600 години зидарски ритуал

 

МУ брат Хари Кар,

Ложа Quatuor Coronati № 2076, ОВЛ на Англия

 

Превод от английски език: Цветана Кожухарова

 

Списание „Зидарски преглед, книга XIX, септември 2018 г.

 

Зараждане на зидарската браншова организация

Всичко започнало в Лондон, Англия, през 1356 г. – една много важна дата. Началото било положено с някакво класическо сбиване между каменоделци – между мъжете, отговорни за рязането на камъка, и колегите им зидари, които реално изграждали стените. Точните подробности за свадата не са известни, но в резултат от нея 12 опитни майстори-зидари, сред които и някои известни за времето си личности, се изправили пред кмета и членовете на градския съвет в Лондонската община и, получавайки официално позволение, изготвили свой простичък Кодекс с браншови разпоредби.

Още от встъпителните думи на оцелелия и до наши дни документ проличава, че, доколкото браншът на тези мъже никога не е бил регулиран, те се обединили, по начин, по който това било правено в другите браншове. Така че тук, от това писмено свидетелство, получаваме официална гаранция относно един действително първи опит за учредяване на зидарска браншова организация. Прелиствайки нататък документа, ние се натъкваме и на текст, целящ регулирането на проблема, довел до гореспоменатия раздор – става въпрос за първото правило, което гласи:

„Всеки мъж от бранша може да работи всяка една работа, свързана с бранша, ако притежава перфектните умения и знания за нея.“

Братя, това било проява на Соломонова мъдрост! Щом познаваш занаята, можеш да го практикуваш и никой не може да те спре! Ако днес в Англия притежавахме този здрав разум, колко по-добре щяхме да бъдем.

Така учредената организация се превърнала за 20 години в „Лондонска зидарска компания“ – първата браншова гилдия на зидарите и един от преките предшественици на съвременното Свободно зидарство. Това е реалното начало. Лондонската зидарска компания не е била ложа – тя била браншова гилдия. Затова тук съм длъжен да отделя малко повече време, за да ви обясня как са стартирали ложите. Задачата не е съвсем лесна, защото не разполагаме с никакви свидетелства за реалното основаване на ранните оперативни ложи.

Накратко, гилдиите били градски организации, ползващи се с големи привилегии, защото помагали в управлението на общинските дела. В Лондон, например, от 1376 г. насам, всяка браншова организация избирала двама свои представители, които ставали членове на Общия съвет (1), а всички заедно формирали градското управление. Но зидарската гилдия изобщо не участвала в структурите на градското управление. Голяма част от основните зидарски проекти в бранша били извън градовете – по замъците, абатствата, манастирите и защитните съоръжения. Затова предполагаме, че именно по тези места, където не съществували никакви браншови организации, зидарите, потънали от години наред в работа, започнали да се обединяват в ложи, имитирайки гилдиите, и осигурявайки си по този начин някаква степен на самоуправление в занаята, докато са далеч от всякакви други форми на браншови контрол.

Първата действителна информация за съществуването на ложи идва от сборници с документи, които познаваме като „Старите задължения“ или „Ръкописните конституции“ на зидарството – една прекрасна колекция от текстове. В хронологичен план началото е положено от манускрипта „Региус“ (около 1390 г.). Следва ръкописът „Кук“ (около 1410 г.), а към ХVIII век около 130 версии на тези документи били в активно обращение.

Най-старата версия на манускрипта „Региус“ е писана в рима и в някои отношения се различава от другите текстове, въпреки че по общ вид и съдържание тези документи са много сходни помежду си. Всички те започват с начална молитва – християнска и тринитарна, след което продължават с историята на занаята, в която се разказва, че той води своето начало от библейските времена и земи. После идва проследяването на неговия възход и разпростирането му в Европа до достигането му във Франция, откъдето – през Ламанша – в крайна сметка се установява в Англия. Това била една невероятно лоша история. Сигурен съм, че всеки професор-историк би предпочел смъртта пред предизвикателството да я докаже, но масоните вярвали в нея. Тя се явявала тяхната гаранция за почтеност, доколкото ставало въпрос за древен занаят.

След историята идвал ред на правилника – на същинските задължения за майстори, калфи и чираци, които включвали няколко разпоредби от чисто етичен характер. И това е всичко. От време на време в различните документи името на някой от включените персонажи се променя, или в текста на правилника се забелязват леки различия, но, като цяло, всички те следвали един и същ общ модел.

Освен трите основни дяла, които описахме: молитвата, историята и задълженията, в повечето ръкописи откриваме по някоя и друга дума, която свидетелства за наченки на масонска церемония. Трябва да добавя, че няма как да открием цялата информация, която търсим, в един единствен документ, но, когато изучаваме като колекция един пакет от документи, става възможно да се възстанови рамката на церемонията по приема в онези времена – най-ранната церемония за прием в занаята.

Вече знаем, че церемонията – такава, каквато е била – е започвала с начална молитва, последвана от „четене“ на историята. (Много по-късни документи също препращат към това „четене“). По онова време 99 от 100 зидари не са можели да четат и, следователно – убедени сме в това – били подбирани конкретни пасажи от историята, които да бъдат запомнени наизуст и след това да бъдат рецитирани по памет. Да се чете целият текст, дори и да има кой да го направи, би отнело много време. Така че „четенето“ е било втората част на церемонията.

По-нататък откриваме една инструкция, която се появява редовно и практически във всеки документ (обикновено на латински). Тя гласи:

„И тогава някой от старейшините изважда книга (понякога думата е членувана – ‘книгата’, в други случаи се казва директно – ‘Библията’, а на места се използва и израза – ‘Светата Библия’ – бел. авт.) и този, или тези, които ще бъдат приети, следва да поставят ръка върху нея, след което трябва да бъдат прочетени следните Задължения.“

В това положение на кандидата му биват прочитани уставните правила и той се заклева. Клетвата е проста – за вярност към краля, към майстора и към занаята, за спазване на устава и за неуронване на престижа на занаята. Клетвата е директно заимствана от тези, които са били полагани в гилдиите, вероятно защото това е била единствената форма на клетва, позната по онова време; без излишна важност, без наказания – една проста клетва за вярност (нека бъде повторено) към краля, към работодателя (майстора) и към бранша.

От този момент нататък клетвата се превръща в сърцето и душата, в ключов център на всяка зидарска церемония. „Региус“, първият оцелял ръкопис, акцентира върху това и тук си струва да цитираме фрагмент от него. След като бъдат огласени задълженията, там четем за кандидата:

„И по всички тези изредени дотук точки, по всички тях той трябва да се закълне. И всички трябва да изрекат тази клетва на зидарите – независимо дали искат, или не.“

„Независимо дали искат, или не“

– вратата на занаята се е отваряла само с един-единствен ключ и той се е казвал „зидарска клетва“. Важността, която „Региус“ придава на клетвата, се повтаря отново и отново на много места – не със същите думи, но със същата тежест. Клетвата и поемането на задължение били ключът към церемонията по приема.

И така, ето че описах за вас най-ранната церемония и вече мога да оправдая заглавието на моя доклад:

„600 години зидарски ритуал“.

Имаме 1356-а, като година на зараждането на зидарската браншова организация, а около 1390 г. – най-ранното доказателство, което сочи за церемония по прием. Разделете разликата в годините – всичко е започнало някъде между тези две дати. Това е почти точно 600 г. доказана история, а и оттук нататък всеки етап от нашето развитие може да бъде потвърден.

Зидарството, изкуството на строежа, се заражда много хиляди години преди гореспоменатата дата, но за предшествениците на нашето Свободно зидарство можем да се върнем назад по директна историческа и доказуема линия единствено до годината 1356-та, когато то реално е започнало в Британия.

Има и един друг момент, който трябва да бъде споменат преди да продължа. Досега говорих за време, в което е съществувала само една степен. Документите не съобщават това изрично, в тях просто се посочва само един вид церемония – никога повече от една. Аз обаче вярвам, че тя не е била предназначена за чирака. Допускам, че е била за калфата – мъжът, който е бил изцяло обучен. В „Старите задължения“ не пише нищо по въпроса, но съществуват обилни външни свидетелства, от които вадим това заключение. Налице са много записи от съдебни дела и решения, които сочат че в началото на XV век чиракът е бил роб на своя господар. Той е бил движима собственост, притежавана от господаря. Можел е да бъде купуван и продаван по същия начин, по който господарят му би купил и продал кон или крава. Затова, при такива обстоятелства, не би било възможно един чирак да притежава какъвто и да е статут в ложата. Това е станало доста по-късно. Така че, ако можем мислено да се върнем назад към времето, когато е съществувала само една степен, то тя би следвало да бъде предназначена единствено за напълно обучените зидари, а именно – за калфите.

Почти 150 години трябва да изминат преди властите и парламентът да започнат да осъзнават че, може би, чиракът също е човешко същество. През ранните години на XVI век в Англия се появява цяла плеяда от трудови правилници и закони, с които се полага началото на едно признаване, признаването на чирашкия статут; а горе-долу и по това време започваме да намираме свидетелства за упражняване на повече от една степен.

От 1598 г. нататък разполагаме и с протоколите на две шотландски ложи, които са практикували две степени. Ще се върна към тях по-късно. Преди тази дата няма доказателства за степени, освен, вероятно, един английски документ, Манускрипт № 2054 от 1650 г., част от колекцията ръкописи „Харли“  (2), за който обаче се счита, че е копие на текст от последните години на XVI век.

 

ПЪРВИ НАМЕК ЗА ДВЕ СТЕПЕНИ

Ръкопис № 2054 представлява една съвсем стандартна версия на „Старите задължения“, с тази разлика, че, подвързана към него, върви една бележка, написана със същия почерк като този от ръкописа, в която се съдържа нов вариант на зидарската клетва. Тази бележка е от особено значение, защото свидетелства за съществена промяна в сравнение с всички предишни форми на клетвата. Ето я и нея:

„Ще ти бъдат разкрити няколко думи и знаци на свободния зидар, за които ще отговаряш: пред Бог във Великия и ужасен ден на страшния съд. Ти ще пазиш тайната и няма да я разкриваш пред нито един човек, а само пред майсторите и калфите на това Общество на свободни зидари. Помогни ми Боже!“

Братя, знам, че изрекох всичко много бързо, но ще прочета отново първия ред:

„Ще ти бъдат разкрити няколко думи и знаци на свободния зидар…“

„Няколко думи и знаци“

– използвано е множествено число. Следователно, можем да предположим, че става въпрос за повече от една степен. Тук, в документ, който би трябвало да отнесем към 1550 г., имаме първи намек за разширяване на церемониите отвъд единствената степен. Разполагаме и с действителен протокол от няколко години по-късно, който доказва практикуването на две степени. Но забележете, братя, че церемониите наченали малко по малко да се приближават към съвременния им вид.

Вече посочих, че те вероятно са започвали с молитва, после е идвало рецитирането на част от „историята“, последвано от поставяне на ръката върху книга по време на четенето на задълженията, полагане на клетва и посвещаване в тайните думи и знаци… Нямаме идея какви са били думите и знаците, но знаем, че и в двете степени церемониите са започнали постепенно да се оформят във вид, сходен с тези от нашето съвремие. Ще трябва обаче да почакаме доста преди да се натъкнем на съдържанието и действителните подробности от тези церемонии. А това се случва към края на XVII век. Ето тук ще преминем и към следващата ми тема, но преди да направя това – запомнете, братя – все още имаме само две степени и предстои да ви занимая с документите, които реално описват въпросните две церемонии във вида, в който те са запечатани върху хартия.

 

НАЙ-РАННИЯТ РИТУАЛ ЗА ДВЕ СТЕПЕНИ

Най-ранното свидетелство, с което разполагаме, е документ от 1696 г., написан красиво на ръка, и познат ни като „Ръкописът от Единбургския регистър“, защото е бил намерен в Публичния архив на Единбург. Първо ще се занимая с тази част от текста, която описва действителните церемонии. Тя е озаглавена: „Начин за даване на масонската дума“, което, иначе казано, означава: „Начин за посвещаване на масона“. В началото е описана церемонията, по време на която редовият чирак се превръща в „масонски чирак“ (обикновено след около 3 години от датата на договора му с майстора). Следва церемонията по прием на „майстора масон или калфата“ – така е озаглавена втората степен. Подробностите са пленителни, но мога да ги споделя с вас само накратко, и, където мога, ще използвам автентичните текстове, за да успеете да се потопите в атмосферата.

Ръкописът ни разказва как кандидатът е „накаран да коленичи“ и

„след множество церемонии, с цел да бъде изплашен“

(тук всякаква форма на грубост е с цел да му бъдат изкарани ангелите)… та, „след множество церемонии, с цел да бъде изплашен“, той е накаран да вземе Книгата и в тази поза да се закълне. Именно във въпросния текст се съдържа и най-ранната версия на масонска клетва, описана като част от цялостната церемония:

„Пред Бога и само пред Бога ще отговаряш, когато застанеш гол пред него във великия ден. Ти не трябва да разкриваш никаква част от това, което ще видиш и чуеш сега, нито с дума, нито с писане, нито с писмена следа, нито рисувайки с върха на сабя или друг инструмент в сняг или пясък, нито да споделяш това с който и да е друг, освен ако не е приет масон. Бог да ти е на помощ!“

Братя, ако сте слушали внимателно, току що чухте най-ранната версия на по-късната фраза:

„…да загатвам за тях, да ги издялвам, маркирам, гравирам или обрисувам по какъвто и да е друг начин“ (3).

Най-първият вариант на тези думи е този, който преди малко ви прочетох:

„…нито с дума, нито с писане, нито с писмена следа, нито рисувайки с върха на сабя или друг инструмент в сняг…“.

Забележете, братя, че в тази клетва липсват наказания – тя е просто обет за пазене на тайна.

Вече положил клетвата, новакът бивал извеждан извън ложата от последния непосредствено приет в нея. Зад вратата на помещението новозаклетият научавал знака, позите и думите за достъп (ние все още не знаем какви са те, докато новоприетият не се завърне в ложата). Той се връща, сваля шапката си и прави „някакъв смешен поклон“, след което изрича словата за достъп, в които е включен и поздравът към майстора и братята. Всичко завършва с думите:

„а болката е същата все едно си прерязвам гърлото“,

като на това място има поставена кратка бележка под линия, в която се казва:

„при това трябва да направите знака, когато изговаряте това“.

Туй е най-ранното документално свидетелство за чирашкия знак.

Сега, братя, когато си представяте всичко това, забравете за прекрасно обзаведените помещения на вашите ложи. Тук говорим за оперативно масонство, когато ложите са се събирали или в някоя малка стаичка на гърба на някоя кръчма, или в помещение над нея, или в барака, прилепена към голям строителен обект. И ако в сбирките са участвали дузина масони, това било считано за добро присъствие. И така… след като момчето направело знака, завеждали го при майстора, за да бъде „предаден на неговите грижи“. Ето го майсторът; а там, близо до него, стои кандидатът. Ето го и „инструкторът“. Именно той прошепва думата в ухото на своя съсед, който от своя страна я прошепва на следващия до него, и така процесът продължава, докато ложата бъде обиколена и думата отново се върне при майстора. Накрая майсторът предава думата на кандидата.

Тук се натъкваме на друга бележка под линия от библейско естество, в която несъмнено се заявява, че „думата“ всъщност не е една, а са две – Б… и Я… И това са имената на двете колони, които имена били давани едновременно на чирака. Обстоятелството, че в двустепенната система са се давали имената на двете колони още на чирашко ниво е нещо много важно за по-нататъшния ни анализ, когато ще започнем да изучаваме развитието на трите степени.

С това приключва описанието на мизансцена. Следва обаче набор от прости въпроси и отговори, озаглавени: „Някои разпознавателни въпроси, които масоните поставят за потвърждение“. Комплектът съдържа малка серия от питания, с които да бъде тестван някой непознат извън ложата. Практически, този текст представлява първата и най-стара версия на масонския катехизис. Ето и някои от петнайсетте въпроса:

„Масон ли си?“,

„Как да разбера това?“,

„Къде беше приет?“,

„Кое прави една ложа истинска и съвършена?“,

„Къде е била първата ложа?“,

„Има ли някакви светлини в твоята ложа?“,

„Има ли скъпоценности в твоята ложа?“

Ставаме свидетели на първите, бегли начала на масонския символизъм. Удивително е колко малко е имало в началото. Ето ги, братя, тези 15 въпроса, на които е трябвало да отговори кандидатът. Той е нямал време да научи отговорите. И това била цялата церемония на чирашка степен.

Сега припомнете си отново, братя: тук говорим за оперативно масонство – за дните, когато зидарите са припечелвали прехраната си с чук и длето. При тези условия втората степен е била вземана около седем години след датата на иницииране, когато кандидатът за това звание се е връщал, за да стане „майстор или калфа“. Вътре в ложата тези две степени са били равностойни, и двете са били присъждани на напълно обучени зидари. Извън ложата единият е бил работодател, а другият служител. Ако масонът е бил син на свободен гражданин, той би могъл да се възползва от свободата си и веднага да бъде издигнат като майстор. В противен случай е трябвало да заплати за привилегията. А дотогава калфата оставал просто нает служител, но вътре в ложата и двамата имали една и съща втора степен.

И така, договорът между чирак и майстор вече е изтекъл, отслужени са и още 1-2 години срещу „месо и надница“ (т.е., дневна прехрана плюс възнаграждение) и идва редът за посвещаване във втората степен. Чиракът е

„поставен на колене и полага отново клетвата“.

Принципно, това била същата клетва, която той вече е положил като чирак, с изключение на три думи, които тогава били пропуснати. По-нататък най-младият майстор извеждал новозаклетия от ложата, където той получавал знаците, позите и думите за достъп. (Ние отново все още не знаем какви са те.) Новопосветеният се връщал в ложата и правел т.нар. „майсторски знак“, който не е описан, поради което не мога да ви кажа какъв е бил. После същият бивал довеждан, за да му бъде възложена съответната отговорност, след което най-младият майстор, този, който го бил извел извън ложата, прошепва думата на своя съсед, който я прошепва на следващия до него и така тя обикаля ложата, докато се връща при майстора. А майсторът – забележете отново, братя, че действието се развива на втора степен – чрез петте точки на другарството, предава думата на кандидата. Петте точки в онези дни били – стъпало до стъпало, коляно до коляно, сърце до сърце, ръка в ръка, ухо до ухо – ето така са описани за първи път. Няма легенди за Хирам, няма излишни украшения, а само пет точки на другарството и една дума. Но в този документ думата не е спомената. Тя обаче скоро ще се появи, поради което ще се занимая по-късно с нея.

На калфенска степен са се задавали само два въпроса и с това всичко приключвало. Двете степени са прекрасно описани, не само в тези документи, но и в два други „сестрински текста“: ръкопис „Четуд Кроли“ (датиран около 1700 г.) и ръкопис „Кевън“ (наскоро открит и датиран около 1714 г.). Удивителни документи, всички идващи от южна Шотландия, всички разказващи точно една и съща история – чудесни материали, ако можехме да си позволим да им се доверим. Но, братя, със съжаление трябва да ви кажа, че, като учени в Масонството, ние не си позволихме да им гласуваме доверие, защото написването им е било акт на престъпване на клетва. Ще го кажа по най-простия начин – колкото повече те ни разказваха, толкова по-малко трябваше да им се вярва, освен ако, по някаква щастлива случайност или по чудо, не успеехме да докажем – както и следваше да опитаме – че тези документи са били реално използвани в ложа. В противен случай щяха да бъдат безполезни. И ето че в нашия случай, по стечение на една много щастлива случайност, получихме така търсеното доказателство. Сега ще чуете прекрасната история.

Да ви припомня, братя, нашите три документа са датирани към периода от 1696 г. до 1714 г. Точно по средата на този период, през 1702 г., малка група шотландски господа решили, че искат да си направят ложа – в „собствения си заден двор“, нека се изразим така. Всички те били джентълмени, живеещи в южна Шотландия, около Галашилс, на около 30 мили югоизточно от Единбург. Всички до един били вид­ни земевладелци в региона. Един ден Сър Джон Прингъл от Хоппрингъл, Сър Джеймс Прингъл (негов брат), Сър Джеймс Скот от Гала (Галашилс) – техен зет, заедно с още петима съседи се събрали и взели решение да си направят своя собствена ложа в село Хогфуут, близо до Галашилс. За писар избрали мъж, който бил надарен с фантастичен почерк, и го помолили да закупи протоколна книга. Той така и сторил. Купил една подвързана с кожа очарователна книжка във формат „осминка“ (приблизително А5 формат по съвременните стандарти – бел. прев.) и заплатил „14 шотландски шилинга“ за нея. Няма да се впускам подробно през трудния анализ на курсовите еквиваленти, но паричната равностойност на цената в наши дни би била около 25 цента. Като типичен шотландец, писарят педантично записал направения разход в протоколната книга, за да могат средствата да му бъдат възстановени от първите събрани членски вноски. След това, в готовност за първата среща на ложата, той изписал върху онова, което вероятно е било първа страница, някакви бележки, за които не знаем подробности. Продължил обаче по-нататък и изчерпателно взел, че описал от началото до края един от ритуалите, практикувани в Шотландия по това време.

Когато приближил към края, писарят вече бил запълнил десет страници от книгата, но мястото не му стигнало, затова поместил последните двайсет и девет думи от ритуала в началото на страница 11. И тъй като говорим за шотландец, който – както ви казах – е похарчил 14 шилинга за тази протоколна книга, а за чиято вродена пестеливост идеята да остави празни три четвърти от една страница била изначално обидна, то под 29-те думи на страница 11 той поставил заглавието: „В същия ден“, и продължил със записването на протокола от първата среща на ложата. Надявам се, че можете да си представите всичко това, братя.

Докато писах историята на ложа „Хогфуут“ – първата изцяло неоперативна ложа в Шотландия, 34 години по-стара от Великата ложа на Шотландия, се запознах с нейните протоколи, които са били прекрасно водени в продължение на 61 години, когато през 1763 г. тя била погълната от някоя по-голяма ложа измежду околните. Протоколната книга преминала към Великата ложа в Селкърк, след което от Селкърк стигна до мен в Лондон, за да напиша историята.

Не знаем кога се е случило това, което ще споделя сега, но по някое време през тези 61 години някой, вероятно един от последните секретари на ложата, сигурно е отворил въпросната протоколна книга и вниманието му е било привлечено от нейните първоначални страници. И той трябва да е получил пристъп! Ритуал, записан в протоколна книга! Невъзможно! Но първите 10 страници липсвали – били загубени завинаги. Вандалът, извършил деянието, със сигурност би изтръгнал и страница 11, но вероятно не е имал сърце да посегне на протокола от първата среща на тази прекрасна ложа. И ето как протоколът от тази първа среща реално спасил онези 29 златни думи в горната част на въпросната страница 11 – 29 думи, практически идентични със съответните части от „Ръкописът от единбургския регистър“ и двата негови сестрински текста. Тези така безценни думи са гаранция за достоверността на другите документи, а това ни дава чудесна отправна точка за изучаването на ритуала. Не само разполагаме с документите, описващи церемониите – имаме също и мерило, по което може да бъде отсъдено качеството на всеки нов постъпващ документ. И ето че от този миг нататък такива документи наистина започнаха да пристигат.

Сега, братя, нека ви обърна внимание, че до момента говорехме за шотландски документи. Да бъдат поживени шотландците! Те полагат грижи за всяко късче хартия и ако не бяха те, ние практически не бихме имали история. Почти всички най-ранни и най-прецизни материали, с които разполагаме, са шотландски. Когато обаче започват да се появяват и английски документи, те също изглежда пасват. Не само че са в пълен унисон с останалите, но често се случва така, че благодарение на тях успяваме да попълним липсващи елементи в шотландските текстове. Оттук нататък аз ще споменавам страната на произхода само за онези документи, които не са английски.

През следващите няколко години попадаме на няколко ценни ритуални документи, в това число и такива от най-голяма важност. Първият от тях е манускриптът от Слоейн, датиран около 1700 г. – английски текст, в момента находящ се в Британската библиотека. В него откриваме различни „ръкостискания“, които не присъстват в предходните документи. Ръкописът предлага нов вид на масонската клетва, в която за първи път се употребява изразът:

„без увъртане и двусмислие или с привидно съгласие“ (4).

Братя, от този момент нататък всеки ритуален детайл, който ви поднасям, ще бъде някаква новост. Няма да повтарям индивидуалните подробности, които се срещат в по-късните текстове, нито ще мога с точност да кажа кога в действителност дадена практика е била начената. Просто ще подчертавам, че този или онзи елемент се е появявал за първи път еди-къде-си, като ви давам името и датата на документа, чрез който това може да бъде доказано.

Ако тръгнете заедно с мен по този път, ще осъзнаете – и аз ви моля да си представите нещата по един такъв начин – че, все едно, наблюдавате малко растение, едно масонско стръкче, а всяка дума, която произнасям, ще представлява нов филиз, ново листо, ново цвете, нов клон. Вие ще видите как ритуалът израства пред очите ви, и, ако погледнете на нещата така, братя, ще знам, че не си губя времето, защото това е единственият начин, по който те могат да се видят.

И така, нека се върнем обратно към ръкописа от Слоейн, който не се опитва да описва церемонията в нейната цялост. В него се съдържа фантастична колекция от „ръкостискания“ и други странни методи за разпознаване. Съдържа се също и катехизис от 21 въпроса и отговора, голяма част от които са сходни с тези в шотландските текстове. Има и бележка, в която се потвърждава присъствието на двете колони при чирашката степен.

Навътре в текста се говори за някакъв поздрав (?) към майстора, за любопитна поза тип „прегръдка“, за

„майсторско ръкостискане с десните ръце, като върховете на пръстите на левите ръце са събрани притиснати в малка част от гръбнака на всеки от двамата…“

Тук думата е ****, като първата половина от нея се произнася в едното ухо, а втората – в другото, за да се ползва като тестваща дума.

Ето го първото до този момент споменаване на майсторската дума в нашите документи. Така, ако проверявате някого, когато кажете: „***“, той би следвало да ви отговори: „***“. Ако не го направи, значи не трябва да имате работа с него. (Следва демонстрация.)

По нататък ще стане въпрос и за още няколко версии на думата, но трябва да подчертая, че съществува един английски документ, който запълва празнините в трите шотландски текста, а такива неща се повтарят отново и отново.

Продължаваме с още един шотландски документ, с манускрипта „Дъмфриз № 4“, датиран от 1710 г. Той съдържа огромно количество нов материал, но мога да спомена само някои от новите моменти. Един от въпросите в него гласи:

„Как беше въведен?“,

а отговорът е:

„За голям срам, с въже около врата.“

Тук за пръв път се споменава въжето с примката. Един по-нататъшен отговор гласи, че въжето е,

„за да ме обесят, ако предам доверието им.“

Дъмфриз споменава още и това, че кандидатът получава „Кралската тайна“, като коленичи „на лявото си коляно“.

Измежду многото интересни въпроси и отговори, в ръкописа се предлага списък на някои необичайни за онези дни наказания:

„Сърцето ми да бъде изтръгнато живо, да ми бъде отрязана главата, тялото ми да бъде зазидано във фара.“

„Зазидано във фара“ е ранната версия на „един кабелт от брега“. Братя, дори и в тези ранни дни има още толкова много информация, но трябва да бъда кратък и затова ще ви представя само всички по-важни моменти, докато се придвижваме напред към следващия етап.

Междувременно, идентична е била ситуацията по времето, когато е основана първата Велика ложа през 1717 г. В Англия сме имали само две степени – една за чирака и втората – за „майстора и калфата“. Д-р Андерсън, съставителят на първата английска „Книга на конституциите“ от 1723 г., в действителност описва втората степен в Англия като „степен на майсторите и калфите“. Вижда се, че шотландската формулировка вече е била завладяла Англия.

Следващият голям етап в историята на ритуала е развитието на третата степен. На практика, ние знаем много за нея, но и тук има някои ужасни празноти. Нямаме идея: кога и защо е започнало практикуването ѝ, както и не можем да бъдем сигурни кой е бил нейният инициатор. В светлините на настоящото проучване, отнело цял един живот, аз ще ви кажа какво знаем, и ще се опитам да запълня тези празноти.

Разбира се, щеше да бъде лесно, ако човек можеше просто да отиде в една добра библиотека, да протегне ръка към рафта, да извади някоя голяма протоколна книга и да каже:

„Ето, това е най-ранната трета степен, която е била практикувана.“

Но нещата не стават така. Протоколните книги се появяват много по-късно.

 

ЗАГАТВАНИЯ ЗА ТРИТЕ СТЕПЕНИ

Най-ранните загатнати свидетелства за третата степен изникват от документи като тези, за които говорих досега – основно документи, които са били написани като паметни записки за притежателите им. Освен тях обаче, тук вече ще се наложи да се опрем и на текстове, разкриващи масонските тайни пред обществото – такива, написани с цел печалба или провокация. С тяхна помощ получаваме някои полезни намеци за третата степен, много преди тя реално да започне да се упражнява. И така, стартираме с един от най-добрите документи, прекрасен кратък текст, една единствена страница, позната като „Ръкопис от Тринити колидж в Дъблин“, датирана към 1711 г. и намерена в личния архив на Сър Томас Молиньо – известен ирландски доктор и учен. В началото на документа е изобразено своеобразното тройно тау, а под него стоят думите:

„Под страх от наказание“.

Следва списък от 11 въпроса и отговора, но ние разбираме веднага, че нещо не е наред! Вече разполагаме с три перфектни комплекта от по 15 въпроса, така че 11-те въпроса тук са или резултат от лоша памет, или са неточно преписани – има нещо гнило! Въпросите са съвсем нормални, само дето не са достатъчно на брой. Ето защо, след 11-те въпроса бихме очаквали писателят да даде описание на отделна част от церемонията или на нейното цялостно протичане. Вместо това обаче, той предлага нещо като каталог на масонските думи и знаци.

Текстът описва чирашкия знак, който върви с думата Б…

Обрисувани са „ставите на пръстите и извивките“ – като знака на калфата, заедно с думата „Яхин“.

„Майсторският знак е гръбнакът“

– и за него (за майстора масон) писателят дава най-лошото описание на този свят относно петте точки на другарството. (Става ясно, че нито авторът на този ръкопис, нито онзи, който е написал манускрипта от Слоейн, някога изобщо са чували за точки на другарството, или са знаели как да ги опишат.) Тук, докато ви демонстрирам, ще ви представя точните, думи, които буквално гласят:

 „Притиснете майстора откъм гръбнака, пъхнете коляното си между неговите колена и кажете: ‘Мачпин’.“

Това, братя, е нашата втора версия на думата за трета степен. Започнахме с „Махабин“ и сега „Мачпин“ – каква подмяна само! Нека тук заявя, силно и ясно: никой не знае каква е била правилната дума. Предполага се, че оригиналът ѝ e на иврит, но всички нейни най-ранни версии са били подправени. Можем да завъртим колелото назад и да я преведем от английски език, но не можем да бъдем сигурни, че именно нашите английски думи са правилните. Но ето че на това място, благодарение на ръкописа от „Тринити колидж“ в Дъблин, за първи път се докосваме до документ, който съдържа различни тайни за три отделни степени – чирак, калфа и майстор. Манускриптът не е доказателство, че тези три степени са се практикували, но показва, че през 1711 г. тази идея вече е занимавала някого.

Следващото доказателство по темата идва от първото разкриване на Масонството пред обществеността, отпечатано и публикувано (за забавление или от чиста злоба) в лондонския вестник, „Дъ флайинг поуст“. Текстът е познат като „Изследване на Масонството“. По това време, 1723 г., катехизисът вече е значително по-дълъг, а текстът съдържа няколко стиха, всичките интересни, но само един е от особено значение за моята настояща цел. Ето го:

„Приет чирак аз бях, Боаз и Якин когато видях.

Заклех се като калфа здрав, познавам дялан камък, диамант и ъгъл прав.

Аз знам и думата на майстора чудесно, ‘Могбин’ е тя, напълно честно.“

Забележете, братя, тук все още се говори за две колони на чирашка степен и още веднъж някой разделя масонските тайни на три части: за три отделни категории масони. Идеята за трите степени вече се носи във въздуха. Все още издирваме протоколи, но още не им е дошло времето. И ето че после попадаме на поредния безценен документ – манускриптът „Греъм“, датиран от 1726 г. Ръкописът представлява завладяващ текст, който започва с катехизис от около 30 въпроса и отговора, последван от сборник легенди, главно за библейски персонажи, като на всяка история е придаден масонски привкус и масонски обрат. Една от легендите разказва как трима братя отишли при гроба на баща им, за да опитат да намерят нещо негово, което да ги отведе до пълната със сила и мощ тайна, пазена приживе от именития мъж. Братята отворили гроба, но там заварили само мъртвото тяло, почти изцяло разложено. Подхванали го за един от пръстите, но той се отделил. Пробвали за китките и за лакътя, но безрезултатно. Накрая повдигнали мъртвото тяло като го подпрели стъпало до стъпало, коляно до коляно, гръд до гръд, буза до буза и длан на гърба, а след това извикали

„Помогни ни, татко!“

Единият брат казал, че все още има костен мозък в костите, вторият – че костите били сухи, а третият – че миришело, затова те се съгласили да дадат име на търсената тайна; име, което е познато на масоните и до днес…

Това е най-ранната история за „повдигането“ в масонския контекст на думата, за мнозина – очевидно – фрагмент от легендата за Хирам, с тази разлика, че възрастният господин в гроба бил праотецът Ной, а не Хирам Абиф.

Друга легенда разказва за Базалиел (5), надареният занаятчия, който построил за израелтяните подвижния Храм и Ковчега на завета по време на тяхното скитничество в пустошта. Историята разказва как, приближавайки смъртта, Базалиел помолил на гроба му да бъде поставен камък, с надпис „съгласно неговите заслуги“ и това било направено, както следва. Текстът на камъка гласял:

„Тук лежи цветето на зидарството, превъзхождащо много други спътници на краля и на двама принцове, един брат. Тук лежи сърцето, което можеше да съхрани всички тайни. Тук лежи езикът, който никога не отрони и дума.“

Последните два реда не биха могли да бъдат по-подходящи, особено ако бяха написани за Хирам Абиф. Практически те представляват обобщение на легендата за Хирам.

Един от отговорите в катехизиса съобщава за онези,

„които получили племенен глас, като били приети, повишени и повдигнати, според нуждите на три отделни ложи…“

„Приети, повишени и повдигнати“ е достатъчно ясно. „Три отделни ложи“ означава три различни степени, три различни церемонии. Няма никакво съмнение, че това е препратка към трите степени, които били практикувани. Но ние все още искаме протоколи и все още не разполагаме с такива. И с голямо съжаление трябва да ви кажа, че най-ранните протоколи, до които достигнахме и които с интерес и вълнение описват третата степен, са протоколи от церемония, която изобщо не се е състояла в ложа. Въпросната церемония била проведена от Лондонското музикално общество. Това е една очарователна история и аз сега ще ви я разкажа.

През декември 1724 г. в таверната „Куинс Хед“ на ул. „Холис“ в Странд, на малко повече от 250 метра от настоящия адрес на „Фримейсънс хол“ в Лондон, се провела приятна среща на една немногобройна ложа. Събрали се хубави хора; оказва се, че елитът на лондонското музикално, архитектурно и изобщо – културно общество, членувал в ложата. В тази конкретна вечер, към която проявявам интерес, Негова милост, Херцогът на Ричмънд, бил Майстор на ложата. Би трябвало да добавя още, че по това време той бил също така и Велик майстор – ерго, съвсем редно е да го наречем „хубав човек“. Истината е, че той бил наследник на извънбрачен кралски отрок, но в наши дни дори извънбрачните кралски деца и техните деца се броят за „хубави хора“, нали? Няколко месеца по-късно седем от членовете на тази ложа и един брат, който бил взет „назаем“ от друга ложа, решили, че искат да основат музикално и архитектурно общество.

Дали си латинско име, дълго цяла миля – „Philo Musicae et Architecturae Societas Apollini“, което аз превеждам като „Аполоново общество на любителите на музиката и архитектурата“. Обществото съставило свой устав – несъмнено оформен като една изключително красива книга. Всяка дума в нея била изписана ръчно и изглеждала така, сякаш е произведена и конфигурирана от най-изкусния печатар по онова време.

Тези хора били много запалени по своето масонство и във връзка с това, но за целите на музикалното си общество, изготвили един доста нетипичен списък от правила. Например, едно от правилата гласяло, че всеки от основателите трябва да има собствен герб, който да е изработен пълноцветно и да лежи върху началните страници на протоколната книга. Колко ложи познавате, чиито основатели имат собствени гербове? Това би трябвало да ви даде идея що за хора са участвали в начинанието. Те обожавали масонството си, затова записали още едно правило – всеки можел да участва в техните архитектурни лекции или в организираните музикални вечери (най-добрите диригенти вече били членове на обществото), всеки можел да дойде, но ако участникът не е масон, той следвало да бъде посветен като такъв и чак тогава да бъде допуснат. Точно поради тази причина, обществото съхранявало масонски биографични бележки за всеки свой член от мига на присъединяването му. И ето че, благодарение на тези бележки, ние днес можем да видим какво всъщност се е случило. Мога да говоря за тях цяла нощ, но за настоящите ни цели е необходимо просто да проследим кариерата на един от членовете на обществото, Чарлз Котън.

В архивите на Музикалното общество четем, че на 22 декември 1724 г. благородният Чарлз Котън е бил посветен в масонството от споменатия Велик майстор на ложата „Куинс хед“ (т.е. Негова милост, Херцогът на Ричмънд). Записът е редовен във всяко отношение. След това, на 18 февруари 1725 г. четем:

„…преди да основем това общество се проведе сбирка на ложата, за да повишим благородния Чарлз Котън…“

И понеже всичко се случва в деня, в който е основано обществото, няма как да бъдем сигурни дали Котън е преминал през калфенския ритуал в ложата или в музикалното общество. След три месеца, на 12 май 1725 г. е записано, че

„благородният брат Чарлз Котън и брат Папийон Бол са регулярно повишени като майстори“.

Ето че имаме датата на приема на Котън, неговото повишение и повдигането му. Няма съмнение, че той получава и трите степени. Но „регулярно повишени майстори“? Не! Едва ли може да има нещо, по-нерегулярно от това! Та това било музикално общество, а не ложа. Но аз ви казах: всички те били „хубави хора“, радващи се на посещения от страна на много изтъкнати гости. Първо, посетил ги Великият първи надзирател – за да ги види. След това дошъл и Великият втори надзирател. И тогава, не щеш ли, получило се едно неприятно писмо от Великия секретар и през 1727 г. обществото изчезнало. До наши дни не е останала друга следа от неговото съществуване, с изключение на протоколната книга, намираща се в Британската библиотека. Ако някога посетите Лондон и отидете във „Фримейънс хол“, ще можете да видите нейно великолепно факсимилно копие. Заслужава си едно пътуване до Лондон само заради това. Защото книгата представлява най-ранния запис на третата степен. Искаше ми се да можем да се похвалим с някакъв по-представителен пръв документ, но този е най-ранният.

Длъжен съм да ви кажа, братя, че Робърт Гулд – великият масонски историк – през целия си живот е вярвал, че въпросната книга е най-ранното доказателство за третата степен от всички налични. Но малко преди да напусне този свят той пише една брилянтна статия за ложа „Кватуор Коронати“, в която променя възгледите си. В нея той споделя:

„Не, въпросният протокол подлежи на широка интерпретация и не трябва да го приемаме като писмен запис за третата степен.“

Честно казано, не вярвам, че Гулд е можел да докаже тази теза и по този въпрос си позволявам да изразя несъгласие с него. Братя, моля за вашето внимание, защото в момента, в който изричам това, мога и да бъда покосен свише. Никой не спори с Гулд! Но аз се осмелявам да не съм съгласен с него, защото само 10 месеца след датата, отразена в протокола, получаваме неоспоримо доказателство за практикуването на третата степен. И както можете да очаквате, нека бъдат благословени шотландците, доказателството идва от тяхната страна.

Ложа „Дъмбартон Килуининг“, понастоящем № 18 от регистъра на Великата ложа на Шотландия, е основана през януари 1726 г. На учредителната сбирка присъствал майсторът на ложата, заедно със 7 майстори масони, 6 калфи и 3 чираци. Някои от учредителите са били оперативни масони, други – спекулативни. След два месеца, през март 1726 г., четем следния протоколен запис:

„Гейбриъл Портърфилд, който участва в януарската среща като калфа, бе единодушно допуснат и приет като майстор в Братството, подновявайки своята клетва и внасяйки първоначалната си такса.“

Забележете, братя, имаме един шотландец, който стартира през януари като калфа – калфа-учредител на нова ложа. След това името му се появява през март, той вече е подновил клетвата си, което означава, че е преминал през още една церемония. Внесъл е встъпителната си такса. Братя, ако един шотландец ви е платил за нещо, бъдете сигурни, че той е получил въпросното нещо! В това не може да има съмнение. Ето ви и най-ранното, 100-процентово, първокласно доказателство за практикуването на третата степен.

Две години по-късно, през декември 1728 г., още една нова ложа – „Грийнлок Килуининг“, определя на своята първа сбирка отделни такси за прием, повишение и повдигане в степен. От този момент нататък във времето започваме да разполагаме с изобилие от доказателства за практикуването на третата степен.

 

„ДИСЕКЦИЯ НА МАСОНСТВОТО“ НА ПРИЧАРД

Ето че през 1730 г. бял свят вижда първото печатно публично разкриване на Свободното зидарство, което твърди, че описва и трите практикувани степени. Става въпрос за „Дисекция на Масонството“ на Самюъл Причард. То представлява най-ценното описание на ритуалната работа към онзи момент. Съставено е изцяло под формата на въпроси и отговори (с изключение на едно кратко въведение) и оказва огромно влияние за стабилизацията на нашия английски ритуал.

В неговия раздел за чирака се съдържат 92 въпроса, като тук отново имената на двете колони се дават на чирашка степен, а името на първата колона се изрича буква по буква. Причард успява да „изцеди“ от ритуалния текст информация за голяма част от инсценировката и движенията в ложата, след което да я вложи в своите чирашки въпроси и отговори. Ето един такъв въпрос:

„Как той те направи масон?“

Чуйте отговора:

„С оголено и сгънато коляно, с тяло, под формата на прав ъгъл и с пергел, насочен към оголената ми лява гръд, а голата ми дясна ръка, поставена на Светата Библия: така положих масонската клетва.“

Цялата тази информация в един отговор! А следващият въпрос е:

„Можеш ли да повториш тази клетва?“,

като следва отговор:

„Ще направя всичко по силите си.“

После следва великолепен текст на клетва, в която се съдържат три групи наказания – прерязване на гърлото, изтръгване на сърцето и разчленяване на тялото с изгаряне и разпръскване на пепелта. Ето как са представени санкциите през 1730 г. Документи от 1760 г. разглеждат наказанията поотделно, но на този етап бъдещите развития не ни касаят.

Калфенската степен при Причард е много кратка – само 33 въпроса и отговора. Яхин се дава отново на калфата, но не буква по буква. Тук на втора степен се предлага много повече информация за колоните, за средното помещение, за витата стълба (6). Включена е и пространна рецитация за смисъла на буквата „G“, за която в началото се казва че означава „Геометрия“, а към края бива свързана с „Великия архитект и изобретател на Вселената“ (от англ.: „The Grand Architect and Contriver of the Universe“ – бел. прев.).

Майсторската степен (или частта за Майстора) при Причард е съставена от 30 въпроса с някои много дълги отговори, съдържащи най-ранните версии на легендата за Хирам, буквално цялата история – такава, каквато е била в обръщение по онова време. Историята включва убийството на Хирам от „тримата главорези“ и разказа за тръгналите да го търсят „петнайсет любящи братя“, които се съгласяват помежду си, че

„ако не открият Думата у него или около него, първата [произнесена] Дума ще бъде майсторската Дума“.

Следва откриването на трупа, „изплъзването“ (има се предвид неуспешният опит Хирам да бъде вдигнат от гроба чрез чирашките и калфенски ръкостискания – бел. прев.), повдигането според техниката на „петте другарски точки“ и още една нова версия на майсторската дума, за която се твърди, че означава:

„Строителят е поразен.“

Няма причина да вярваме, че Причард е измислил легендата за Хирам. Като четем неговия разказ, заедно с тези, събрани от Томас Греъм през 1726 г. (и цитирани по-горе), почти няма съмнение, че версията на Причард е плод на няколко течения легенди, вероятно ранен резултат от спекулативното влияние в онези дни.

Но третата степен не е ново изобретение. Тя се ражда като разклонение на предходната единна степен в две части, така че оригиналната втора степен с нейните пет точки на другарството и съответната дума се местят на трето място, като същевременно и втората и третата степени биват обогатени с допълнителен материал в периода на промяната. Това се случва някъде между 1711 и 1725, но дали е започнало в Англия, Шотландия или Ирландия – това е някаква мистерия. Просто не знаем.

Нека се върнем към Самюъл Причард и неговата „Дисекция на Масонството“. Книгата предизвиква сензация. За 11 дни от нея са продадени 4 тиража – три редовни и един пиратски. Тя буквално помита от пазара всички останали писания, „разобличаващи“ Масонството. През следващите 30 години Причард е бил препечатван отново и отново, и нищо друго не е имало шанс да го свали от челното място в класацията. С това обаче ние губим нещо съществено, защото от този 30-годишен период липсват свидетелства за каквото и да е развитие на ритуала в Англия. Една огромна дупка от 30 години! През цялото това време само една новост вижда бял свят. Става въпрос за „Задълженията към новоприетия“ – миниатюра на нашата съвременна версия на текста, написана на красив английски език от XVIII век. Публикувана е през 1735 г., но не знаем от кого е написана. Ето защо, за да се заредим с нова и свежа информация относно развитието на ритуала, ще се наложи да прекосим Канала и да отидем във Франция.

 

ДОПЪЛНИТЕЛНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА ОТ ФРАНЦИЯ

Англичаните посадили семената на Свободното зидарство във Франция през 1725 г. и то се превърнало в елегантно развлечение за благородници и джентълмени. Херцози започнали да поддържат ложи в домовете си, ставали техни майстори за вечни времена и всеки път, когато приятели се отбиели, ложата се отваряла и бивали приемани нови членове. Ето така тръгнало всичко и трябвало да минат 10-12 години преди Масонството да успее да се просмуче и в по-долните прослойки на обществото. По това време ложите започнали да се събират по ресторанти и таверни и така било до около 1736 г., когато ситуацията във Франция се влошила и плъзнали страховити слухове, че ложите са използвани за организиране на заговори и конспирации срещу правителството.

В частност, в Париж били взети предпазни мерки. Бил издаден указ на Рене Еро, началник на полицията, в който изрично се забранявало на собствениците на таверни и ресторанти да приютяват масонски ложи, като санкцията за нарушителите била затваряне на заведението за 6 месеца и глоба от 3 000 ливри. Разполагаме с два документа от периода 1736 – 1737 г., от които е видно, че два известни ресторанта били затворени от полицията поради неспазване на указа. Но санкцията не проработила и причината за това била много проста. Така или иначе, Масонството водело началото си от частните домове. В момента, в който властите окачили катинар за сбирките в таверните и ресторантите, то отново се прибрало по къщите – един вид минало в нелегалност, а полицията останала с вързани ръце.

В края на краищата, Еро решил, че би навредил много повече на Занаята, ако успее да го превърне в посмешище. Ако можел да направи така, че да изглежда нелепо и абсурдно – бил сигурен той – това щяло да го изкара от играта завинаги. Ето защо решил да предприеме един опит. Свързал се с една от своите приятелки, някоя си мадам Картон. Сега, братя, знам, че това, което ще ви кажа, може да изглежда като наша си чисто английска версия за световните новини, но ви уверявам, че ще ви предоставя исторически записи – и то доста съществени. Та, свързал се Еро с мадам Картон, която навсякъде е описвана като танцьорка в Парижката опера, но за всички било ясно, че практикувала една доста по-древна професия. Най-доброто нейно описание, което дава представа за статута и качествата ѝ, било, че тя спяла в най-добрите легла на Европа. Мадам Картон имала много специална клиентела, а и не била първа младост – към времето, за което говорим, била на 55 години и имала дъщеря, която също вървяла по стъпките на майка си в този така интересен бизнес. И тук трябва да бъда много внимателен, казвайки това, което мисля да кажа, но… вярвало се, че един от нашите собствени Велики майстори бил забъркан или с майката, или с дъщерята, или и с двете. Цялата история била по вестниците от онова време.

Така или иначе, Еро се свързал с мадам Картон и я помолил да му осигури чрез един от нейните клиенти копие на масонския ритуал. Намеренията му били: да го публикува, като по този начин накара масоните да изглеждат нелепо и да ги изкара от играта. Чудесно! Жената си свършила работата, той своята – също. С други думи, тя се домогнала до копието и го предала на полицая. Ритуалът бил отпечатан за първи път през 1737 г. под заглавието „Приемане на свободния зидар“ („Réception d’un Frey-Maçon“). В рамките на месец материалът бил преведен и отпечатан в три лондонски вестника. Това обаче не успяло да угаси страстта на французите към Масонството, а и не произвело какъвто и да е ефект във Франция.

Сега ще направя кратко обобщение на публикуваното.

В разговорна форма текстът описвал само една церемония, в която били включени и двете колони. Той основно разкривал мизансцена и съдържал само фрагменти от самия ритуал. На кандидата били отнемани всички метални предмети, бил с оголено дясно коляно и с лява обувка, подпетена като „чехъл“. Затваряли го съвсем сам в напълно тъмна стая, за да бъде настроен подходящо за церемонията. Носел превръзка на очите, а неговият гарант чукал три пъти на вратата на ложата. След поредица от въпроси той бивал представен и предаден на грижите на един надзирател (Surveillant). Все още с превръзка на очите, лицето било водено да обиколи три пъти „рисунката на пода“ в центъра на ложата. Имало и смолисти пламъци. В онези времена във френските ложи било обичайно в самите храмови помещения да се държи купичка с горящи въглени и в момента, в който кандидатът бъдел въведен, върху тях хвърляли смола на прах. Това произвеждало огромен пламък, който можел да изкара ангелите на всеки, пък макар и с превръзка на очите. (При това, в много случаи кандидатите не носели превръзка, докато не дойде моментът за клетвата). По-нататък, сред кръг от саби, следвало заемане на позата за клетва, текстът на която съдържал три вида наказания и подробности за престилките и ръкавиците. После идвал ред на частта със знаците, ръкостисканията и думите, свързани с двете колони.

Описаната церемония съдържа няколко елемента, непознати в английската практика, а конкретни части от историята явно били разказани в грешна последователност, защото – докато четем – изведнъж осъзнаваме, че господинът, който я е диктувал, явно е бил мисловно зает с проблеми от доста по-земен характер. Така че, братя, това е най-ранното публично „разкриване“ на масонството във Франция, но то е само първото от серия следващи чудесни документи. Както практикувах­ме и до момента, ще ви представя само най-важните от тях.

Моят следващ документ е от 1742 г. и се казва „Тайната на Свободните зидари“ („Le Secret des Francs-Maçons“). Публикуван е от абат Перо, приор в Сорбоната (Университета на Париж). Тук имаме една красива първа степен, изцяло в наративна форма, като всяка дума в нея е в подкрепа на Занаята. Думите за чирака и калфата са дадени в обратен ред (а това впоследствие се превръща в обичайна практика за Европа), но авторът практически не споменава нищо за втората степен. Разточително описва масонското пиене и вдигане на тостове, като предоставя прекрасен разказ за „Масонския огън“. Споменава също, че майсторската степен представлява

„велико церемониално оплакване на смъртта на Хирам“,

но не е знаел нищо за третата степен и казва, че майсторите масони получават само нов знак. И това е всичко.

Следващата ни творба е „Катехизис на масоните“ („The Freemasons’ Catechism“), публикувана през 1744 г. от Луи Травенол – известен френски журналист. Той посвещава книгата си „на нежния пол“, който обожава, подчертавайки, че нарочно вади на бял свят тайните на Масонството в подкрепа на жените, които масоните са изключили. Тонът на публикацията е умерено антимасонски. След посвещението следва бележка: „За читателя“, в която авторът критикува някои моменти от публикацията на Перо, но като цяло се съгласява с нивото на достоверност на „Тайната…“. Поради тази причина (а Перо изобщо не е познавал третата степен) Травенол съсредоточава експозето си върху майсторската степен. Следва катехизис, който обаче е компилация от всичките три степени, без разграничаване помежду им, сякаш за читателя е очевидно кои въпроси принадлежат към майсторските.

„Катехизисът“ съдържа също и две прекрасни гравюри на чертожните дъски (или работните килими) – едната е комбинирана и озаглавена: „План на ложата за чирака и калфата“, а другата носи името: „Майсторската ложа“.

Травенол започва своето описание на трета степен с „Историята на Адонирам, архитекта на Соломоновия храм“. Френските текстове обикновено използват името Адонирам вместо Хирам, а историята е прекрасна версия на познатата легенда. В най-добрите френски версии майсторската дума (Йехова) не е загубена; деветимата майстори, изпратени от Соломон да го търсят, решават да приемат някакво заместващо слово поради страха, че тримата убийци са принудили Адонирам да разкрие първоначалната дума.

Легендата е последвана от отделна глава, която опис­ва подредбата на ложата за трета степен, включително „изчертаването на пода“, и най-ранното изобразяване на церемонията по откриване на майсторската ложа. В описанието се съдържа любопитен „майсторски знак“, който започва с ръката, поставена отстрани на челото (демонстрира се) и завършва с палеца в слънчевия сплит. И ето че, братя, тук имаме великолепна обрисовка на мизансцена за трета степен, на цялата церемония, така красиво и детайлно пресъздадена, че всеки наставник би могъл да я възстанови от начало до край, а всяка дума от тази глава представлява нов материал, който никога преди не се е появявал.

Разбира се, в този текст има редица моменти, които се различават от практиките, които познаваме, но сега можете да разберете защо съм така развълнуван от въпросните френски документи. Те предоставят чудесни подробности по отношение на време, за което нямаме съответстващ материал от Англия. Преди да приключа с „Катехизис“-а, трябва да кажа и няколко думи за изображението на чертожната дъска за трета степен, която той съдържа. В центъра на композицията е изрисуван ковчег, обграден от сълзи – сълзите, които братята ни в древността са пролели, научавайки за смъртта на нашия майстор Адонирам.

Върху ковчега лежи акациева клонка и е изписана думата „Йехова“, „ancien mot du Maitre“ (в превод от френски – „старата майсторска дума“), но, както казах­ме, във френската трета степен тази дума не е третирана като загубена. „Йехова“ е непроизносимото име – името, което никога не трябва да бъде изричано, а тук, за първи път тази дума е изписана върху ковчега. Една точкова диаграма показва как кандидатът трябва да направи три стъпки на зиг-заг над ковчега, когато се придвижва от Запада към Изтока. Картината съдържа и други интересни подробности, които, за съжаление, са твърде много и които сега няма да мога да спомена.

Катехизисът, който е и последният дял от книгата, е изработен (подобно на всички по-ранни френски катехизиси) изцяло върху „Дисекция на Масонството“ от Причард, но съдържа и няколко символични допълнения и разяснения, в резултат на спекулативното влияние.

И така, стигаме до последната, разкриваща Масонството, френска публикация, на която трябва да обърна внимание днес, а именно „Орденът на предадените Свободните зидари“ („L’Ordre des Francs-Maqons Trahi“), издадена през 1745 г. от анонимен писател и крадец! В онези дни не е съществувал закон за авторското право и този човек веднага е надушил изгодата от тази липса. Взел е най-добрия материал, до който е успял да си добере, събрал го е в една книга и е добавил няколко собствени бележки. Практически той открадва всичките 102 страници от книгата на Перо и ги отпечатва като собствена версия за първата степен. Говори много малко за втората степен (втората степен винаги е била нещо като сираче). Краде и прекрасната трета степен на Травенол и добавя няколко бележки, включително няколко реда, според които при получаването на трета степен, преди кандидатът да пристъпи към частта със собственото му участие в церемонията, най-младият майстор масон в ложата лежи в ковчега с лице, покрито с кървава кърпа, така че кандидатът да види как майсторът на ложата го повдига.

В текста почти липсва личен авторски материал. Включени се някои глави, посветени на масонския шифър, на знаците, ръкостисканията и думите, както и на масонските обичаи. Книгата съдържа и два подобрени дизайна на работните килими, както и две очарователни гравюри, илюстриращи протичането на ритуала на първа и трета степен. Катехизисът е почти същият като този на Травенол, с изключение на четири въпроса и отговора. На пръв поглед те са нещо съвсем дребно, но се оказват от голямо значение за нашето изследване на ритуала:

Въпрос: „Когато масонът е в опасност, какво трябва да каже и направи, за да извика братята си на помощ?

Отговор: Трябва да сплете пръстите на двете си ръце, да ги постави на челото си и да изрече: ‘Помогнете ми, деца (или синове) на Вдовицата.’“

Братя, нямам идея дали „преплетените пръсти“ са били използвани в САЩ или Канада. Само ще кажа, че този знак е бил познат в няколко европейски юрисдикции, а изразът „Синовете на Вдовицата“ се появява в повечето версии на легендата за Хирам.

Следват още три въпроса и отговора:

„Въпрос: Каква е паролата на чирака? Отговор: Т…

Въпрос: А тази на калфата? Отговор: С…

Въпрос: А на майстора? Отговор: Г…“

Това е първата печатна поява на паролите, но авторът добавя и обяснителна бележка:

„Тези три пароли рядко се използват, с изключение във Франция и Франкфурт на Майн. Те са по-скоро думи за проверка, въведени за по-голяма застраховка, когато се работи с непознати братя.“

Преди тази година, 1745-а, паролите никога не са били оповестявани – те виждат бял свят за първи път във Франция. Сигурно сте забелязали, братя, че някои от тях са представени в грешна последователност, и поради 30-годишната информационна дупка в Англия, няма как да знаем дали по това време са били използвани и там, или са просто френско изобретение. Разполагаме с любопитен фрагмент, претендент за запълване на пъзела, но доказателствата за неговата пригодност са индиректни. Ще се наложи да се отклоня за момент.

През 1730 г. Великата ложа на Англия била силно разтревожена от публичните разкрития, които били отпечатани, особено от „Дисекция на Масонството“ на Причард, която била официално заклеймена от Великата ложа. По-късно, като предпазна мярка, на някои думи в ритуалите на първите две степени били разменени местата – това, в крайна сметка, създало предпоставка за възникването на паралелна Велика ложа. Факт е, че както „Тайната…“ от 1742 г., така и „Катехизисът…“ през 1744 г., а също и „Орденът на предадените…“ от 1745 г., представят въпросните думи в новата им последователност, а през 1745 г., когато паролите за пръв път виждат бял свят във Франция, те също са изписани в обратен ред. Знаейки колко редовно Франция е приемала и усъвършенствала английските ритуални практики, изглежда много вероятно паролите вече да са били използвани в Англия (вероятно в обратен ред). За съжаление не разполагаме дори и само с един английски документ, който да подкрепи тази теория.

Така че, братя, до 1745 г. повечето от главните елементи в ритуалите на степените от Занаята вече са на лице и когато през 60-те години на ХVIII век започва да се появява новият поток от английски ритуали, най-доброто от всички описани дотук материали е било въплътено в нашата английска практика. Но материалът бил все още много суров и предстояла солидната му обработка.

„Шлифоването“ започнало през 1769 г. от трима писатели: Уелинс Калкът и Уилям Хъчинсън – през 1769 г., и Уилям Престън – през 1772 г., но Престън просто се извисил над другите. Той е великият тълкувател на Масонството и неговата символика. Просто той бил родèн учител, непрекъснато пишещ и подобряващ работата си. Около 1800 г. ритуалът и лекциите (които представлявали оригиналните катехизиси, но разширени и обяснени с красиви подробности) достигнали апогея на своето съвършенство. И тогава, с типичната ни английска небрежност, ние разваляме всичко.

Знаете, братя, че от 1751 г. до 1813 г. в Англия имаме две съперничещи си Велики ложи (оригиналната, основана през 1717 г., и конкурентната Велика ложа, позната като „Древните“, основана през 1751 г.). Те влагали истинско масонско усърдие в разгарянето на омраза помежду си. Различията им се изразявали главно в някои незначителни въпроси на ритуала и във вижданията им относно инсталационната церемония и Кралската арка. Озлоблението продължава до 1809 г., когато били предприети първите стъпки към помирение и към така желаното обединение на съперниците.

През 1809 г. оригиналната велика ложа, „Модерните“, излиза с разпоредба за необходими ревизии на ритуала, като така е основана „Ложата на оповестяването“, която да прегледа ритуала и да го приведе във форма, задоволителна и за двете спорещи страни. Това е трябвало да бъде сторено, иначе щяхме да имаме две велики ложи и до ден днешен! Ложата свършила отлична работа – направени били редица промени по ритуални и процедурни въпроси. За съжаление обаче, голяма част от автентичните материали били изхвърлени и може би няма да е преувеличено, ако кажем, че заедно с мръсната вода след банята в канавката било изхвърлено и бебето… Пчелният кошер, пясъчният часовник, косата (има се предвид инструментът „коса“ – бел. прев.), кандилото с тамян и т.н., които са присъствали в дизайна на чертожните дъски в началото на XIX век, били премахнати. Но трябва наистина да бъдем благодарни за великолепния материал, който все пак е съхранен, за да достигне днес до нас.

 

БЕЛЕЖКА ЗА БРАТЯТА В САЩ

Длъжен съм тук да добавя бележка за братята от САЩ. Ще разберете, че до момента на промените, които току-що описах, говорейки за нашия ритуал в Анг­лия, практически говорех и за вашия. След войната за независимост Щатите бързо започват да създават свои собствени велики ложи, но вашият ритуал, братя, главно от английски произход – независимо дали „древен“ или „модерен“ – на този етап все още не е претърпял изменения. Той си останал английски. Вашите големи промени започват през и около 1796 г., когато Томас Смит Уеб от Олбъни, Ню Йорк, се събира заедно с английския масон Джон Ханмър, който добре познавал системата от лекции на Престън.

През 1797 г. Уеб публикува своя „Съветник на Свободния зидар или илюстрации на Масонството“, базиран главно върху илюстрациите на Престън. „Съветникът“ на Уеб, адаптация от нашия ритуал, в момента, в който – както казах – бил във върховата си форма, става толкова популярен, че американските велики ложи, предимно от източните щати, правят по онова време всичко възможно, за да го съхранят в оригиналната му форма. С течение на времето биват назначени Велики лектори, чието задължение било да гарантират, че официално приетите форми на ритуала няма да бъдат променяни от ложите.

Сега не бих могъл да вляза в подробности, но от ритуалите и провежданите контролни посещения, които съм изучавал, както и от церемониите и демонстрациите, които съм виждал, няма никакво съмнение, че вашият ритуал е много по-пълен от нашия, давайки на кандидата много повече обяснения, интерпретация и символика, отколкото обикновено даваме ние в Англия.

В действителност, заради промените, които направихме в нашата работа между 1809 и 1813 г. – справедливостта изисква това да се каже – в много отношения вашият ритуал е по-стар и по-добър от нашия. ◆

 

 

 

Бележки:

1. Общ съвет (от англ.: „Common Council“), подобно на общинския съвет, e вид градски съвет в някои части на САЩ, Канада и в Лондон.

2. Колекцията ръкописи „Харли“ е една от най-забележителните компилации от исторически документи във Великобритания. Тя е закупена и впоследствие обогатявана в полза на нацията от Робърт Харли (баща) и Едуард Харли (син) – и двамата графове на Оксфорд.

3. Цитатът е част от клетвата, която кандидатът полага по време церемонията по посвещаването му в ритуала „Емюлейшън“.

4. Цитатът е част от клетвата, която кандидатът полага по време церемонията по посвещаването му в ритуала „Емюлейшън“.

5. Споменатото в случая име Базалиел (транскрибирано понякога и като Безалиел, Бусазейал, Басасеел и пр.) може да бъде открито в така наречената „Книга на Енох“. То принадлежи на един от 20-те предводители на 200-те „паднали ангели“.

Според някои изследователи, „Книгата на Енох“ (а Енох е прадядо на Ной и „седмият от Адама“) е писана между ІІІ в. и І в. пр.н.л. Като цяло тя не се приема от евреите за инспирирана канонична книга. Не се приема и от повечето християнски деноминации. В същото време, на противоположни позиции стоят определени християнски църкви в Етиопия и Еритрея.

Книгата съдържа фрагменти от свитъците, намерени в пещерите край Мъртво море, а части от нея са пренесени в едни или други текстове на Новия Завет.

Въпросният ангел Базалиел се явява една от най-спорните фигури в списъка на споменатите паднали ангели, поради което неговото споменаване често е пропускано.

От друга страна, в някои публикации, радващи се на лесен достъп, мигрират твърдения, по силата на които обвързаният с познатите пет точки „метод за масонското повдигане“, има на свой ред петорен произход – „единият божествен, а четирите със земен характер“: „Христос, Петър, Мойсей, Базалиел и Хирам“. Това създава тълкувателни проблеми. Те не намаляват, ако се прочетат определени фрагменти от Книгата на Енох. Например:

„И случило се – след като в онези дни синовете човечески се умножили – на тях им се родили красиви и прелестни дъщери. И ангелите, синове на небето, ги забелязали, пожелали ги, и си казали един на друг: ‘Хайде да си изберем жени измежду рожбите на човеците и да си родим на себе си деца!’ Тогава Семяза (Шемязаз), техният водач, им казал: ‘Боя се, че няма да изпълните това свое намерение, поради което единствен аз ще трябва да изкупвам този ваш голям грях.’ Тогава те му отговорили заедно и казали: ‘Ние всички ще се закълнем и ще се задължим един друг да не изоставим това намерение, но да го изпълним.’ Така те се заклели и заедно се задължили един пред друг. И били всичко двеста. И се спуснали в онези дни върху Ардис (Джарет), който бил връх на планината Ермон.“

По нататък се случва следното:

„И те си взели жени, и всеки избрал за себе си една; и започ­нали да влизат при тях и да се съешават с тях. И ги научили на вълшебства и заклинания…“

Следват описания и на други преподадени от падналите ангели знания – как хората „да правят мечове и ножове, щитове и брони, да виждат онова, което е било назад в историята“.

Научили ги „и на различни изкуства – изработка на гривни и разни други украшения, използване на белила и червила, на украса за веждите и украшения от скъпоценни камъни, всякакви пъстри материи и земни метали…“

В това своеобразно училище били включени и знания за „разваляне на клетви, наблюдения на звездите, на знаменията, на движението на Луната…“

След като обаче жените забременели, родили великани, ръстът на които бил „три хиляди лакътя“ (според библейската мерна система, 1 лакът = 0,46 м.). Тези гиганти „погълнали всичко, отгледано от хората, поради което те вече нямали нищо, с което да ги хранят“.

Тогава великаните „се насочили към самите хора, за да ги ядат, започнали да съгрешават и по отношение на птиците и зверовете, и по отношение на всичко, което се движи, и по отношение на рибите, и започнали да се изяждат помежду си, да ядат месата си и да пият кръвта от тях“.

И когато „всички людски пътища се оказали развратени“, се надигнал ропот от земята срещу цялата „нечестивост“ и вопъл стигнал „до вратите на небето“. Тогава някои ангели се обърнали към Всевишния с думите:

„Господарю на господарите, Боже на боговете, Царю на царете, престолът на Твоята слава съществува сред всички родове по света, Ти си прославен и възхваляван, Ти си сътворил всичко и владичеството над всичко Ти принадлежи, пред Теб всичко е открито и Ти виждаш всичко и нищо не може да се скрие от Теб. Погледни какво е натворил Азазел, как научи земните хора на всякакви безчестия и им откри небесните тайни на света. И Семяза (Шемязаз), на когото Ти даде власт да бъде водач на неговите съучастници, огласи заклинанията.“

И като продължават с подробностите около натворените нещастия, с описание на това, че „цялата земя се е изпълнила с кръв и безчестие“, ангелите-парламентьори заключават:

„И ето, разлъчените души (…) не могат да се отделят от безчестието, което се извършва“, след което изведнъж отправят по същество упрек:

„Ти знаеш всичко това, и техните дела, но нищо не ни казваш.“

Отговорът на „Всевишния, Великия и Светия“ съдържа подробни инструкции: кой кого „да завърже“ и да го изо­лира „в пълен мрак“, на кого да бъде казано „да се скрие“, защото „земята ще загине“, но че „не всички синове човешки ще загинат заради тайната, на която ангелите-стражи са научили своите синове“, и че за развратената свише земя „ще бъде възвестено изцеление“.

Тук могат да се възбудят много въпроси. Два от тях обаче изпъкват пред всички останали. Защо старите евреи са съхранили възможността да кръщават някои свои деца с името на така виновния ангел Базалиел, след което именно на тях да се падне честта да изработват сакралния им реквизит? И защо в едни или други масонски текстове това име се е оказало оцеляло?

6. Колоните, средното помещение и витата стълба са реквизити от чертожната дъска на втора степен в обреда „Емюлейшън“.  Те са свързани с лекцията, изнасяна след повдигането в тази степен, включваща пояснения относно ритуалния момент, в който новоръкоположеният калфа бива отвеждан към мястото, на което получава своята „надница“.