Великият майстор Петър Мидилев – 17 години начело на Великата ложа на България

 

 

Великата ложа на България, основана на 27.11.1917 г., през 23-те години на своето съществуване до 24 юли 1940 г., е ръководена от  трима избирани на общо събрание велики майстори. Д-р Константин Д. Станишев изпълнява длъжността Велик майстор на ОВЛБ от 12.01.1940 –  25.07.1940 г.

Първият, ген. Александър Протогеров , държи майсторския чук в продължение на  година. Избран е на 27.11.1917 г., а на 13.12.1918 г. заедно с Временния изпълнителен съвет на ВЛБ подават оставка поради тежката международна и вътрешна обстановка в резултат на поражението на България в Първата световна война, както и оказвания върху държавата ни натиск от държави победителки.

Проф. Александър Теодоров-Балан, ръководи ВЛБ като Велик майстор в периода от 1.09.1924  до 26.09.1927 г., когато, в напреднала възраст, се оттегля поради здравословни причини.

През всичките останали общо около 17 години, от 1919 до 1924 г. и от 1927 до 1939 г., с прекъсване по време на мандата на проф. Александър Теодоров-Балан,  начело на Великата ложа на България неизменно е избиран Петър Мидилев. Той е измежду основателите на първата от Третото българско масонство ложа „Заря“ (2 март 1914 г.) и неин II надзирател, първомайстор на ложа „Зора“ (от 20 ноември 1917 г. и в периода 1925-1927 г.), ложа съоснователка на Великата ложа на България, както и Зам. Велик майстор на ВЛБ в периода 1925 – 1927 г. През 1936 г. Великата ложа на Франция му присъжда 33 степен по Стария и приет Шотландски ритуал.  След настаняването на 17 декември 1936 г. на „Суверенен Върховен съвет на 33˚ от Стария и приет Шотландски обред в България със седалище София“ Петър Мидилев е избран за негов Върховен командир.

За ген. Протогеров историята е запазила голям обем информация, позволяваща проследяване, анализиране и описване на неговия житейски път – извън и в масонството. За акад. проф. Александър Теодоров-Балан, изтъкнат учен, един от основателите и първи ректор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, информацията е обилна. Пък и той самият  е изградил своя паметник неръкотворен чрез огромното си  научно писмовно наследство и дейност. Той е и един от най-изявените творци на българската масонска мисъл до саморазпускането на ВЛБ.

За ген. Петър Мидилев, обаче, съхранената, поне достъпна нам информация е оскъдна и се ограничава предимно до кратки биографични данни, които могат да бъдат намерени в няколко от издадените книги върху историята на българското масонство до Втората световна война. Намирането на качествена негова снимка също е проблематично.

Дори и в двата официоза на ВЛБ – списанията „Свободен зидар“ и „Зидарски преглед“, не открихме подписани от него публикации. Както понякога се случва, за съжаление, едва в бр. 4-5/1939 г. на „Зидарски преглед“ намерихме поместени три публикации за неговата личност и дело. Посмъртно.

Оставайки встрани от присъщия за повечето хора стремеж към показност и публични изяви, благодарение на своите общопризнати човешки качества и управленски умения, на всеотдайността и предаността към масонското дело,  в продължение на цели 17 години Петър Мидилев е бил предпочитан и преизбиран за Велик майстор. Оказвана му е била изключително висока чест, като се има предвид, че масонството е представлявало в много голяма степен интелектуалния елит на нацията. Великият майстор Петър Мидилев е успял да преведе ВЛБ в изключително тежки за държавата ни години, белязани от трагично завършилите войни, през времена на вътрешно братоизтребление, последвани от икономически възход и задаваща се световна война. Работил е неуморно за изграждане на авторитета и разширяване на влиянието на Великата ложа на България.

Затова, вместо да преповтаряме на свой ред лесно достъпните биографични справки, предоставяме  думата на негови братя и съратници, дали най-правдива  оценка за Петър Мидилев  като човек, масон и Велик майстор. Тук представяме трите публикации по повод неговата кончина,  отпечатани в  сп. „Зидарски преглед“. Година по-късно  списанието, както и ВЛБ, прекратяват съществуването си.

Позволили сме си единствено леко осъвременяване на оригиналния правопис, както и замяна на използваните в оригинала инициали с пълните имена, където сме успели да ги издирим.

В публикацията е използван източник от  библиотеката на ложа „Слънце“, Ориент Пловдив, събирана от нейния Първомайстор, д-р Христо Аджаров.

 

Георги Балански,

Стар велик  втори надзирател на ОВЛБ,

Почетен майстор с особени заслуги на ложа „Сговор 92“, ориент София.

Изследователска ложа Quatuor Coronati.

 

 

 

 

ДА ТЪЖИМ, ДА ТЪЖИМ, ДА ТЪЖИМ!

 

Великият майстор на ВЛ на България се пресели във Вечният изток на 22 март 1939 г.

Покойният бр. П. Мидилев е роден на 25. X. 1875 г. в гр. Сливен. Там е свършил първоначалното си и гимназиално образование. След това е постъпил във Военното на Н. В. Царя училище, което завършва с отличие и бива произведен в първи офицерски чин като артилерийски офицер. С конкурс бива изпратен и свършва с отличен успех Николаевската генералщабна академия в Петербург. През 1905 г., 20. I., се оженва в Петербург и наскоро се връща в България.

При откриване на школата за запасни подпоручици в с. Княжево, той бива назначен за преподавател   по тактика. След една година бива преведен като инспектор на класоветe във Военното на Н. В. Царя училище. По това време и сегашният ни Цар е следвал учи­лището. От тогава Н. Величество винаги се е обръщал към бр. Мидилева с обръщението „началство“. В 1908 г бр. Мидилев бива изпратен като секретар на нашето консулство в Битоля. В същност назначението му е било да разузнава разположението, подготовката и плановете на турската армия, мисия, която той е изпълнил с рядка преданост и умение. През това време ‒ 1909 година, той бива посветен в италианската ложа в гр. Битоля – „Терра е соле“. В един ден му се дават и трите степени. След завръщането му в България, заема разни щабни длъжности във войсковите части. През Балканската война е бил в щаба на 3-а Балканска дивизия, като старши адютант и началник на оперативното отделение. След същата война е на служба във Военното на Н. В. Царя училище. През 1913 година, заедно с братята: д-р Христо Стойчев, Д-р Стоян Джубелиев, Димитър Ведър, Д-р Константин Станишев, Тома Карарайовов, Георги Ангелов, Стефан Тодоров, Димитър Мустаков и Драган Тъпков, замислят създа­ване на масонска ложа в София и я образуват под отличителното име „Заря“, от послушенството на Великата ложа на Франция, редовно настанена на 15 април 1914 година. В тая ложа бр. Мидилев заема поста II надзирател. Започва Общоевропейската война. Бр. Мидилев е началник щаба на 2 Тракийска ди­визия, а след това началник на оперативната секция при щаба на 1-а армия, гдето го завари и примирието през 1918 година.

През ноември 1917 година, ложата „Заря“ се рои в две ложи, под отличителните имена: „Зора“ и „Светлина“, които впоследствие, на 27 ноември същата година, обявиха Великата ложа на България. При избора за сановници на двете новосъздадени ложи, бр. Мидилев бива избран за Първомайстор на П. Л. „Зора“, но не можа да поеме този пост, по­неже беше на фронта, та се заместваше от „Замест­ника на Първомайстора“, каквато   длъжност,  според тогавашния временен устав, съществуваше. След демобилизацията през 1918 година се състоя първият Велик събор. Бр. Мидилев бива избран за Велик майстор, която длъжност заема на 8 януари 1919 г. След примирието той бива назначен за Началник на Военното на Н. В. Царя училище. Заемал е най-високи военни служби, като Главен интендант на войската и Началник щаба на армията, когато военен министър беше цивилно лице; така че, фактически той е бил и военен министър. Той пръв е дал  идеята за въвеждане на трудовата повинност. През 1922 го­дина, поради несъгласие с тогавашното правителство относно преустройството на армията, си подава остав­ката и излиза в запаса на армията. От избора му през 1918 година за Велик майстор, ежегодно е преизбиран за такъв до 1924, когато, по личната му молба, бе освободен от тая длъжност. След убий­ството на бр. Никола Милев бива избран за първомайстор на П. Л. „Зора“, на 24 февруари 1925 година, която длъжност заема до края на ноември 1927 година. През същата 1925 г. Великият събор избира бр. Мидилев за I Заместник на Великия майстор, на която длъжност стои до 26 септември 1927 година, когато Великият събор наново го избира за Велик майстор и остава такъв непрекъснато до края на жи­вота си – 22 март 1939 година.

През 1934 година, след 19 май, стана Министър на вътрешните работи и народното здраве. Като такъв прокара Закона за общественото подпомагане и този за закрила на децата — два закона от крупно социално значение.

Покойният притежаваше много наши и чужди ви­соки  ордени.

 

Брат Е. П.

 

 

 

ПОМЕН ЗА ВЕЛИКИЯ МАЙСТОР БР. П. МИДИЛЕВ*

Стана това, от което се страхувахме, макар и да го очаквахме с тревога, като неизбежно. Болест на сърцето сломи нашия Велик майстор, пресветлий бр. Петър Мидилев. Той не е вече между нас. Той се пресели във Вечния изток, гдето след време, кой по-рано, кой по-късно, всички ще го последваме.

Тъгата за неговото преселване се чувства от всички, които го познават. А ние всички го познаваме. И празното място, което оставя в нашите редове, ще го чувстваме още дълго време.

Вина има у нас, може би, за неговия предивременен край. Защото от няколко години ние виждахме, как той гасне и какви страдания му причиняваме често, като го занимаваме с нашите дребни и едри въпроси. Нему требваше спокойствие, а ние като чели му го от­казвахме. Лесно беше за нас. Имахме си човек за работа, давахме му да урежда общите ни работи, без да мислим, че с това, може би, съкращаваме дните му. Но нека прибавя веднага, че той вършеше обществената работа с радост, без да подозира опасността, на която е изложен, защото там, в тази обще­ствена работа, той намираше смисъла на своя живот. Спомням си, това беше преди две-три години, когато пристъпите на болестта му бяха се усилили, в един разговор с него, му казах, че който е дошъл до възрастта 60 години требва да ограничи своята работа само там, гдето чувства, че му е най-мило да работи, а от всичко друго да се откаже: Той ми отговори, че чувствал сили в себе си и за по широка дейност. Тези сили, обаче, бяха фиктивни, или по-добре, се кореняха в неговото сърце, жадно за работа, а не и във физическото му здраве, което постепенно отслабваше, без той да забележи това, докато стана късно да му се помогне.

Днес нямам за цел да ви дам пълна или подробна биография на Великия майстор, пресветлия брат П. Мидилев. Нямам нито време, нито възможност да сторя това. Ще се огранича само да изтъкна пред вас с по няколко думи най-характерното от външния му живот, като военен, като общественик и като свободен зидар. Смятам, че от това, което кажа, ще стане ясно на всички какъв е бил вътрешният живот, който е дал своето отражение в делата му.

Великият майстор, пресветлият бр. П. Мидилев, е роден в 1875 г. в гр. Сливен, един от прибалканските градове, които изнесоха на плещите си нашето духовно и политическо възраждане. От там той е закърмен с една жажда за обществена работа, която не го остави до края на живота му. Отдал се на военна кариера, завършил военното училище в София и вое­нната академия в Петербург, последователно достига до най-високия чин, за който може да мечтае всеки военен. Участва в Балканската и Световната войни като строеви и щабен офицер. След войните бива назначен за началник на военното училище и по-после началник щаба на армията, когато цивилно лице упра­влява Военното министерство и, следователно, той е фактически министър на войната. В това си качество, той изработва проекта за трудовата повинност – бъл­гарското изобретение, което ще завоюва целия свят. Военната служба, която изисква от отдалите се на нея беззаветна обич към отечеството и жертви, които да достигат до пълно себеотрицание, е, може би, по­могнала да се развият в него заложбите, които имаше, в качества, които той прояви по-късно в обществения живот.

Когато напуща военната служба, неспокойният му дух не го оставя на мира. Той се явява навсякъде, гдето се култивира любов към отечеството, помощ и закрила към нещастните, и във всички среди, в които е влязъл, за да приобщи усилията си към усилията на другите той е отличен и заема едно от първите места. Той участва в следните дружества и повечето време и в управителните им тела: Съюза на запасните офицери, Съюза за закрила на децата, Червения кръст, Софийския клон на дружеството за борба против туберкулозата и т. н.

От неговия живот, като общественик, мисля, че заслужава да отбележа това, което той направи като министър на вътрешните работи в 1934 година. Той е поканен да заеме този пост в предвечерието на промяната. Изтъквам това обстоятелство, за да наблегна, че той не се е готвил да става министър на вътрешните работи – друг е бил определен за това място, и съвсем незапознат с работата влиза в мини­стерството. Няма да описвам картината, която пред­ставляваше тогавашният наш обществен живот. Всички я помните. Имаше общ повик против котерийното управление, което беше сграбчило в ръцете си съдбините на България. Авторите на 19 май доло­виха момента и наложиха своето разбиране. Делото им ще бъде съдено от историята, защото то е вече ис­тория.

Обаче, каква беше дейността на Министъра на вътрешните работи П. Мидилев? Гражданската власт беше обезличена. И при все това в вихъра, който бу­шуваше тогава в неговото министерство, останаха две големи следи, теглени от него. Нека ги спомена.

През негово време се прокара Закона за обще­ственото подпомагане. Този закон е уникум За пръв път една държава прави опит да вземе в ръцете си общественото подпомагане и да не го оставя на разпиляната инициатива на частни лица и дружества, които особено у нас в края на краищата все чер­пеха и черпят средствата си главно от държавата или общината. С този закон се тури началото, общественото подпомагане да става по една система, по един план, ръководен от обществения интерес, и средствата да се разпределят съобразно с истинските нужди, а не да зависят от умението на известни групи да получават повече от държавата или общината. Същият закон се нареди, всеки български гражданин да участва с еднодневния си доход в това подпо­магане. Не искам да кажа, че пресветлият бр. П. Мидилев създаде закона, че в него се е зародила за пръв път тази идея. Аз лично знаех, че още от 1924 година, когато за няколко време бях началник отделение в това министерство, тази идея съществуваше там. И цели 10 години проектът се търкаляше из канцеларията, защото министрите на вътрешните работи не намираха време да се занимаят с този въпрос. И трябваше да дойде П. Мидилев, човек с обществен усет, всред тогавашната бъркотия, да оживи този проект, като му даде плът и кръв и го направи закон. Заслугата на един министър не е самичък да изработи някакъв закон. Главната му заслуга е да знае между многото законопроекти, които компетентни чиновници или частни лица имат в чекмеджетата си, кой от тях е узрял да бъде внесен в живота и да има мъжеството да го прокара. На много промени ще бъде подложен този закон, с течение на времето, но принципът влезе в нашия жи­вот, благодарение на Петър Мидилев.

Друго едно нововъведение, направено пак от министър Мидилев, е преобразяването на кметския институт. Вниманието към селото беше изчезвало. То са явяваше, само когато трябваше да се правят избори. С изменение законите за селските и градските общини и особено с поставяне на ценз за назначаване на кметовете, се даде тласък за връщане на интелиген­цията към селата. С този закон стана един отлив на повече от 1000 души интелигентни към селата. Този тласък, придружен с подобрения състав на общинските съвети, даде възможност за една по-твор­ческа работа в селата. Мисълта за връщане интели­генцията в селата съществуваше и по-рано. Например, в адвокатските среди този въпрос се разискваше отдавна. И бр. Г. Ц., на адвокатския конгрес в Пловдив, с един реферат, беше посочил, как може да са помогне на бедстващите юристи, като им се открият места в общините, дето с достойнство могат да заместват полуграмотните кметове и секретари-бирници. Според израза на един дълбоко проникновен писател, всеки отритнат, всеки незадоволен интелигент, представлява едно буре с динамит, сложено в основите на обществото. Заслугата на Ми­нистър Мидилев беше, че той долови тази идея и я въплъти. Тя срещна отначало много противници, но си проби вече път и всички почват да съзнават, че в основата си тя е полезна и необходима за напредъка на общините.

Нека проследим живота на пресветлия бр. П. Мидилев и в нашата свободнозидарска среда. Преди Балканската война българското правителство изпраща няколко офицери, като секретари на кон­сулствата си в Македония. Между изпратените е и П. Мидилев, който става секретар на българския консул в Битоля. В този град, в ложата Теrrа е Sоlе, в 1909 година, той получи зидарската светлина и трите степени. Нека се не забравя, че ложи в България ня­маше. Така мина и Балканската война.

След погрома, в 1913 година, когато България беше охулена пред целия свят, десет души бъл­гари, получили зидарска светлина извън България, образуват първата ложа „Заря“, която бива настанена офи­циално през април 1914 година. Националното неща­стие, покрусата на народните идеали беше събрала тези десет души в едно, за да не изгубят братските връзки с чужбина, гдето, надяват се те, ще могат да намерят, в свободнозидарските среди поне, отворени уши да чуят болките на един малък, искрен, но нещастен народ. В числото на тези първи 10 души се намира и П. Мидилев, който бива избран и заема длъжност II надзирател на ложата. Събитията се развиват бърже. Настава Общоевропейската война. П. Мидилев е на фронта, заедно с по-голямата част братя. Останалите братя в София, без да губят досег с братята от фронта, обмислят и успяват да добият учредяването на Великата ложа на България. И когато по този случай ложата „Заря“ се рои в ложи — „Зора“ и „Светлина“, П. Мидилев е избран за Първомайстор на П. Л. „Зора“, макар и да е на фронта. Според тогавашния устав, имало е заместници на първомайсторите, отделно от надзирателите, и такъв заместник е изпълнявал длъжността на първомайстора до връщането на титуляра. За Велик майстор е из­бран бр. Ал. Протогеров. Имах случай да прочета окръжната плоча на първия Съюзен съвет на Вели­ката ложа на България. Той сам заявява, че е учреден временно, докато се свърши войната и се приберат всички братя от фронта. И наистина, в 1918 г. по политически причини, бр. Ал. Протогеров се крие. При избора за Велик майстор, изборът на братята се спира върху П. Мидилев, който веднага заема длъж­ността си и бива настанен официално на 20 януари 1919 г. За такъв пресветлият бр. П. Мидилев остава до Великия събор през октомври 1924 г., когато по негова молба и настояване бива освободен от длъжност. За Велик майстор бива избран бр. Александър Теодоров-Балан, който заема този пост до октомври 1927 го­дина, когато на негово място бива избран пак пресветлият бр. П. Мидилев и остава такъв до края на своя земен живот – 22 март 1939 година.

Нека спомена още две подробности, за да покажа, че и през времето, когато не е бил Велик майстор, пак е бил натоварван да върши наша обща работа. Така, той през октомври 1924 г. се отказва от Великото майсторство. През февруари 1925 г. пада убит на улицата бр. Никола Милев, първомайстор на П. Л. „Зора“, жертва на развилнели обществени страсти. Ложата е пред гибел. Братята от ложата търсят човек, който да ги събере и помолват бр. П. Ми­дилев да вземе чука. На 25 февруари 1925 г. той бива избран за първомайстор на П. Л. „Зора“ и остава такъв до Великия събор – 16 октомври 1927 година, когато за втори път поема Великото майсторство.

Освен това, на Великия събор през октомври 1925 година, след като вече цяла година не беше Ве­лик майстор, бр. П. Мидилев бива избран за I Заместник Велик майстор.

Така че, пресветлият бр. П. Мидилев е непрекъснато свободен зидар в продължение на 30 го­дини: II надзирател на П. Л. „Заря“, на два пъти Първомайстор на П. Л. „Зора“ – около 2,5 години, Заместник на Великия майстор – 2 години и Велик май­стор повече от 17 години.

Кое го е издигнало до положението да стане необходим като Велик майстор? Кое го е задържало на това положение? Нека нахвърлям с няколко думи неговия образ. Той беше скромен, тих, настойчив, сговорчив, не обичаше шума и външния блясък, можеше да изслуша всекиго, без да се възбуди и без да се разсърди; също негова характерна черта беше примирителността, подсилена с една прямота, кога се касае да каже мнението си. И всичко това беше при­дружено с едно умение да изказва мнението си в една мека форма. Нека прибавя при това, че той имаше и умееше да създава широки връзки. Ето качествата, които го на­ложиха като Велик майстор. Същите качества го за­държаха като такъв. В нашата действителност няма и помен от това, що се казва благоговение пред издигнатите хора. За нас няма нищо свето, пред което да се спрем в мълчание, което често пъти е много по-силно от най-хубавите речи. Ние всичко критику­ваме, като мислим, че с критиките си принасяме не-каква полза. И в такава една атмосфера – в профанния свят и у нас, той нямаше неприятели.

Един пример, как той работеше. Примери за неговата преданост към Свободното зидарство има много; бихме могли да ги разказваме даже като анекдоти. Преди няколко години се беше повдигнал шум против Свободното зидарство. Вместо да се разправя с нашите недобросъвестни противници, няколко ме­сеци той непрестанно се срещаше с меродавни лица да ги осветлява върху началата на Свободното зидар­ство и да сочи несъстоятелността на обвиненията, хвър­ляни по наш адрес. Това той вършеше мълчешком. Малцина знаят какво той направи тогава и колко труд му костваше това.

Мисля, че е уместно да приведа един факт познат на малцина от нашите братя, който характе­ризира прямотата на нашия пресветъл бр. П. Мидилев. По времето, когато требваше да се прати българ­ската делегация да подпише договора в Ньой, Министър председател на България беше Ал. Стамболийски, който не беше много дружелюбен към така нарече­ната буржоазна интелигенция. Въпреки това, Великият майстор П. Мидилев, воден от горещото желание да се направи всичко възможно за доброто на България, един ден отива в имението на Министър Стамболийски край София, съобщава му, че го посещава в качеството си на Велик майстор, и му казва, че си­гурно България не може да чака нещо добро в Париж, но че българските свободни зидари го молят, в делегацията, която ще прати, да се съгласи да влязат трима свободни зидари, които ще му посочи допъл­нително, които да се опитат да влязат във връзка с френските свободни зидари и да направят всичко въз­можно от своя страна да осветлят общественото мне­ние в Франция за положението на България. Тогава никой не знаеше, че нашата делегация ще бъде арестувана в хотела си в Париж и ще бъде викана само да подпише договора. Стамболийски приел радушно предложението. И когато след няколко време той поискал от Мидилев имената на тримата свободни зидари, за да ги впише в списъка на делегатите, нашият Велик майстор му отговорил, че те влизат в числото на определените от Министерския съвет делегати.

Нека спомена още един факт. През Общоевро­пейската война Цар Фердинанд се оплакал на един от своите приближени генерали, че масонството пуснало корени и в българската войска, че полковниците Сапунаров и Мидилев били масони. А Цар Фердинанд, инак безспорно умен и проницателен човек, не е можел да се отърве от влиянието на католишката пропаганда, и е бил дълбоко уверен, че сво­бодните зидари са против него и, особено, против Бурбоните. Генералът казал, че може да поговори по този въпрос със Сапунаров и Мидилевъ, за да се увери, дали наистина са масони и какво е Масонството, но Царят му забранил това. Тези думи на Царя се знаеха от визираните братя; обаче, нито единият, нито другият се стреснаха. Обстоятелството, че техния държавен глава и Върховен вожд е заблуден и мисли най-лошото за нашето сдружение, което те обичат и в което членуват, не им попречи да продължат членуването си в него, защото те знаеха, че с това служат и на България, и на човечеството, макар и да не са разбрани даже от Царя си. Това го казвам за урок на някои братя, които напоследък почват да са колебаят, когато видят, че даже отдалеч може да бъдат застрашени материалните им интереси. Тези двама наши братя знаеха, че рискуват и положението си, и бъдещето си, но това на им попречи да си останат свободни зидари. Служейки на светлия идеал на Свободното зидарство, те не се бояха от неразумната сръдня на всесилния Цар.

Приведох горните примери, между многото от такова естество, за да подчертая, че от всички дела на пресветлия наш бр. П. Мидилев, от всички не­гови постъпки се излъчваше една мисъл – мисълта за другите. За себе си той не мислеше. Инак, нямаше да умре беден. Той търсеше къде има да се култивира обич към хората, човещина, къде се мисли за Бълга­рия, за нейното настояще и бъдеще, за да отиде там, без да чака да бъде канен. България беше неговата идея фикс и през нейния образ се пречупваха вси­чките му сили. Слушал съм го много пъти, било в не­гови речи, било в интимни разговори, и ме учудваше простотата и яснотата на неговия светоглед. За него служенето на човечеството беше служене на каузата на България. Той виждаше човечеството само през Бъл­гария и в България виждаше умаления образ на ця­лото човечество. Да се служи на България с всички сили – беше за него равносилно да се служи на чо­вечеството. Това беше не някакъв словесен израз, не някаква теория, а действителен живот, плът и кръв на неговите мисли и дела.

И на всичко това се тури край! Той изчезна пред нашите очи. В момента, когато можехме да помислим да отпразнуваме двадесет и пет годишнината от създаването на първата българска ложа „Заря“, майка на сегашното Свободно зидарство в България, в учредяването на която той е взел живо участие, вместо на празника, той ни свика на днешното тъжно занятие. Такава е волята на Великия архитект на Вселената. Нека приемем случилото се с примирение. Защото, какво ли друго можем да сторим?

Блазе на ония, които вярват в безсмъртието на човека. За тях смъртта не е вечна раздяла. Те са щастливи в това отношение, защото, когато изпращат тленните останки на свой скъп другар, те отиват наистина с тъга, но тъга, която изпитва всеки, който изпраща близък човек на далечно пътуване; надеж­дата, да се видят пак, съществува и мисълта, че близкият човек е жив, радва съзнанието им. Еди­ници са в днешно време подобни щастливци с такава искрена мисъл за смъртта. Та може ли да бъде дру­гояче в нашия век, за който е меродавно и истинско само това, което се възприема чрез нашите пет сетива и минава през ума; за нашия век, който не допуща, че във Великото отвъд, в Великия изток, човек може би има възможност да надникне по други пътища, които са толкова достоверни, колкото и физическият опит? Болшинството от нас не могат да се причислят към тези щастливци, макар всеки от нас да има най-голямо желание да бъде в техното число. Но ние знаем, че няма нищо мъртво в приро­дата, че всичко е въодушевно, че „всичко, живее“, както ще го чуем с тих глас след малко. Това старо херметическо правило ние го имаме в нашата съкро­вищница и то ни приближава към съзнанието на вярващите щастливци. Преди загадката на смъртта, това правило, този закон ни казва, че смъртта е някакво неизбежно преобразование, някакво неизбежно превръщане, което ние наистина не можем да разберем, но че тя не е края на всичко. И ние мислено протягаме ръка зад завесата, в тъмната за нас Бездна, с тай­ната надежда, че тази ръка се хваща от братята, които са минали във Великото отвъд, макар нашите сетива да не ни дават доказателство за това. Защото ние зна­ем, и след малко ще ни бъде пошепнато на ухото, че „нищо не умира“, че силата никога не се губи, а се само изменя начинът на нейното приложение. Така казва нашият обред. Затова, средището от сили, които излъчваха от себе си познатите нам ум, воля, морал и характер на пресветлия бр. П. Мидилев, не е изчезнало. П. Мидилев е жив и ще бъде жив между нас със своите дела и примери, които ще оживяват пред нас неговия образ, а добрият спомен ще бъде връзката между нас и него, между знайното тук и незнайното Оттатък, гдето той се е преселил.

Нека бъде вечна паметта на Великия майстор, пресветлия брат Петър Мидилев.

 

Брат Ал.Ч.

 

 

*Бел. на редакцията. Траурното слово е произнесено от брат Александър Чилингиров, Велик Блюстител на ВЛБ (1938-1939 г.) по време на траурно занятие на софийските ложи на 30.11.1938 г., посветено на паметта на ВМ Петър Мидилев и ръководено от Великите сановници.

 

 

†ПЕТЪР ИВ. МИДИЛЕВ (бр. 11 601 на в. „Миръ“ от 31. III. 1939).

Целият живот на покойния е една върволица от непрекъсната, активна дейност: от ранни младини – във войската, а след уволнението му от военна служба – на обществено поприще. И като войник, и като общественик, генерал Мидилев се прояви като човек с прозорлив ум и големи добродетели. Всъде, дето работи и служи, той оставя светла диря след себе си.

На погребалното шествие някой ми каза : „Много добре очертаха ораторите в църквата ду­ховния лик на този наш общественик“. Но на тях, аз бих добавил още: „Мидилев бе образец на човек. Защото, наистина, през целия си живот не съм срещал по-човечен човек“.

Като войник Петър Мидилев прояви ценни качества и са издигна до най-високите стъпала на военната йерархия. Бе главен интендант, началник на Военното училище, началник щаба на армията, и то в най-трудните времена след погромите, когато лошите инстинкта бяха се развихрили и требваше много съобразителност, много такт и упорство, за да се канализират.

Когато, поради несъгласие с известни политиче­ски методи на правителството и главно, поради несъ­гласие с мерките, които са вземаха за реорганизиране на войската по онова време, напусна военната служба, генерал Мидилев нито за миг не допусна, че зем­ната му дейност е свършена; нито за миг не поми­сли, че му липсват сили и средства, за да работи сега, като гражданин, със средствата на гражданина.

И наистина, виждайки моралните и материални опустошения, които бяха извършили войните и погромите във всички области на живота, той посвети труда и си­лите си в организацията на запасните офицери. „След погромите, които преживяхме“, казваше той, „трябва преди всичко да възстановим българските добродетели: трудолюбие, дисциплина и упорство в не­щастието; трябва да работим най-усилено, за да вдъхнем нова вяра на народа в едно светло бъдеще и да пресъздадем силата си; не сме ние нито първият, нито последният народ, който преживява погром в ис­торията си…“

В продължение на повече от десет години, той работи най-предано в управата на Съюза на запасните офицери, където покойният бе ценен особено. Неговите мнения, винаги добре мотивирани, винаги вдъхно­вявани от честна мисъл и възвишени намерения, бяха търсени, очаквани, ценени.

Последната служба на покойния за Родината бе участието му като Министър на вътрешните работи в кабинета на Кимон Георгиев.

Една от най-големите заслуги на покойния, като министър на вътрешните работи, е, без съмнение, съз­даването на фонда за общественото подпомагане. С този фонд той даде живот и подкрепа на много човеколюбиви инициативи, които до тогава оставаха неор­ганизирани и не даваха желаните резултати. До края на живота си той работи в управата на Съюза за закрила на децата и не престана да се интересува от дейността за обществено подпомагане у нас. Често, обаче, той с досада разказваше, как неоснователно се намаляват средствата на този толкова полезен фонд и с това се затрудняват обсега и ефикасността на обществе­ното подпомагане. „Ако за всекиго от нас е християнски дълг да подпомага ближния, колко по-повелителен е този дълг на държавата към нейните бедни и слаби граждани! Една държава, която не изпълнява този си дълг, не може да се нарече християнска държава. . .“  Приятелите и познайниците на Мидилева познаваха много добре топлото чувство и душевното благородство, които се криеха под видимата му въздържаност и спокойствие. Невероятно е някой да е бил в съпри­косновение с него и да се е отделил без почит или с огорчение от него. Те се учудваха, от друга страна, че издържа, без да се оплаква, без да хули, ударите и несретите в личния и обществения си жи­вот. И затова те ще запазят за него и за делото му най-светъл спомен.

 

Поклон пред паметта му!

 

Г. Ю.