския факултет на Пражкия университет. За следването си получава държавна стипендия, осигурена лично от Константин Иречек, министър на образованието.

В Прага той е ученик на проф. Ян Гебауер, бил е член на ръководения от него славянски семинар. Още като студент публикува в чешки и български списания редица свои лингвистични статии и изследвания на литературата. Оценявайки високо таланта и трудолюбието на младия българин, проф. Гебауер му предлага да разработи докторска дисертация на тема: За звука “ь” в съвременния български език, като му осигурява и стипендия при проф. Август Лескин, основоположник на младограматическата школа в Лайпцигския университет.

При него Александър Теодоров-Балан учи три семестъра. Така в рамките на пет години той получава отлично образование и научна подготовка при двама изтъкнати представители на Пражката и Лайпцигската научни школи. Научната си подготовка завършва със защита на докторска дисертация в Пражкия университет. С това той става първият чуждестранен студент, получил тук звание „доктор на науките” и първият българин, станал доктор на науките по славянска филология.

Връщайки се в България, той е един от първите седем университетски преподаватели (така наречените „нови седмочисленици”), основатели на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Избран е за негов пръв ректор през учебната 1888-1889 г. По-късно е бил още два пъти ректор на Университета – през 1896-1897 г. и 1902-1903 г. Бил е на два пъти декан на Историко-филологическия факултет и многократен ръководител на катедрата по българска и славянска литература.

От 1893 г. е професор. Преподава български език и литература в Софийския университет почти половин век, като негови ученици са следващите поколения университетски професори филолози. Пенсионира се през 1934 г. на 75 годишна възраст, но и след това не прекъсва научната си дейност и университетските си връзки.

Той е измежду основателите на Българската академия на науките като в продължение на 75 години е неин редовен член. Приет е през 1884 г. по препоръка на проф. К. Иречек и проф. Марин Дринов за член на Българското книжовно дружество, което по-късно прераства в БАН. Той е почетен доктор на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, след 1944 г. е удостоен за лауреат на Димитровска награда, носител и на редица високи държавни ордени, като ордена „Георги Димитров“. Неговото име днес носят 93 СОУ и улица в София, в столицата му е издигнат паметник, в Болград функционира български културен център „Акад. А. Т.-Балан”.

 

Автор е на над 900 публикации – книги, студии и статии. Работи като основоположник в много области на българската филология: първи титуляр на катедрата по българска и славянска литература, автор на първата научна история на българската литература, той е и един от основоположниците на българската библиография.

Най големи са заслугите му в областта на българското езикознание, в чиято област интересът му остава неизменен от защитата на докторската дисертация до края на земния му път. Самият той създава – или както казва „изковава” – немалко думи и фрази, които навлизат и трайно се утвърждават в българския език, като: „възглед“, „гледище“, „дейност“, „заплаха“, „излет“, „излетник“, „съгласно с…“, „летовище“, „общувам“, „поява“, „предимство“, „становище“, „съвпадеж“, „творба“, „украса“, „усет“, „верски“, „хижа“, „въз основа на…“, „влияние върху…“ и много други.

В посветена на проф. Александър Теодоров-Балан статия, публикувана във „Форум наука“, се хвърля светлина върху произхода на някои живи и до днес митове, свързани с неговото словотворчество.

„На Балан често се приписва авторството на комични думи като „драсни-пални клечица”, „писможалба”, „вестопродавници”, „негодие старешко”, „душесмут” и мн. др. Тази “Баланиада” всъщност е с известен автор – поетът Кирил Христов, който в своите спомени представя в обидно пародийна светлина учения и го нарича “чистачът”. Известно е обаче и това, че в мемоарите си Христов не казва добра дума за никого, освен за себе си. Макар и талантлив, поетът ревнува всеки, който заслужено е постигнал слава и страда от това.

Днес обезпокоителното е, че авторството на думи, сътворени от “пурист-възрожденец”, като Иван Богоров, се приписват на Балан. Дори националните медии поради неосведоменост, повтарят грешката на Кирил Христов. За разлика от Богоров обаче, Александър Теодоров – Балан никога не е правил смешни езикови предложения. Всички съвременници го наричат „Гений на езика”. Автор на редица ценни изследвания в областта на езиковата ни култура, той до края на живота си остава скромен и трудолюбив човек….. Пръв автор на редица учебници по български език и литература, пръв ректор на СУ “Климент Охридски”, академикът изповядва умереност във всичко, освен в любовта към родината“.

Проф. Балан полага много усилия в областта на устройството на книжовния език, на езиковата култура. Той е един от най-ревностните поборници за установяване на единен книжовен правоговор и правопис.

 

Паметна в историята на университета е 1907 г. При откриването на Народния театър в София студентите освиркват княз Фердинанд, след което монархът закрива университета за 6 месеца, а всички негови преподаватели са уволнени. Това принуждава Александър Теодоров-Балан да приеме предложението за секретар на Екзархията в Цариград, където се премества със семейството си за периода 1907-1913, когато Екзарх Йосиф I е принуден да се установи в България.

Ето какво пише проф. Петър Пашов в предговора към автобиографичната книга, която проф. Балан написва за себе си и озаглавява „Книга за мене си”.

„Акад. Александър Теодоров-Балан е от плеядата блестящи творци, които веднага след Освобождението за невероятно кратък исторически срок вписаха в културната карта на Европа забравената от пет века България… Едва дочакал свършването на Руско-турската освободителна война, Балан бърза да отдаде младите си сили за изграждането на новосъздадената българска държава. Още в началото той си поставя високи идеали и им служи всеотдайно и неотклонно през целия си дълъг – цял век! – живот, живот, който не е белязан с големи външни събития и промени, но е наситен докрай с всекидневен упорит труд в областта на науката за българския език и литература като учител, професор, член на Българското книжовно дружество и Българската академия на науките. Влюбен до своя „късни залез“ в родния език, Балан непрекъснато воюва за запазване и увеличаване на словното му богатство, за чистотата и благозвучието му, за изразната му мощ, за граматическата и стилистичната му правилност. Той е един от най-страстните полемисти, аргументирано и убедено защищаващ своите схващания по езиковите въпроси независимо от противодействията, а и подигравателното отношение на влиятелни обществени среди в миналото.”

 

Ролята на Александър Теодоров-Балан в зараждането и развитието на масонството в България през периода 1914 – 1940.

Според някои изследователи на българското масонство (проф. Недю Недев и др.) той е посветен в масонството през 1906 г. от прочутия швейцарски психолог и философ Август Форел (1848-1931). През 1892 г. проф. Форел създава в Цюрих първата в Швейцария ложа, клон на основания на 11.06.1851 г. в Ню Йорк и бързо получил широко, включително и международно разпространение, тамплиерски „Независим орден на добрите храмовици” (Independent Order of Good Templars – IOGT). През 1852 г. този орден е обособен като самостоятелна ложа към „Великата ложа на Северна Америка”. За влиянието на IOGT по това време говори фактът, че през 1875 г. в САЩ е имало 11 850 такива ложи с над 735 000 членове. Клон на IOGT в България става въздържателната ложа „Човещина”, основана в Русе на 21.04.1924 г. Иван Богданов („Синовете на вдовицата”, Университетско издателство, 1994 г. ) твърди, че Александър Теодоров-Балан е посветен в степен „майстор масон” на 17.01.1915 г. от Великата ложа на Франция.

Името на Александър Теодоров-Балан се свързва с т. нар. трето българско масонство, чиито основи се поставят през 1914 г. За първо се приема учредената в Русе от Иван Ведър и привлечени от него посветени в чужбина Свободни зидари ложа „Балканска звезда”, открита за редовни занятия на 8.03.1880 г. (саморазтурила се в края на 1882 г.).

Второто е свързано отново с Иван Ведър и инсталирането в София през 1882 г. на ложата „Братство”. Тя е била приспана през 1887 г. най-вече поради сложната политическа обстановка след детронирането на княз Александър Батенберг. И двете ложи са били утвърдени от Великия Изток на Португалия.

На 2 март 1914 г. създаденото месец по-рано масонско „огнище“ се провъзгласило за временна ложа под името „Заря“. Тя била приета като редовна ложа в лоното на Великата ложа на Франция. На 15/28 април с.г. било извършено тържественото й настаняване в София. Заслугата е на Димитър Иванов Ведър, масон 30° от английската ложа в Манчестър Affabiliti и други девет масони, посветени предимно във френски и английски ложи. Ложата работи по Шотландския стар и приет обред и под послушенството на Великата ложа на Франция. Към тази ложа се присъединява и Александър Теодоров-Балан, майстор трета степен във Великата ложа на Франция.

Почти по същото време, на 19.02.1915 г., бива създаден и Възпитателният институт „Заря” с цел да пропагандира масонството в България. За пръв председател на неговия Управителен съвет е избран проф. Александър Теодоров-Балан.

През май 1917 г. със застъпничеството на Великия майстор на Великата швейцарска ложа „Алпина”, Великата ложа на Франция дава съгласие (патент) ложата „Заря” да се рои на две ложи – „Зора” и „Светлина”. По този начин се открива пътят за учредяване на Великата ложа на България, което става на 27.11.1917 г., а тържественото настаняване е извършено на 7.01.1918 г. – „Ивановден”, патронен празник на свободните зидари. За Велик майстор е избран о.з. ген. Александър Протогеров, а за Велик архивар и проверител – Александър Теодоров-Балан.

За отбелязване е, че за разлика от Великата ложа на Франция и нейния лозунг „Свобода, братство, равенство”, Великата ложа на България възприема свой лозунг: „Любов, истина, труд”.

Първата по-мащабна задача, с която Александър Теодоров-Балан се захваща, е да преведе устава, общите наредби и поученията за първа, втора и трета степен на Великата ложа на Франция и да ги приспособи към българските условия. Той се справя със задачата и тези документи, както и Конституцията на българското масонство, са приети от Великия събор на Великата ложа на България на 22-23.06.1919 г.

С това университетският преподавател и учен Александър Теодоров-Балан изявява най-силната страна на своя талант и познания, които ще го утвърдят като един от братята с най-голям принос в разработката на философската и морално етичната концепция на масонството в България.

На третия Велик събор (септември 1921 г.) и на четвъртия Велик събор (септември 1922 г.) Александър Теодоров-Балан е избиран за Първи заместник на Великия майстор Петър Мидилев.

На 1.09.1924 той е избран за Велик майстор на Великата ложа на България и такъв остава до 26.09.1927 г. Навършил 69 години, поради здравословни проблеми, по негово настояване той е освободен от този пост. В знак на признателност към заслугите му за развитието на масонството в България Съборът на Великата ложа го провъзгласява за първи Почетен член на Великата ложа на България.

Годината 1918 бележи зараждането на масонския периодичен печат в България – през април излиза един единствен брой на бюлетина „Зидарски вести”. Същинското развитие на масонската периодика обаче се свързва със следващото списание – „Свободен зидар”, чийто първи брой излиза през януари 1922 г. и се издава до 1924 г., след което делото му е продължено от „Зидарски преглед” (1924-1940 г.).

Още в първия, на практика програмен брой на „Свободен зидар”, се открояват неговите и за в бъдеще основни автори – проф. Александър Теодоров-Балан, проф. Асен Златаров, д-р Христо Стойчев, Стоян Кутинчев. Две от програмните статии в броя са дело на проф. Александър Теодоров-Балан, който в „Нашите задачи” формулира задачите на списанието така:

1. Етична култура, социален морал, всемирно братство;

2. Теория и практика на свободното зидарство;

3. Из дейността на Великата ложа на България;

4. Свободно-зидарски вести из чужбина и нашенско;

5. Свободно-зидарска книжнина.

Разбирането на Александър Теодоров-Балан за същността на масонството е синтезирано в статията – програмен манифест „Зидари в България”, където пише: „Ние сме свободни зидари. Никоя заповед, никое правило, никой учител ни не налагат нам своите узори (Бел. авт. щампи). Всичкото знание, вкус и воля ние взимаме от там, дето го намери нашата свобода; взимаме го тъй, както го ареса нашата съвест.” И още: „Интересното в нашето зидарство е най-вече това, че зидарията и сградата сме самите ние. Човешката личност в нас е онова, което ни занимава и увлича, което ни прави да жертваме сили и да се жертваме.“

Още в същия този брой на списанието той прави блестящ паралел между масонството и политическата действителност, който въпреки няколко архаично звучащи днес думи, е толкова актуален, колкото и преди 87 години:

„В нашите обществени партии трябва да се подчиниш на една партийна програма и една партийна дисциплина. Според тях не смееш често да сториш онова, което съвестта ти повелява. Партията дири властта в страната или гледа да събори властта. В това дирене и залягане често се гади или занемарява истината и правдата. Користта намира свое поприще и партийният човек се цени над всякой член на обществото. Заради успеха на партийното страда общото, народното, държавното, човешкото. Свободното зидарство е чисто от подобни слабости и недъзи; то се стреми да подбира ония, които бягат от такива партийни болки, или да лекува ония, които са заразени от тях. Свободните зидари не са партия, както и повсегда са вън от нея. Вместо програма и дисциплина те се кълнат в съвест и чест, в работа и усъвършенстване.“

Той не се бои да влиза и в остра полемика по актуални на деня проблеми, да отбива поредните насочени срещу устоите на масонството атаки. Така например по повод на появили се в печата по линия на католическата църква нападки срещу масонството, вероятно инспирирани от създалите се топли отношения между папа Пий XI и Бенито Мусолини, Александър Теодоров-Балан публикува поредица от статии. По този повод проф. Недю Недев пише: „Ал. Т.-Балан се очертава като един от най-компетентните защитници на свободното зидарство. По неговите статии може да съдим за духовния хоризонт, до който достигат българските зидари. Негова е заслугата да отговори на католическата акция срещу масонството. Благодарение на личния си авторитет и ерудиция, която притежава, той успява да парира тази кампания“.

А самият Александър Теодоров-Балан в обобщение на полемиката пише в статията си озаглавена „Против свободното зидарство“ и отпечатана във вестник „Мир”:

„Някога си Стамболов мереше да подчини силния гражданин на силния партизанин. Не смогна, и грешката му стори много пакости. Не отколе и Стамболийски мереше да подчини града със светлина на селото с мрак. Не смогна и той; и неговата грешка стори още повече пакости. А от векове и до днес християнски църковници ревнуват да подчинят християнството на църквата, вместо да вървят обратно. Ще ли смогнат и успеят! Сетниците от ревността им се знаят в историята и се разбират в съвременността. Днес католишката църква смята за свой заклет враг свободното зидарство. А кой го предизвика? Наистина, човек някога сам си създава врагове. Обаче свободните зидари са днес по целия свят въодушевени от повече любов към ближния, отколкото църковниците от разни вери помежду си. Християнската църква напомня постоянно на своите членове, че вяра без дела е мъртва. На такъв божествен зов служат прилежно и безшумно всички свободни зидари от всички църкви по света. А все пак католишката църква няма дума за любов и признание към свободните зидари. Тя поумилно цени оногова, който не пропуска църковна служба и целуване на кръста, ако и не сторил добро дело, ней сякаш искат да подражават и някои наши православни църковници.

София, 24 януари 1928 г. А. Теодоров-Балан”.

Димитър Мишев, Рувим Маркъм и проф. Александър Теодоров-Балан са редакционния екип на сп. „Полет“ (1923-1925 г.), сочено като „най-доброто и най-сериозно списание“, което Великата ложа на България издава за широката общественост.

През 1935 г. се чества неговата 75 годишнина и в приетия по този случай документ на Великата ложа на България е записано: „Съюзният съвет взе инициативата да се чества в нашата среда 75-годишнината от рождението на нашия предраг бр. Ал.Теодоров-Балан. На всички братя са известни заслугите му към нашето свободно зидарство, които заслуги са тъй ценни и големи, че направиха брата Балан Почетен член на В. ложа на България” (сп. „Зидарски преглед”, кн. 2-3/1935 г.)”.

Заслугите на акад. Александър Теодоров–Балан към българското езикознание са оценени високо и от правителствата след 9.9.1944 г. През 1950 г. той става лауреат на Димитровска награда, през 1954 г. е организирано тържествено честване на неговата 95-годишнина и 75-годишна научна и книжовна дейност, при което министър-председателят Вълко Червенков му връчва орден „Георги Димитров”.

Последната си статия „Български изток и запад в книжевния език“ (сп. „Български“ език, кн. 6) написва през октомври 1958 г. – на 99 годишна възраст. Почива на 12 февруари 1959 г., месеци преди да навърши 100 години.

Това накратко е жизненият път, извървян достойно през стоте години, които Великият архитект на Вселената бе отредил на акад. Александър Теодоров-Балан. Устоите, върху които е изградена нравствено-етичната система и философия на масонството, имат вековни корени. Наш дълг е да съберем и систематизираме наследството, завещано ни от академик Балан и другите видни мислители на българското масонство, да го проучим, да извлечем актуалните за днешно време поуки като повод за гордост и пример за днешните свободни зидари, да умножим събраното за идващите след нас.

 

Бележка:

1. Градежът е написан през 2009 г. по случай 150-та годишнина от рождението на акад. Александър Теодоров-Балан и по случай Деня на народните будители 1 ноември.